Зелено дайкири

Стаята се беше изпълнила с напрежение.

— Какво е наказанието за побой над щатски прокурор? — попита Стив. Юмруците му се свиваха и отпускаха.

Пинчър се люлееше на пети като професионален боксьор.

— Не ти стиска.

Двамата мъже бяха впили погледи един в друг.

— Момчета, ако сте свършили да си размахвате пишките — чу се да казва Виктория, — искам да знам дали да се връщам в съда, или да си търся нова работа.

След продължително мълчание Стив се разсмя и напрежението взе да спада. Сега пък тя се опитваше да помогне на _него._

— Майната ти, Рей!

— Досега никога не съм те виждал да отстъпваш. — Пинчър се смръщи подозрително, сякаш Стив можеше да го цапардоса в мига, в който свалеше гарда.

— Вики ми влияе.

— Виктория — поправи го тя.

Пинчър прецени първо единия, после другия, дръпна долната част на ухото си и каза:

— Госпожице Лорд, понеже знам склонността на господин Соломон към провокации, днес няма да ви уволня.

— Благодаря ви, сър — въздъхна тя и раменете й се отпуснаха.

— Смятайте, че сте в изпитателен срок.

Доброто дело за седмицата, помисли си Стив, помогнах й да си спаси работата. Какъв подлец беше този Пинчър да си го изкарва на новобранец! Стив се чувстваше неловко, сякаш неволно присъстваше на семейна свада. Виктория се опитваше с всички сили да бъде твърда, но той видя как долната й устна потрепна и бузите й се изчервиха. Беше уплашена и това го трогна.

Силно пускане на вода прекъсна мислите му, безпогрешният звук от древна тоалетна. Миг по-късно вратата към личните покои на съдия Ървин Гридли се отвори и съдията излезе оттам със спортните страници на „Маями Хералд“.

— Какви бяха тези крясъци? — попита той провлечено.

Беше на около петдесет и пет и вече бе пуснал шкембе, но все още можеше да подтичва до страничната линия при дълъг пас. Понеже страдаше от пристъпи на диплопия*, в съда носеше трифокални очила, но ги сваляше по време на неделните мачове, което според Стив обясняваше някои от неговите по-забележителни решения, включително и спирането на играта заради прекалено много играчи на терена, когато на повторението ясно се виждаха само единайсет.

[* Сдвоен образ и замъгляване на погледа. — Б.пр.]

— Двамата с господин Соломон си припомняхме стари дела — отвърна Пинчър.

— Господин Пинчър си спомня делата както вълкът — агнетата — вметна Стив.

— Точно се канех да му кажа, че ще седя до госпожица Лорд през останалата част на делото срещу Педроса — продължи Пинчър.

— Ти да работиш за прехраната си? — попита Стив.

— За мен ще е чест да присъствате в залата ми — даде разрешението си съдията.

— Това е новият ми план за пряк контрол — отвърна Пинчър. — Една седмица от месеца ще прекарвам в съда.

— А кой ще ръси лобистите за пари за кампанията ти?

— Продължавай в същия дух и ще те съдя за клевета, Соломон.

— Само не започвайте пак, вие, двамата — съдията хвърли спортните страници на бюрото си. — Господин Соломон и госпожица Лорд ме ядосаха достатъчно тази сутрин с пререканията си. — Той се обърна към тях и присви очи зад очилата.

— Надявам се, че няколкото часа във фризера са охладили страстите.

— Добре сме, Ваша милост — отвърна Виктория. — Благодаря.

— Днес сродни съдби, утре сродни души — додаде Стив.

— Ха! — възкликна Виктория.

Съдията продължи:

— Времето напредва, така че да говорим делово.

— Да, сър — каза Виктория. — Щат Флорида срещу Аманчо Педроса.

— Отборът на университета срещу щатския отбор — поправи я съдията. — Трябваше да отнема пет точки от моите песоглави алигатори с провиснали задници, защото крещяха като съдрани.

— Едва ли ви се говори за това сега, Ваша милост — намеси се Стив.

— По дяволите, така е! Алигаторите ги размазаха на игрището в Южна Каролина миналата седмица. Трябваше да го предвидя. Свирих за груба игра.

Докато тримата мъже продължаваха да си говорят за футбол със сериозен тон, Виктория правеше равносметка на кариерата си.

Унижения — малки и големи.

„Смятай, че си на изпитателен срок.“

Усети как почервенява, докато Пинчър я назидаваше. Защо трябваше да го прави пред Соломон? Стана два пъти по-неловко, когато Соломон я защити, макар че за миг й се стори почти човек. Почуди се дали руменината беше изчезнала от врата и бузите й. Нямаше случай да не се изчерви от напрежение.

Ужасяваше се да се върне обратно в съдебната зала с Пинчър кацнал до рамото й като една от контрабандните птици на Педроса. Сега искаше само да спечели и да докаже, че може да води дела в съда.

Ами ако загуби? Или още по-лошо — ако я уволнят? Пазарът на юристи беше много шибан, а студентският й заем тежеше цял тон. Всеки месец попълваше чек за лихвата, но главницата си оставаше — осемдесет и пет хиляди долара — да я тормози. След завършването си купуваше дрехи само от един магазин за дрехи втора употреба в Сърхсайд.

„Освен обувките. Обувките са като кислорода, а не искаш да дишаш кислорода на някой друг, нали?“

Ако си изгубеше работата, трябваше да започне да продава бижутата, които Кралицата й беше дала. Ирен Лорд, наречена Кралицата заради царственото си държание и възвишени мечти. Дори когато парите й свършиха, тя запази достойнството и изискаността си. Виктория си представи майка си, облечена в дизайнерска рокля за бала на семейство Вискаян, чантичката й „Джудит Лийбър“, осеяна със скъпоценни камъни, в която нямаше дори пари за такси. Спомни си и как Ирен се ядоса на решението й да учи право. Мръсен бизнес, така го нарече.

„Не си от тези, дето режат глави.“

Може Кралицата да беше казала истината. Може би правото беше грешка. Мъчеше се да бъде силна, да преодолее несигурността си. Но вероятно не притежаваше нужните качества. Рей Пинчър със сигурност се съмняваше в способностите й.

Какви бяха тези глупости Пинчър да седи като втори прокурор? На Стив идеята изобщо не му допадаше. Край на веселбата в съдебната зала, това беше сигурно. Пък и Пинчър щеше още повече да изнерви Виктория. Стив се зачуди дали тя ще издържи.