Зъл мрак, угаснали звезди

Арлет изсумтя и се помъчи да се освободи. Възнамерявах да пъхна ножа под чувала, за да свърша работата си, ала момчето го натискаше с две ръце надолу, за да го задържи, ето защо не успях. Видях, че носът и изпъква под тъканта, подобно на перка на акула, зърнах и паниката, която вече се изписваше на лицето на сина ми, и си дадох сметка, че не разполагам с много време.

Подпрях се с коляно на леглото и я сграбчих за рамото. После срязах с ножа си чувала и гърлото (както се надявах) под него. Жена ми изпищя и започна да се мята като обезумяла. Кръвта шурна през прореза в конопената тъкан. Ръцете и се изстреляха нагоре и заудряха по завивката. Хенри също извика и отстъпи назад. Опитах се да я удържа. Арлет се помъчи да махне задушаващия я чувал и аз замахнах с ножа към пръстите и, клъцвайки три от тях до костта. Тя отново изпищя — крясъкът и бе остър и пронизителен като дращене на сребро върху лед — и ръката и тупна, гърчейки се, върху леглото. Тогава направих още един разрез през чувала, после още един и още един… На петия жена ми ме изблъска със здравата си ръка и дръпна силно чувала нагоре. Обаче не можа да го махне изцяло — косата и се беше заплела в него — и той остана на главата и като качулка.

Бях срязал гърлото и още с първите два удара, като първата рана беше толкова дълбока, че се виждаше хрущялът на трахеята. С последните два бях успял да обезобразя бузата и устата и и сега на лицето на Арлет се мъдреше зловеща клоунска усмивка. Тя се простираше чак до ушите и и оголваше зъбите и. Жена ми нададе задавено, гърлено ръмжене, наподобяващо звуците, които лъвовете издават по време на хранене. Кръвта бе оплискала цялата завивка и капеше на пода. Помня как си казах, че прилича на виното в чашата на Арлет, когато я вдигна срещу последните лъчи на залязващото слънце.

Жена ми се мъчеше да стане от леглото. Това първо ме изуми, а после ме вбеси. През целия ни брак ми бе създавала проблеми и не спираше да го прави и сега, по време на кървавия ни развод. Но нима бях очаквал нещо друго?

— Ох, тате, накарай я да спре! — изкрещя Хенри. — Накарай я да спре, тате, моля те, в името на Бога, накарай я да спре!

Хвърлих се отгоре и като пламнал от страст любовник и я съборих върху подгизналата от кръв възглавница. От разкъсаното и гърло се разнесоха още хриптящи гъргорения. Очите и се въртяха диво в орбитите си и от тях бликаха сълзи. Сграбчих я за косата, отметнах главата и назад и за пореден път прерязах шията и. После съдрах завивката от своята страна на леглото и я омотах около главата и, за да се предпазя от фонтана, изригнал от югуларната и вена. Обаче не се оказах достатъчно бърз и първият му изблик опръска лицето ми, в резултат на което от брадичката, носа и веждите ми започна да капе гореща кръв.

Зад мен виковете на Хенри бяха престанали. Обърнах се и видях, че Бог се бе смилил над него (стига да приемем, че Всевишният не бе извърнал лицето Си, щом е узнал какво сме намислили) — момчето бе изгубило съзнание. Същевременно и съпротивата на Арлет бе започнала да отслабва. Най-накрая лежеше неподвижно… ала аз продължавах да съм отгоре и, притискайки плувналата в кръв завивка към лицето и. Напомних си, че жена ми никога не вършеше нещата по лесния начин. И бях напълно прав. След трийсет секунди (чух как полученият по пощата часовник ги отброи с металическото си тиктакане) тя отново понечи да се надигне, като този път изви гърба си с такава сила, че за малко да ме отхвърли. „Давай, каубой!“ — помислих си аз, а нищо чудно и да съм го изрекъл гласно. Не мога да си го спомня, Бог да ми е на помощ. Всичко друго си го спомням, ала не и това.

Тялото и се отпусна. Отброих още трийсет металически тиктакания, след което още трийсет — за всеки случай. На пода зад гърба ми Хенри се размърда и изстена. Понечи да се надигне, но явно размисли, защото пропълзя в далечния ъгъл на стаята, където се сви на топка.

