Бариерата

Чичо ме прие много добре, разбира се. Като му разказах как съм мила главата на бабата, той много се натъжи. Най-страшното беше, Антони, че страшно приличаше на баща ми. Беше само доста по-стар, косата му съвсем бе оредяла на темето. Само дето не беше чак толкова слаб, но затова пък брадичката му беше още по-малка, почти никаква. Приличаше ми на морско свинче, ама много старо морско свинче, дето вече му е омръзнало да живее. Приличаше ми на опосум, макар че такова животно никога не съм виждала. Но все си мислех, че като се изправи на задните си крака, коремчето му ще увисне като торбичка между тях. Точно такъв беше и чичо ми. Двата предни зъба леко прехапваха долната му устна. По едно време ми се струваше, че трябва да се храни само с човешки глави, да ги прегризва някъде на върха, после да ги изхвърля през прозореца, като изпразнени кокосови орехи. И други неприятни неща ми се привиждаха. Все ми се струваше, че няма кости, дори че няма ни форма, ни определен обем. Все си мислех, че може да се удължи като червей или, напротив, да запълни цялата стая, от ъгълче до ъгълче, като гъста пихтиеста маса. Просто си умирах от страх да не се случи, но вече нямаше къде да бягам, страх ме беше от бабата.

А иначе беше много добър човек, Антони, набожен и милостив. Зиме стриваше на трохи останалия от яденето хляб и хранеше с него врабците и гълъбите. Много обичаше гълъби, много нежно ги коткаше, а очите му святкаха, святкаха. Но иначе защо да не е добър? Очите му сълзяха като татковите, може би защото и неговата жена го беше напуснала. Живеехме съвсем сами в целия мъртъв дом, не, в етажа, разбира се, но и това малко ли е? Понякога умирах от страх, но не винаги. По-често ми беше мъчно за него, че е толкова нищожен и гаден. Беше ми мъчно дори когато кашляше или се секнеше. Много смешно се секнеше, очите му се ококорваха, ставаше синкав. Все си мислех, че ще загине по някакъв трагичен начин, но той си е жив и досега и навярно не е остарял нито с половин ден, само тича по дърветата със своята торбичка на корема и лапа лешници. Трябва да ти кажа, че татко не го обичаше, никога не ме бе водил при него, докато беше жив. Чичо беше ужасно страхлив, плашеше се от коне, от кучета, от светкавици, дори от автобуси. И автобусите се плашеха от него, не знам защо, може би им се виждаше прекалено гнусен. Веднъж един автобус, като го видя, така се стресна, че възви рязко и се набута в една витрина. После казваха, че се е подхлъзнал, но не беше вярно, просто не му се щеше да срещне чичо.

Казвам ти туй, Антони, защото и аз се плашех от него. Когато ме погалваше по косата, аз се парализирвах като зайче. Понякога и по коленете ме галеше и тогава очите му ставаха неподвижни и потни, сякаш бяха направени от стъкло. Аз живеех в отделна стая, в която преди това бе живяла стринка. Отначало там нямаше нищо освен една пружина на земята и един продупчен дюшек, в който живееха мишки. После чичо ми донесе завивки, маса и още някои дреболии. И стана още по-мил с мене.

Но аз не се успокоих. А всъщност сама не знаех от какво се страхувам, външно той като че ли не ми даваше никакви поводи. Само понякога нощем ходеше пред стаята ми. Ходеше тихичко, на пръсти, от време на време тихо скимтеше, едва чуто, като новородено кученце. Не вярвам тъй да ми се е струвало, макар че от напрежение и страх едва дишах. Тогава хич не ми минаваше през ум за това. Все си мислех, че ще прегризе и моята главичка и ще я хвърли през прозореца като кокосов орех.

В тоя ден небето беше много сиво, почти есенно, валеше слаб дъждец. Тогава той ме помоли да се качим заедно на тавана, за да сме намерели някакъв плик с разписки и квитанции, който уж бил забравил по старите куфари. Аз веднага разбрах, Антони, какво ще ми се случи. Само не разбирах защо трябва да се качваме на тавана, като и без това къщата беше пуста — и да викаш, и да не викаш, все едно. Мина ми крез ума, че навярно ще ме удуши, пък после ще ме окачи на някоя греда, уж съм се обесила. Сега ти си мислиш, Антони, че съм била просто като хипнотизирана от страх и не съм знаела какво правя. Не е така, не бях вече така уплашена. Можех да изкрещя по стълбите, да побягна. И все пак не го направих. Виждах го, Антони, как се тресе вътрешно и ми стана ужасно жал за него. Никога преди това не бях изпитвала такава жал и болка за друг човек, просто и аз цялата се разтърсвах от жал, толкова беше слаб, отвратителен и нещастен. След това тъй ми е било жал само за едно момиче, с което живеехме заедно при доктер Юрукова. Иначе беше много мило и кротко, съвсем, ама съвсем нормално, само нощем му се привиждаше, че го нападат плъхове. Тя крещеше и се биеше с тях, толкова ми беше трудно да я събудя истински, да й докажа, че няма нищо. Отслабнах ужасно, най-сетне доктор Юрукова разбра и ме премести в друга стая.

