Анна в рокля от кръв

– Какво е толкова смешно? – пита Чейс.

Загася цигарата си в парапета и прибира фаса в раницата си. Струва ми се леко гнусно, но също така съм впечатлен от екокултурата му.

– Нищо – отговарям аз. – В последните двадесет минути Кармел ми разказваше как сте срещнали Голямата стъпка миналата година.

Майк се усмихва. Нещо е различно. Нещо не е както трябва и не мисля, че е само от това, че са пили.

– Шибаната история си е чистата истина – казва той.

Осъзнавам, че различното е, че той се държи приятелски с мен. Гледа към мен, а не към Кармел. Нито за секунда не бих помислил, че е искрен. Явно пробва друга тактика. Иска нещо от мен, или още по-лошо – опитва се да ми скрои някой номер.

Слушам, докато Майк разказва същата история, само че с много повече жестикулации. Версиите са изненадващо сходни, но не знам дали това значи, че може да са верни, или че просто са разказвали историята много пъти. Като приключва с разказа си, Майк се поклаща леко на място и се взира в тъмнината.

– Значи си падаш по страшни истории, а? – пита Уил Розенбърг, за да запълни тишината.

– Обожавам ги.

Изправям леко гръб. Влажен бриз идва откъм водата и черната тениска започва да лепне за гърба ми, от което ме полазват студени тръпки.

– Поне тези, които не завършват с някаква котка, приличаща на Йети, която пресича пътя, без да нападне никого – казвам аз.

Уил се смее.

– Знам. На такава история трябва завършваща фраза. „Едно мокро коте на никого не пречи.“ Казвам им да я добавят, ама кой ли ме слуша.

И аз се смея, макар че чувам как Кармел мърмори до рамото ми, че това е отвратително. Ами, какво да се прави. Май Уил Розенбърг ми е симпатичен. Той поне има мозък в главата си. Разбира се, това го прави и най-опасния от тримата. От начина, по който Майк е застанал, знам, че чака Уил да продължи или да направи нещо. От чисто любопитство решавам да го улесня.

– Знаеш ли други по-добри? – питам аз.

– Знам няколко – казва той.

– Чух от Натали, че майка ти е нещо като вещица – намесва се Чейс. – Верно ли?

– Верно – свивам рамене. – Прави предсказания.

Обръщам се към Кармел.

– Продава свещи и други неща по интернет. Няма да повярваш какви пари се изкарват от това.

– Яко – казва Кармел и се усмихва. – Може да ми гледа на ръка някой път.

– Ужас – казва Майк. – Само това ни липсва в тоя град: още една откачалка. Ако майка ти е вещица, ти какъв си? Хари Потър?

– Майк – казва Кармел. – Не се дръж като тъпак.

– Мисля, че искаш твърде много от него – казвам меко.

Но Майк не ми обръща внимание и пита Кармел защо е да се занимава с изрод като мен. Чувствам се много поласкан. Кармел започва да изглежда изнервена, сякаш се страхува, че Майк ще откачи и ще ме удари или ще ме метне през парапета в плитката вода долу. Поглеждам над ръба. В тъмното не мога да видя колко е дълбоко, но не мисля, че е достатъчно да омекоти падането, а и сигурно ще си счупя врата на някоя скала. Опитвам се да остана спокоен и концентриран, с ръце в джобовете. И все пак се надявам, че безразличното ми изражение му къса нервите, защото коментарите му за майка ми и това, че ме сравни с някакво слаботелесно вълшебниче, ме ядосаха. Ако ме хвърли през парапета, сигурно ще остана да витая по мокрите скали, мъртъв и чакащ отмъщение, без покой, докато не изям сърцето му.

– Споко, Майк – казва Уил. – Щом иска страшна история, да му дадем нещо добро. Да му дадем това, заради което долните класове не могат да спят.

– Какво е то? – питам аз.

Космите на врата ми настръхват.

– Анна Корлов. Анна в рокля от кръв.

Името се плъзга в мрака като танцьорка. Когато го чувам от чужда уста, извън главата ми, ме побиват тръпки.

– Анна в рокля от кръв? Като Пепеляшка в жълтата рокля?

Шегувам се, защото знам, че ще ги раздразни. Ще положат особено усилие да я направят ужасяваща, страховита, а аз точно това искам. Но Уил ме поглежда изненадан, сякаш се чуди откъде знам детската приказка.

– Анна Корлов умряла, когато била на шестнайсет – казва той след малко. – Гърлото било прерязано от ухо до ухо. Била тръгнала за абитуриентския си бал, когато се случило. Открили тялото на следващия ден, вече било покрито с мухи, а бялата рокля била пропита с кръв.

– Казват, че гаджето я е убило, нали? – Чейс приглася с отработена реплика.

– Може и така да е – свива рамене Уил. – Защото напуснал града няколко месеца по-късно. Но всички го видели на бала тази нощ. Питал за Анна и решил, че му е вързала тенекия. Но няма значение как е умряла. Или кой я е убил. Важното е, че тя не е съвсем мъртва. Година след като я намерили, тя пак се появила в старата си къща. Къщата била продадена, когато майката на Анна умряла от инфаркт няколко месеца по-рано. Един рибар и семейството му я купили и се нанесли. Анна избила всички. Откъснала им крайниците един по един. Оставила главите и ръцете им на купчини пред стълбището, а телата им окачила в мазето.

Оглеждам бледите лица в малката тълпа, която се е събрала наоколо. Някои от тях очевидно изглеждат неспокойни, включително Кармел. Повечето изглеждат любопитни, чакат реакцията ми.

Дишането ми е ускорено, но се насилваям да прозвуча скептично, когато питам:

– Откъде знаеш, че не е бил някой скитник? Някой психопат, който е разбил вратата на къщата, докато рибаря го нямало?

– От начина, по който полицията покрива цялото нещо. Няма арести. Почти няма разследване. Просто запечатали къщата и се направили, че нищо не се е случило. Било по-лесно, отколкото си мислили. Всъщност хората проявяват голямо желание да забравят такива неща.

Кимам. Това е вярно.

– Но има и още нещо. Имало нещо, написано с кръв по всички стени: Anna taloni – „Къщата на Анна“.

Майк се ухилва.

– Плюс това, няма как някой нормален човек да разкъса тяло по този начин. Рибарят бил сто и двадесет кила човек. Тя му откъснала ръцете и главата. Трябва да имаш мускулите на Скалата, да си друсан с метамфетамини и да са ти били адреналин в сърцето, за да можеш да откъснеш главата на такъв човек.

Изсумтявам и армията на троянците се разсмива.

– Той не ни вярва – мърмори Чейс.

– Просто го е страх – казва Майк.

– Млъкни – казва остро Кармел и ме хваща под ръка. – Не им обръщай внимание. Вдигнали са ти мерника още от момента, в който видяха, че можем да станем приятели. Безумно е. Това са детински глупости, като да викаш „Кървавата Мери“ пред огледалото на пижамено парти.

Ще ми се да кажа, че това е съвсем различен случай, но не го правя. Вместо това стискам успокояващо ръката и се обръщам отново към тях.

– И къде е къщата?

Тогава, разбира се, те се споглеждат, сякаш само това са чакали.

Глава седма

Тръгваме от водопадите и караме обратно в посока Тъндър Бей, като се спускаме с твърде висока скорост под кехлибарената светлина на улични лампи и покрай размазаните цветове на светофари. Чейс и Майк се смеят шумно, свалили са прозорците и говорят за Анна, като раздуват легендата . Кръвта пищи в ушите ми толкова силно, че забравям да се оглеждам за пътни табели, забравям да следя пътя натам.