Анна в рокля от кръв

С Томас се споглеждаме. Това хлапе наистина може да бъде понякога полезно понякога.

– Мога да ви заведа при него. Още тази вечер, ако искате.

Уил зяпа Томас, после мен и после пак Томас. Чейс изглежда сякаш му се иска да не се очаква от него да се държи като такова голямо и силно биче през цялото време, ама какво да направя, като сам така си е постлал. Кармел просто се взира в мен.

– Добре – казва Уил най-накрая. – Да се срещнем след училище.

– Аз не мога – казвам бързо. – Имам работа с майка ми. Но ще се отбия след това.

Всички слизат надолу по пейките непохватно – което е единственият начин да се слиза по пейки. Томас се усмихва, като тръгват.

– Доста добре ни се получи, а? – хили се той. – Кой казва, че не съм телепат?

– Сигурно е просто женска интуиция – отговарям аз. – Само гледай ти и старият Морфран да им измислите достатъчно убедителни занимания.

– Ти къде ще бъдеш? – пита той, но аз не отговарям.

Много добре знае. Ще бъда при Анна.

Глава десета

Отново се взирам в къщата на Анна. Разумната част на мозъка ми казва, че това е просто къща. Че това, което е вътре, я прави зловеща и опасна и че не е възможно къщата да се навежда към мен, сякаш иска да ме подгони сред избуялите бурени. Не е възможно да се мъчи да се откъсне от основите си, за да ме изяде цял. Но точно така ми изглежда.

Зад мен се чува тихо съскане. Обръщам се. Тибалт е вдигнал предните си лапи на шофьорската врата в колата на майка ми и гледа през прозореца.

– Баш си прав – казвам.

Не знам защо майка ми ме накара да го взема с мен. Няма как да ми е от помощ. Употребата му е по-скоро като детектор на дим, отколкото като пожарна кола. Но като се прибрах след училище, казах на майка ми къде отивам и какво се е случило – като пропуснах частта, в която почти бях убит, а един съученик беше разцепен на две – и тя сигурно се е досетила, че премълчавам нещо, защото нанесе пресен слой масло от розмарин във формата на триъгълник на челото ми и ме накара да взема котката. Понякога си мисля, че няма представа какво точно правя на такива места.

Тя не каза много. Винаги е там, на върха на езика , да ми каже да спра. Да ми каже, че е опасно и че някои хора намират смъртта си така. Но повече хора ще умрат, ако не си върша работата. Баща ми започна всичко. Това съм роден да правя, това е наследството ми от него и това е истинската причина майка ми да си мълчи. Тя вярваше в него. Знаела е с какво се захваща, до деня, в който той беше убит – убит от това, което е мислел за просто поредния от върволица призраци.

Вадя камата от раницата и я освобождавам от ножницата. По същия начин баща ми излезе от къщи един следобед, както е правил толкова много пъти още преди да се родя. И така и не се върна. Нещо го надви. Полицията дойде един ден след като майка ми се обади да съобщи, че е изчезнал. Казаха, че баща ми е мъртъв. Спотайвах се в тъмното, докато те разпитваха майка ми и в крайна сметка детективът прошепна тайната: че като открили тялото на баща ми, цялото било покрито с ухапвания, че цели части от него липсвали.

Месеци наред след това ужасната смърт на баща ми тровеше мислите ми. Представях си го по всички възможни начини. Сънувах го. Рисувах го на хартия с черен молив и червен пастел, тънки черни фигури като скелет и червена кръв като размазан восък от свещ. Майка ми се опитваше да ме лекува; пееше ми постоянно и оставяше лампата светната, мъчеше се да ме държи далеч от тъмното. Но виденията и кошмарите не спираха, до деня, в който не вдигнах камата.

