Анна в рокля от кръв

– Анна, спри!

Кашлям, като се опитвам да не гълтам от зеленикавата вода. Не мисля, че ще издържа. Дрехите ми тежат като в кошмар и пълзя по стълбите като на забавен каданс. Най-после ръката ми напипва сухия под и се набирам до приземния етаж.

Облекчението трае около половин секунда. После изквичавам като прасе и се хвърлям далеч от вратата на мазето, като очаквам оттам да се появят мъртви ръце, които искат да ме издърпат обратно долу. Но мазето е сухо. Сивата светлина се разлива в помещението долу и виждам стълбите и малко от пода. Всичко е сухо. Няма нищо там. Прилича на всяко друго мазе, където хората обикновено държат консерви и буркани. За да се почувствам още по-глупаво, дрехите ми също са сухи.

Шибаната Анна. Мразя ги тези халюцинации или манипулации на времепространството, или както там се казва. Така и не се свиква с тях.

Изправям се и изтупвам ризата си, въпреки че няма какво да изтупам. Оглеждам се. Намирам се в нещо, което някога е било кухня. Има прашна черна печка и маса с три стола. Много ми се иска да поседна на един от тях, но шкафовете започват да се отварят и затварят от само себе си, чекмеджетата се затръшват, а стените започват да кървят. Ха! Тряска врати и чупи чинии. Анна се държи като обикновен полтъргайст. Колко нелепо.

Леко успокоение се настанява по кожата ми. С полтъргайсти мога да се справя. Свивам рамене, излизам от кухнята и отивам в дневната, където покритият с прашен чаршаф диван ми изглежда толкова облекчаващо познат. Просвам се на дивана, като се надявам, че отстрани това изглежда като проява на някаква смелост. Нищо че ръцете ми още треперят.

– Махай се!

Анна кресва точно над рамото ми. Надигам се и поглеждам над ръба на облегалката и ето я там, моята богиня на смъртта, с коси като голям облак от черни змии и зъби, с които скърца толкова силно, че би накарала живи венци да кървят. Импулсът да скоча към нея с извадена кама кара сърцето ми да ускори двойно ритъма си. Но поемам дълбоко въздух. Анна не ме уби досега. Имам предчувствието, че и в момента не иска да ме убие. Защо иначе ще си губи времето с аквапарка на труповете долу? Дарявам я с най-наперената си усмивка.

– А ако не искам? – питам.

– Дошъл си да ме убиеш – изръмжава тя, очевидно решавайки да не обърне внимание на въпроса ми. – Но не можеш.

– Кое от двете те ядосва повече всъщност?

Тъмна кръв минава през очите и кожата . Тя е ужасна, отвратителна – убийца. А също така подозирам, че съм в пълна безопасност с нея.

– Ще намеря начин, Анна – обещавам . – Все има начин да те убия, да те отпратя.

– Не искам никъде да ходя – казва тя.

Цялата форма се свива, тъмнината се стопява и пред мен застава Анна Корлов, момичето от снимката във вестника.

– Макар че заслужавам да умра.

– Тогава не си го заслужавала – казвам, без задължително да противореча.

Защото не смятам, че труповете долу са само плод на въображението . Мисля, че някъде там Майк Андовър наистина бива погълнат от стените на къщата, дори да не го виждам.

Тя разтърсва ръка, долу в китката, където все още се задържат черни вени. Разтърсва я по-силно, затваря очи и те изчезват. Хрумва ми, че гледам не просто един призрак. Гледам призрака и нещото, което е причинено на този призрак. Това са две различни неща.

– Налага ти се да се бориш с това, нали? – казвам меко.

Очите са пълни с изненада.

– В началото не можех да се боря с него въобще. Това не бях аз. Бях полудяла, затворена вътре, а това беше просто един ужас, който вършеше страшни неща, докато аз гледах, свита в ъгълчето на съзнанието си.

Тя повдига глава и косата се спуска меко по раменете . Не мога да ги видя като един и същи човек. Богинята и това момиче. Представям си я как гледа през собствените си очи, като че ли са просто прозорци, притихнала и изплашена в бялата си рокля.

– Сега кожата ни се сля – продължава тя. – Аз съм тя. Аз съм това.

– Не – казвам аз и веднага щом го правя, знам, че е вярно. – Ти я ползваш за маска. Можеш да я свалиш. Вече го направи, за да пощадиш мен.

Ставам и заобикалям дивана. Анна изглежда толкова крехка, в сравнение с това, което беше допреди малко. Но не отстъпва и не свежда поглед. Тя не се страхува. Тя е тъжна и любопитна като момичето от снимката. Чудя се каква е била, когато е била жива, дали е било лесно да я разсмееш, дали е била умна. Невъзможно е да си мисля, че е останало много от това момиче сега, шестдесет години и бог знае колко убийства по-късно.

Изведнъж се сещам, че съм бесен. Размахвам ръка към кухнята и към вратата на мазето.

– Какво беше това, по дяволите?

– Мислех, че трябва да знаеш с какво се захващаш.

– Какво? Да ми се тръшкаш в кухнята като разглезено момиченце – свивам очи. – Опитваш се да ме изплашиш ли? С тази жалка сценка ли се надяваше да ме накараш да хукна навън?

– Жалка сценка? – казва тя подигравателно. – Обзалагам се, че почти си напълнил гащите.

Отварям уста и бързо я затварям. Тя почти ме накара да се засмея, а все още се напъвам да съм ядосан. Само да не напълня гащите от напъване. Ох, мамка му. Смея се.

Анна премигва и се усмихва, само за момент. Тя също се опитва да не се засмее.

– Бях... – тя спира. – Бях ти ядосана.

– За какво? – питам аз.

– За това, че се опита да ме убиеш – казва тя и тогава и двамата се разсмиваме.

– И особено след като ти толкова се постара да не ме убиеш – усмихвам се. – Сигурно ти се е сторило много грубо от моя страна.

Смея се с нея. Говорим си. Какво е това, някаква изкривена версия на стокхолмски синдром?

– Защо си тук? Пак ли си дошъл да се опитваш да ме убиеш?

– Колкото и странно да звучи, не. Аз... сънувах гаден сън. Искаше ми се да поговоря с някого.

Прокарвам ръка през косата си. От години не съм се чувствал толкова неловко. Всъщност май никога не съм се чувствал толкова неловко.

– И си помислих, ами, Анна сигурно и без това е будна. И ето ме тук.

Анна се засмива леко през нос. После свива вежди.

– Какво мога да ти кажа? За какво можем да си говорим? Нямам контакт със света от толкова много време.

Свивам рамене. Следващото изречение излиза от устата ми, преди да разбера какво се случва.

– Ами, аз и без това не си падам много по света, така че...

Стискам челюст и гледам в пода. Не мога да повярвам, че се държа като някое емо. Оплаквам се на момиче, което е било брутално убито на шестнайсет. Тя е прикована в тази къща с трупове, а аз имам възможност да ходя на училище и да бъда троянец; да ям сандвичите с фъстъчено масло на майка ми и да...

– Ти вървиш с мъртвите – казва тя деликатно. Очите са озарени и – не мога да повярвам – съчувстващи. – Ходиш след нас от...