— Хенри? — извиках го аз.

Никакъв отговор от сгърчения силует в ъгъла.

— Хенри, тя е мъртва. Мъртва е и се нуждая от помощ.

Тишина.

— Хенри, твърде късно е да се отказваш сега. Делото е сторено. Ако не искаш да влезеш в затвора, а баща ти да седне на електрическия стол, ела тук и ми помогни.

Той се изправи и се затътри, олюлявайки се, към леглото. Перчемът му падаше пред очите му и те блещукаха през сплъстените от пот кичури като очите на подплашено животно, криещо се в храсталака. Той облиза нервно устните си.

— Не стъпвай върху кървавите петна. Оплескахме я повече, отколкото предполагах, но знам, че ще успеем да се погрижим за всичко. Стига, естествено, да не разнесем кръвта навсякъде из къщата.

— Трябва ли да гледам към нея? Тате, трябва ли да гледам!

— Не. Никой от нас не трябва да я гледа.

Увихме я в завивката, превръщайки я по този начин в неин саван. След като всичко бе свършило, осъзнах, че не можем да я пренесем през къщата по този начин; в половинчатите си планове и кроежи си бях представял едва забележима струйка кръв върху завивката там, където се намираше разрезът на гърлото, а той самият трябваше да е един-единствен, чист и прецизен като след хирургическа намеса. Изобщо не бях предвидил какво ще се случи в действителност и не бях отчел вероятността от подобен развой на събитията. Реалността обаче бе неумолима — бялата завивка изглеждаше черно-лилава в сумрачната стая и от нея се процеждаше кръв, сякаш имахме пред себе си огромна подгизнала гъба.

Сетих се, че в дрешника има бродирана кувертюра, и в същия миг съзнанието ми бе прорязано от светкавичната мисъл какво ли ще си помисли майка ми, ако можеше да види за какво щях да използвам ушития и с толкова любов сватбен подарък. Разстлах я на пода и двамата катурнахме Арлет отгоре и. После я омотахме като мумия.

— Бързо — наредих аз. — Преди кръвта да е успяла да се просмуче. Не… почакай… донеси ми лампа!

Той толкова се забави, че започнах да се боя, да не би да е избягал. После зърнах светлинната да подскача по късия коридор между неговата стая и спалнята, която двамата с Арлет споделяхме. Бяхме споделяли. Забелязах, че по восъчнобледото му лице се стичат сълзи.

— Сложи я върху нощното шкафче.

Хенри я постави до книгата, която четях напоследък — „Главната улица“ на Синклер Луис. Така и не можах да я дочета; нямах сили да я дочета. На светлината на лампата посочих на сина си петната от кръв по пода и локвичката от дясната част на леглото.

— Кувертюрата също започва да пропуска — отбелязах. — Ако знаех колко много кръв има в тялото и…

Измъкнах калъфката на възглавницата си и я подпъхнах в единия край на кувертюрата, подобно на чорап над кървящ глезен.

— Ти я хвани за краката — наредих на сина си. — Трябва незабавно да свършим с това. И моля те, недей да припадаш отново, Хенри, защото няма да се справя сам.

— Как ми се иска всичко това да е сън… — изрече момчето, ала се наведе и повдигна омотания като вързоп труп на майка си. — Смяташ ли, че може да се окаже сън, тате?

— Само след година вече всичко ще ни се струва като сън — успокоих го аз. И част от мен действително го вярваше. — Сега бързо! Преди калъфката да е протекла. Или останалата част от кувертюрата.

Понесохме я първо по коридора, а после през дневната, и я изкарахме навън през предната врата на къщата. Отстрани сигурно сме изглеждали като мъже, мъкнещи увита в одеяло мебел. Щом слязохме по стъпалата на верандата, вече задишах по-леко — кръвта на двора можеше да бъде заличена далеч по-лесно.

Хенри се държа мъжки до момента, в който не завихме зад краварника, и пред очите ни се появи старият кладенец. Бях го оградил с колове, за да не може някой по погрешка да стъпи върху дървения капак, който го покриваше. Тази ограда от заострени пръти изглеждаше мрачна и зловеща под мъждивото сияние на звездите над нас и при вида и синът ми нададе сподавен вик.