Така и не хванаха убиеца на баща ми, разбира се. Защото убиецът на баща ми вече беше мъртъв. Така че знам какво ми е писано да направя. Като гледам къщата на Анна сега, не ме е страх, защото Анна Корлов няма да бъде моят край. Не може да бъде. Някой ден ще се върна на мястото, където баща ми умря, и ще прокарам неговата кама през устата на нещото, което го изяде.

Поемам си дълбоко въздух два пъти. Ножът стои оголен в ръката ми; няма смисъл от преструвки. Аз знам, че тя е там, и тя знае, че аз идвам. Усещам я как ме наблюдава. Котката ме гледа от колата със светолоотразяващ поглед, така че усещам и този чифт очи върху себе си, докато се движа напред през буренясалата алея към входната врата.

Едва ли е имало по-тиха нощ. Няма вятър, няма насекоми, нищо няма. Звукът от чакъла под обувките ми се чува болезнено силно. Няма смисъл да опитвам да се промъкна незабелязано. Чувството е като да се събудиш първи сутринта, когато шумът от всяко твое движение е като корабна сирена, независимо колко тих се опитваш да бъдеш. Ще ми се да тропам с крака по стълбите на верандата. Да отчупя някоя дъска и да разбия вратата с нея. Но това би било грубо, а и няма нужда да го правя. Вратата вече е отворена.

Зловеща сива светлина се стича отнякъде, без да хвърля лъчи по пода. Просто някак си се смесва с нощния въздух като сияеща мъгла. Ушите ми се напрягат да чуят нещо; мисля, че чувам ниския тътен на влак в далечината, а после и скриптенето на кожената дръжка, когато стягам хватката си върху камата. Минавам през вратата и затварям след себе си. Нямам навика да оставям на призраците възможността да ме стреснат, затръшвайки я като в евтин филм на ужасите.

Преддверието е празно, стълбището също. Скелетът на разсипания полилей виси от тавана, без да помръдва, и има маса, покрита с прашен чаршаф, която мога да се закълна, че не беше там снощи. Нещо не е наред с тази къща. Нещо друго освен присъствието, което витае в нея.

– Анна?

Гласът ми се изтъркулва във въздуха. Къщата поглъща звука без ехо.

Поглеждам вляво. Мястото, където Майк Андовър умря, е празно, с изключение на тъмно мазно петно. Нямам представа какво е направила Анна с тялото и, честно казано, предпочитам да не мисля за това.

Нищо не помръдва, а аз не съм в настроение да чакам. А и не искам да налетя на стълбите. Тя има твърде голямо преимущество, защото е силна като викингска богиня и немъртва, и какво ли още не. Влизам навътре в къщата, като обикалям внимателно разхвърляните и покрити с прашни чаршафи мебели. Минава ми през ум мисълта, че може тя да ми крои капан, че може разкривеното канапе изобщо да не е разкривено канапе, а мъртво момиче, покрито с изпъкнали вени. Тръгвам да го промуша с камата за всеки случай, когато чувам нещо да се тътри зад мен. Обръщам се.

– Мамка му...

– Минаха ли вече три дни? – пита ме призракът на Майк Андовър.

Той стои до прозореца, през който беше издърпан. И е цял. Пускам колеблива усмивка. Смъртта, изглежда, го е направила по-остроумен. Но част от мен подозира, че това, което виждам, изобщо не е Майк Андовър. А е просто петното на пода, под контрола на Анна, която ми праща това видение и го кара да се движи и говори. Но пък в случай че не е...

– Съжалявам. За това, което се случи с теб. Не трябваше да става така.

Майк повдига глава.

– Никога не трябва да става така. Или пък така е било писано. Все тая.

Той се усмихва. Не знам дали е добронамерено, или иронично, но със сигурност е стряскащо. Особено след като спира рязко.

– Нещо не е наред с тази къща. Веднъж като влезем, никога не можем да си тръгнем. Не трябваше да се връщаш.

– Имам работа тук – казвам аз.

Опитвам се да не мисля за факта, че той никога няма да си тръгне оттук. Твърде ужасно е и твърде несправедливо.