Вуду
Шрифт:
— Имам няколко минути, преди да започна да се приготвям за вечерното парти. Знаеш как е с прислугата в наши дни. Трябваше да ги уволня всичките и да се оправям сама.
— Наистина.
Д’Агоста изчака, докато Пендъргаст въвлече леля си в нещо, което изглеждаше като безкраен незначителен разговор. Агентът бавно насочи разговора към неговото собствено детство в Ню Орлиънс.
— Питам се дали си спомняте онова… ъ-ъ-ъ… недоразумениес Мари Лебон, една от прислужничките на долния етаж — попита той накрая. — Ние, децата, й викахме мис Мари.
— Онази, която изглеждаше като дръжка на метла? Никога не съм я харесвала. Тя ме плашеше. —
— Беше намерена мъртва един ден, нали?
— Най-неприятно е, когато слугите вдигат скандал вкъщи. А Мари беше най-лошата от всички. Освен, разбира се, онзи ужасенмосю Бертен. — Старата жена поклати глава с отвращение и промърмори нещо под нос.
— Бихте ли ми казали какво се случи с мис Мари? Тогава бях само дете.
— Мари беше от блатата, разюздана жена, като повечето от ония, които живеят там. Смесица от индианци микмак и кой знае какви други още. Започна да се навърта около един коняр, който беше женен — спомняш ли си, Диоген, онзи, с прическа помпадур, който се мислеше за джентълмен? А беше пълен боклук.
Тя се огледа.
— Къде ми е питието? Гастон!
Един от санитарите поднесе метално канче към устните й и тя отпи жадно през сламката.
— Предпочитам джин, както знаете — каза тя.
— Да, мадам — кимна санитарят, като се ухили на партньора си.
— Какво се случи? — попита Пендъргаст.
— Жената на коняря — бог да я благослови, — не даваше пет пари, че Мари Лебон се среща със съпруга й. Но добре си отмъсти. — Тя се изкикоти. — Оправи си сметките със секирата за кайма. Не мислех, че я носи със себе си.
— Името на ревнивката беше госпожа Дюшарм.
— Госпожа Дюшарм! Огромно женище с ръце като френски чукове. Знаеше как да замахне с онази секира!
— Господин Пендъргаст! — обади се докторът. — Предупреждавал съм ви за този тип разговори преди.
Пендъргаст го игнорира.
— Нямаше ли нещо странно около… трупа?
— Странно? Какво имаш предвид?
— Ами… вуду магия.
— Вуду? Диоген! Не беше вуду, а оби 4 . Трябва да знаеш, че има разлика. Ама, разбира се, че знаеш! Определено повече отколкото брат ти, нали? Макар че и той не си падаше по-долу. — При тези думи старицата започна да хихика неприятно.
4
Магически практики, използвани от местното население в Гвиана и отчасти в някои райони на Югоизточна Азия и Малайския архипелаг. — Бел.прев.
— Говорехме за трупа… — опита се да я върне към разговора Пендъргаст.
— Сега, като го споменаваш, се сещам, че наистина имаше нещо странно. На езика й имаше забоден амулет — оанга.
— Оанга?Изглежда знаете доста за оби, лельо Корнелия.
Внезапно изражението на леля Корнелия се промени и стана предпазливо.
— Чувала съм слугите да си говорят. Приятно е, че такъв комплимент идва от твоитеуста. Мислиш ли, че съм забравила твоя… как да го наречем — малък експеримент — и злощастната реакция, която той провокира у презряната тълпа.
— Разкажете ми за оанга — прекъсна я Пендъргаст, като хвърли кратък поглед към Д’Агоста.
— Много добре. Разправят, че оанга е фетиш от скелет или труп, накиснат в бульон, приготвен от пепелта
на трупове изгорени на Шроув Тюсдей 5 ; свинска жлъчка; вода от ковачница, използвана за каляване на желязо; кръв на девствена мишка; и плът на алигатор.— А целта е?
— Да извади душата на мъртвеца и да го направи роб. Зомби. Всички го знаят, Диоген!
5
Карнавал, провеждан в последния четвъртък преди Великите пости. — Бел.прев.
— И все пак, бих искал да го чуя от вас, лельо Корнелия.
— След като трупът се изгори, очаква се той да се върне като роб на човека, който е сложил оангата.И знаеш ли какво? Шест месеца по-късно това момче умря на улица „Айбървил“ — намерили го задушен до смърт в завързан чувал — и разправят, че бил зомбито на мис Мари, защото момчето било съсипало прането на госпожа Дюшарм. А после провериха гроба на мис Мари и откриха, че е празен, или поне така казаха. Едва ли е нужно да добавям, че семейство Дюшарм бяха изхвърлени. Не можеш да държиш слуги, които поставят в неудобно положение един благовъзпитан дом.
— Времето изтече, господин Пендъргаст. — Докторът стана решително. Санитарите скочиха и заеха местата си от двете страни на инвалидната количка. Докторът кимна и те я обърнаха, насочвайки я към вратата в дъното.
Внезапно леля Корнелия завъртя главата си към тях, като спря погледа си върху Д’Агоста.
— Днес беше отвратително мълчалив, Амбъргрис. Да не си си глътнал езика? Следващия път със сигурност ще ти приготвя някои от любимите ми малки сандвичи с кресон. Семейството ти винаги ги е обожавало.
Д’Агоста успя само да кимне. Докторът отвори вратата за количката.
— Беше мило, че се отби, Диоген — каза леля Корнелия през рамо. — Винаги си ми бил любимецът, знаеш го. Толкова се радвам, че най-после си направил нещо за това твое ужасно око.
Когато минаха с колата през портата и фаровете на Ролс Ройса прорязаха плътните слоеве мъгла, Д’Агоста не издържа.
— Извини ме, Пендъргаст, но се налага да попитам: наистина ли вярваш в тези врели-некипели за оангаи зомбита?
— Скъпи ми Винсънт, не вярвамв нищо. Не съм свещеник. Работя с доказателства и вероятности, не с вяра.
— Хм, знам. Но имах предвид такива неща като Нощта на живите мъртъвци? Доказани и вероятни? Няма начин.
— Това е твърде категорично изявление.
— Но…
— Но какво?
— Ясно ми е, че си имаме работа с някой, който се опитва да ни подведе с тези вуду глупости и ни праща за зелен хайвер.
— Ясно? — Пендъргаст повтори думата и дясната му вежда леко се повдигна.
Д’Агоста произнесе раздразнено:
— Виж, само искам да знам дали мислиш, че съществува дори отдалечена вероятност да си имаме работа с истинско зомби. Това е всичко.
— Предпочитам да не казвам какво мисля. Но има един стих в „Хамлет“, който може би е добре да имаш наум.
— И какъв е той?
— „Съществуват повече неща на небето и земята, Хорацио.“ — Нужно ли е да продължавам?
— Не. — Д’Агоста се облегна в луксозната кожена седалка, като си мислеше, че понякога е по-добре да остави Пендъргаст във властта на неизвестните му мисли, отколкото да се опитва да насилва нещата.