Зелено дайкири

Първата дузина кандидати в ложата бяха типични представители на обществото според стандартите на Маями. Трима пенсионери, двама строители, един безработен и един протестантски свещеник се подредиха в ложата. После един травестит организатор на партита от Саут Бийч, един мим, който не можа да отговаря на глас, една екзотична танцьорка, известна с това, че се бореше с мъже във вани, пълни със зелева салата, фризьорка, специализирала се в боядисването на космите по интимните части, един възрастен латиноамериканец, който се определи като борец за свобода срещу касапина Фидел Кастро.

Стив седеше на банката на защитата до Катрина Барксдейл, която изглеждаше престорено скромна в сивия си костюм и не му приличаше нито на курва, нито на убийца. Пинчър седеше като глътнал бастун на банката на обвинението. Изпъкналите му очи бяха нащрек.

Застанала на идеалното разстояние от метър и половина до ложата, Виктория попита:

— Преподобни Андерсън, познавате ли Десетте божи заповеди?

— Всяка една от тях — отвърна свещеника.

— Те гласят: Не прелюбодействай и не убивай. Но, преподобни Андерсън, разбирате ли, че в тази зала ни интересува единствено убийството?

— Разбирам. Нека някой друг да съди прелюбодеянието — свещеникът вдигна пръст към небето.

Стив чу, че някой шепне името му. Когато се обърна, видя Марвин да сочи към дъното на съдебната зала, където беше седнала Тереса. Черната й коса беше прибрана на кок и беше облечена в тъмен жакет от туид и пола в тон. Когато се плъзна на мястото до нея, тя бръкна в чантата си и извади един плик.

— Чек за осребряване — прошепна тя.

Стив я погледна неразбиращо.

— Сто хиляди долара.

— Ти, Тереса?

— Аз.

— Марвин каза, че щял да пита приятелите си. Но не мислех, че има предвид теб.

— Има ли им нещо на парите ми?

— Просто се чувствам малко неловко, това е.

— Трябваше да дойдеш направо при мен.

— Не знам, Тереса. — Щом като взимаше стоте хиляди, искаше тя да е наясно с положението му. — Ако Катрина бъде осъдена, няма да получа хонорар. Ще ми трябват години, за да ти ги върна.

— Значи ще си ги изработиш.

— Още ли се съдите за погребалните бюра?

Тя се усмихна и пъхна плика в ръката му.

— Не, но може да се научиш да балсамираш.

Виктория погледна към него от мястото си пред ложата със съдебните заседатели. Погледът й сякаш питаше: „Защо, по дяволите, кибичиш там, докато аз избирам съдебни заседатели?“

— Парите са за делото на Боби, нали? — прошепна Тереса.

Стив кимна.

— Предпочитам да не ти казвам повече.

— Моля се за теб на Филомена, закрилницата на децата.

— Благодаря ти, Тереса. За всичко. — Той пъхна плика във вътрешния джоб на сакото си.

Виктория питаше съдебните заседатели дали са наясно, че Катрина Барксдейл е невинна жена и че прокурорът трябва да докаже вината й. Единайсет съдебни заседатели потвърдиха с вариации от рода на „да“, „разбира се“, „аха“ и „си“. Мимът кимна.

Тереса прошепна:

— Значи за да ми платиш, преди да легна в някой мавзолей, трябва да се надявам, че ще измъкнеш тази пачавра?

— Е, никакви такива! Катрина е моя клиентка, което означава, че е светица. Като Филомена.

— За Бога! — скара му се Тереса.

— Въплъщение на съвършенството — каза той, което му напомни за една друга фраза. — „И сега жената е довършена“.

— „Мъртвото й тяло носи усмивката на осъщественото.“

— Какво?

— Вторият стих от поемата — каза Тереса.

— Мили Боже! Истинска поема ли е? — Няколко от съдебните заседатели се обърнаха към него, беше повишил глас. Виктория също го погледна и сви устни, сякаш за да му каже „Шшшшт“.

— „Край“ на Силвия Плат — каза Тереса.

Стив имаше бегли познания по отношение на поезията. Олаф и лайната, които няма да изяде. Няколко яки стиха на Карл Сендбърг, които беше научил в колежа. „Питсбърг, Янгстаун, Гери, правят стоманата си с мъже.“ И кратко стихне, което започваше така: „Веднъж едно момиче от Червения Китай.“ Не можеше да каже заглавието на нито една от поемите на Плат, но беше чувал за нея, главно от филма с Гуинет Полтроу.

— Силвия Плат се е самоубила, нали? — каза той.

— Няколко дни след като написала „Край“.

— Охо!

Парченцата от мозайката се подреждаха. Беше решил, че Барксдейл сам е написал стиха. Но не. Беше откраднал истинска поема и след това беше създал няколко анаграми. Сега Стив си спомни бележката, която Барксдейл беше пратил на жена си в деня преди смъртта си. Виктория я беше нарекла „старомодна“.

— Тереса, знаеш ли откъде е този стих? Нещо като „Най-скъпа моя. Никой не би могъл да бъде толкова добър от началото чак до края“.

Тя мило му се усмихна, като търпелива учителка към изоставащ ученик.

— „Най-скъпи мой… Никой не би могъл да бъде толкова добър, колкото си ти от първия ден до сега.“

— Точно така! На Плат ли е пак?

Надяваше се. Защитата му се оформяше.

— Не, не го е написала Силвия Плат.

— По дяволите! — Стив беше разочарован. Реши, че е открил нещо. Самоубийство. Но ако „Най-скъпи мой“ не беше от Плат, какво друго му оставаше?

— Вирджиния Улф го е написала — каза Тереса. — Това е прощалното писмо до съпруга й, преди да се самоубие.

— Да! — Стив я прегърна. — Красива си, Тереса!

Тя се разсмя.

— Ти си луд човек, но ако бях четирийсет години по-млада…

— Мога да отговоря на въпроса ти веднага.

Тя вдигна глава, не знаеше какво точно иска да й каже.

— Ще отърва тази пачавра — рече Стив.

43.

Значението на общото благо

— Чарлс открива изневярата на Катрина и затова се самоубива? — каза Виктория. — Какъв смисъл има това?

— Виктория е права — намеси се Катрина. — Ако е щял да убива някого, то това е трябвало да съм аз.

— Вие двете слушате ли ме? — попита Стив. — Това е страхотна защита.

Седяха в празната съдебна зала. Преди минути съдебните заседатели бяха положили клетва, застанали мирно с вдигнати ръце като послушни малки скаути. Обещаха да решат делото само с оглед на доказателствата и инструкциите на съдията. Стив погледна да види дали не бяха кръстосали пръстите си.

После съдия Хирам Торнбъри прочисти гърлото си и каза:

— Тъй като времето напредна, съдът се оттегля до утре сутринта.