Ето сега разбираш. Навярно с нормалните хора не е тъй, но с мен така стана. Изкачих се на тавана като осъдена. Беше много тъмно, миришеше ужасно на износени, гнили дрехи. И когато той се наведе към мен, изведнъж съм загубила свяст и съм припаднала. Сега си мисля, че точно това ме е спасило. Той се е уплашил още повече, просто го виждам как се е тресял и е нямал сили за нищо. А може би всичко това са въображения, той наистина беше много нещастен.“

* * *

Небето беше много тъмно, тишината просто неописуема. Сега разбирам, че това не е било тишина, а някаква непонятна глухота, която ме е погълнала като яма. Мислех трескаво, зашеметен и блъскан от думи, на които бях загубил истинското значение. Досега си мислех, че знам за хората всичко или почти всичко, все едно откъде — от книгите или от себе си. И едва сега съзнах, че и думите, и книгите се страхуват от пълната истина. Или просто се стъписват пред нея.

— Антони, тежко ли ти е?

— Защо да ми е тежко? — запитах смутено аз.

— Сега всичко премина в тебе!..

— Не мисли за това! — отвърнах аз. — То можеше да живее само в теб… Извън теб то няма никаква сила.

— Ти си ужасно добър, Антони.

— Не, Доротея… Не искам да бъда добър. Поне както ти го разбираш.

— Искаш ли да ти олекне?… Ама съвсем, съвсем…

— Не, не искам! — отвърнах аз твърдо.

Наистина не исках. И точно обратното. Сега исках да задържа в себе си всичко, което бях придобил, да го нажежа до бяло, докато почне само да свети. Просто не разбирах как съм могъл да живея досега толкова празен и кух, без никаква своя тежест. Защо да ми олекне? И от какво? Но тя сякаш не ме разбра, обърна се и ме погледна. Не я виждах в мрака, толкова бях унесен в себе си.

— Стани, Антони! — каза тя тихо. — И не се плаши. Няма да ти причиня никакво зло.

Аз автоматично станах.

— Подай ми ръката си!

Подадох й ръката си. Нейната ми се стори някак неочаквано топла и силна.

— А сега, Антони, погледни към небето. Трябва да свикнеш с него.

Да свикна с него? Може ли да свикне човек с небето? Аз го гледах, сега то ми се виждаше много по-ниско, сякаш изведнъж бях израсъл до висините му. Ниско, черно и много по-хладно от всеки друг път. Но самите звезди ми се сториха така бляскави, че просто ме заболяха очите, като ги гледах.

— След малко, Антони, ще почувствуваш някаква необикновена лекота. Все едно че изведнъж си се превърнал във въздух… Не говори!.. Ако го усетиш, кажи ми само „да“ или „не“! Това е всичко.

— Да! — казах след малко.

— Ето, ние тръгваме, Антони!.. Отпусни се вътрешно… Не прави резки движения. И най-важното — не мисли!.. Ето, това е всичко — бъди щастлив!

Сега ми се струваше, че гласът й е необикновено звънлив и мелодичен. Дори не усетих как сме се отделили от терасата. Бяхме някъде във висините, под нас трепкаха светлините на града, точно така, както човек ги вижда и от борда на самолет, който вече се спуска за кацане. Плавахме сред самите светлини, не виждахме бреговете, сякаш бяхме в сърцевината им. И все пак не беше същото, ние не летяхме, а се реехме като птици, които вече здраво са се закрепили на крилете си. Много добре усещах тялото си и въздуха, който ме обливаше като вода.

— Страх ли те е, Антони? — запита тя. — Да или не?

— Не, ни най-малко!

— Искаш ли да излетим по-високо?

— Да!.. Да!..

Ние летяхме към звездите, които ставаха все по-едри и по-бляскави. Сега въздухът като ураган биеше в лицето ми, челото ме заболя, ноздрите ми изтръпнаха. Не бях нито безплътен, нито безчувствен в тоя миг, много по-силна и топла, почти гореща усещах ръката й, която здраво държеше моята. После ураганът съвсем отслабна, макар че въздухът стана много по-студен, почти пронизващ. Отново се реехме във висините, но сега виждах само звезди, които режеха очите ми с диамантените си остриета.

— Доротея, къде е земята?

— Под нас! — отвърна тя. — Не се плаши, ние летим по гръб.

Да се плаша ли? Що за глупава мисъл! Всичко, което изпитвах в тоя миг, ми се струваше по-естествено и по-истинско от целия ми досегашен живот. Значи Доротея е била права, хората наистина са произлезли от птиците.

— Антони, щастлив ли си?

— Да, Доротея…

— Ето, виждаш ли? Но човек не може да бъде щастлив, без да го е заслужил.

— А аз с какво, Доротея?

— С мене… С мене, Антони, понеже си ми повярвал.

Ние отново се обърнахме към топлото дихание на земята. Колко далеч бяха останали светлините на града. И колко едва забележими. Сега ми приличаха на малка земна галактика, загубена в нейната пустош.

— Къде се намираме, Доротея?

— Над планините… Затова е толкова черно под нас.

— Черно и мъртво!.. Но и така е хубаво.

Реехме се над планините, по-високо от техните спящи орли.

— Студено ли ти е, Антони?

— Да, малко!

— На мен никога не ми е студено — каза тя. — Усещаш ли колко съм гореща? Аз мислех, че то преминава от мен в теб, Антони… Но нищо, ето слизаме.