Анна в рокля от кръв

– Ами, аз, май. Не съм толкова добър, но мога да вдигам предпазни бариери и да карам елементите да работят за мен и такива работи. Морфран също е, но той вече не практикува.

Завива наляво и паркира пред антикварния магазин. През витрината виждам опърпаното черно куче, носът му е залепен за стъклото, а опашката му тропа по пода.

Влизаме и откриваме Морфран зад щанда да слага етикет с цена на някакъв нов пръстен, красив и старинен, с голям черен камък.

– Случайно да разбираш нещо от заклинания и екзорсизъм? – питам аз.

– Разбира се – казва той, без да вдигне поглед от работата си.

Черното му куче е приключило с посрещането на Томас и се обляга тежко на бедрото му.

– В това място витаеше какво ли не, като го наех. Все още има разни неща. Тези предмети си вървят с бившия собственик, ако разбираш какво имам предвид.

Оглеждам магазина. Разбира се. Антикварните магазини сигурно си имат по едно-две привидения, които се разхождат из тях. Очите ми попадат на голямо овално огледало, закачено за дъбова тоалетна маса. Колко ли лица са се взирали в него? Колко ли мъртви отражения чакат там и си шепнат едно на друго в тъмното?

– Можеш ли да ми намериш малко неща? – питам.

– Какви неща?

– Трябват ми кокоши крака, кръг от осветени камъни, заключваща пентаграма и някакво си нещо за врачуване.

Хвърля ми мръсен поглед.

– Някакво си нещо за врачуване? Доста точно описание.

– Добре де, нямам още всички детайли. Можеш ли да ми намериш, или не?

Морфран свива рамене.

– Мога да пратя Томас на езерото. Ще извадим тринадесет камъка от водата. Едва ли ще намерим по-осветени от това. Кокошите крака ще трябва да ги поръчаме, а колкото до някаквото нещо за врачуване, обзалагам се, че искаш огледало, или може би кристална топка или кристална купа.

– В кристалната топка се вижда бъдещето – казва Томас. – За какво му е това?

– В кристалната топка се вижда каквото искаш да видиш – поправя го Морфран. – А колкото до заключващата пентаграма, това ми се струва прекалено. Запалете тамян за защита или някакви билки. Това би трябвало да е предостатъчно.

– Наясно ли си срещу какво се изправяме? – питам аз. – Тя не е просто призрак. Тя е ураган. Нямам нищо против да се презастраховаме.

– Виж, хлапе. Това, за което говориш, си е чисто и просто сеанс. Призовавате духа и го затваряте в кръга от камъни. Ползвате кристална купа, за да получите отговори. Прав ли съм?

Кимвам. От устата му звучи толкова лесно. Но за някой, който не се занимава със заклинания и който е прекарал последната нощ подмятан като гумена топка, изглежда почти невъзможно.

– Имам един приятел в Лондон, който урежда детайлите. Ще имам заклинанието до няколко дни. Може и да ми трябват още неща според зависи.

Морфран свива рамене.

– И без това най-доброто време за призоваване на духове е след пълнолуние – казва. – Това ти дава седмица и половина. Предостатъчно време.

Той присвива очи и така изглежда точно като внука си.

– Тя май ти взима здравето, а?

– Не задълго.

Градската библиотека не е кой знае колко впечатляваща, но може би просто съм разглезен, израствайки с баща ми и колекциите от прашни томове на приятелите му. В нея обаче има доста добра хроника на местната история, което е важното в моя случай. Понеже трябва да намеря Кармел и да оправим цялото това с домашното по биология, давам задача на Томас да търси информация за Анна и нейното убийство в базата данни на компютъра.

Намирам Кармел на една маса в дъното, зад редиците книги.

– Какво прави Томас тук? – пита тя, когато сядам.

– Прави проучване за някакъв доклад – свивам рамене. – Та, какво е това домашно?

Тя се ухилва.

– Таксономична класификация.

– Гадно. И скучно.

– Трябва да направим таблица по биологични типове и видове. На нас ни се паднаха рак-отшелник и октопод.

Тя свива вежди.

– Как се пише множествено число на „октопод“ на латински? Не е ли octopuses?

– Мисля, че е octopi – казвам аз и завъртам учебника към себе си.

Да го свършваме и да се приключва, макар че е последното нещо, с което ми се занимава в момента. Искам да гледам статии от вестници с Томас, да търсим нашето мъртво момиче. От мястото, където седя, го виждам на компютъра, прегърбен към екрана, да щрака трескаво с мишката. После пише нещо на листче хартия и става.

– Кас – чувам Кармел да казва, а от тона на гласа усещам, че явно говори от известно време.

Слагам най-чаровната си усмивка.

– Аха?

– Попитах дали искаш да правиш октопода, или рака-отшелник.

– Октопода. Много са вкусни със зехтин и лимон. С лека панировка.

Кармел прави гримаса.

– Отврат.

– Не, не е. Постоянно ядяхме такива с баща ми в Гърция.

– Бил си в Гърция?

– Да – казвам разсеяно, докато прелиствам страници с безгръбначни. – Живяхме там няколко месеца..., когато бях на четири примерно. Не помня много.

– Баща ти много ли пътува? За работа, предполагам?

– Да. Или поне пътуваше.

– Вече не го ли прави?

– Баща ми е мъртъв.

Мразя да говоря с хората за това. Никога не знам как точно ще прозвучи гласът ми, като го казвам, и мразя стреснатите им погледи, докато се чудят какво да ми отговорят. Не поглеждам към Кармел. Просто продължавам да чета за различните биологични родове. Тя казва, че съжалява, и пита какво се е случило. Казвам , че е бил убит, и тя ахва.

Това са правилните реакции. Би трябвало да съм трогнат от опита за съчувствие. Не е нейна вината, че не съм. Просто съм виждал тези лица и съм чувал тези ахкания твърде дълго време. Убийството на баща ми вече ме прави само и единствено гневен.

Изведнъж ми проблясва, че Анна е последната ми тренировъчна работа. Тя е невероятно силна. Тя е най-трудното нещо, срещу което мога да си представя, че ще ми се наложи да се изправя. Ако я победя, ще бъда готов. Ще съм готов да отмъстя за баща си.

Мисълта за това ме смразява. Идеята да се върна в Батън Руж, да се върна в тази къща, досега винаги е била някак абстрактна. Просто идея, дългосрочен план. Предполагам, че колкото и да се ровех в проучвания за вуду магията, част от мен нарочно забавяше нещата. А и не бях особено ефективен до момента. Все още не знам какво е убило баща ми. Не знам дали въобще ще мога да призова това нещо, а и ще бъда съвсем сам. Да взема майка ми не е вариант. Не и след като години наред крия разни книги и дискретно сменям интернет страници, когато тя влезе в спалнята ми. Ще ме заключи в стаята ми до живот, ако някога разбере, че обмислям такова нещо.