Бариерата

— Здрасти! — казах аз колкото се може по-естествено и оживено. — Поскуча ли?

— Ти знаеш, че никога не скучая, Антони — отвърна тя тихичко.

— Именно — защото зная.

Продължих да играя тая жалка комедия още десетина минути. Признах, че съм пил една-две чашки заедно с другите. И че за разлика от нея съм ужасно скучал. Тя изведнъж се усмихна, сякаш някаква тежест се смъкна от гърдите й. Навярно си е обяснила с алкохола моето неестествено поведение. Докато накрая малко неочаквано дори за себе си изтърсих:

— Знаеш ли, Доротея, утре заминавам за Пловдив… Само за два-три дни…

— Защо? — трепна тя.

— Има концерт на мои творби… Трябва да чуя последните две репетиции.

— Добре — каза тя.

Но не беше никак добре. Доротея изведнъж помръкна, слабичките й бузи хлътнаха. Стори ми се някак отслабнала през последния ден, наистина се беше стопила. Изведнъж почти осезаема болка сви сърцето ми.

— Ще те заведа на концерта! — прибавих аз с изкуствено оживление. — Ходила ли си в Пловдив?

Но тя сякаш не ме чу. Бавно отиде до отворения прозорец, дълго стоя там. Като се обърна, лицето й бе много бледо.

— Антони, аз сбърках! — каза тя едва чуто. — Не исках да те изплаша. Аз мислех… аз мислех, че ти ще ме разбереш.

За какво е сбъркала? Толкова много неща станаха снощи. Едва намерих сили да й отвърна:

— Доротея, нека не говорим днес за това…

— Добре — каза тя. — Искаш ли да ти направя един чай?

— Не, моля ти се… Много съм изморен.

Като че ли нещо се пречупи в мен, нещо, което не знаех, че съществува. Станах и бавно се запътих към спалнята.

На другата сутрин тръгнах много рано, почти на разсъмване. За да не събудя Доротея, минах на пръсти през хола — като крадец. Тя спеше, обърнала главата си към прозореца, едва-едва озарен от утрото. Гладката й гола шия меко сияеше на слабата светлина. Сега вече не съм сигурен, че наистина е спала. Може би просто не е искала да забележа, че е будна, че не е спала цяла нощ. Или пък не е имала сили да се сбогува с мене. Но дълбоко в себе си аз знаех, че ще се върна. Вярвах в това, както вярвах в съдбата си. И не след три… Само след два дни. Въпросът е да се успокоя малко, да събера в себе си кураж и сили. Не исках, наистина не исках да бягам от съдбата си, каквато и да е тя. До тая мисъл бях стигнал през дългата неспокойна нощ.

Като тръгнах, дори не знаех къде отивам. Във всеки случай не в Пловдив! Пловдив е град като всеки друг, пълен с шум и движение. На мен ми трябваше спокойствие и тишина. И нито един познат човек да не се мерне пред очите ми. Отидох в Боровец. Беше доста оживено през тоя сезон, хотелите бяха препълнени. Намерих съвсем случайно стая, настаних багажа си — какъв багаж, само едно малко куфарче. Там наистина беше много тихо, но и пусто освен това, тая кристално прозрачна пустота, пълна с неподвижни дървета, ме потискаше. През първата сутрин се поразходих из гората. Нямаше никакви птици из мъртвата стара гора. Срещнах по пътя си само един мравуняк, един малък Вавилон от пръст, сухи листа и клечки, който гъмжеше от грамадни червени мравки. Излязох на някаква просторна слънчева поляна, цялата жълта от разцъфтялата млечка. Само я погледнах, и се върнах назад.

Следобед слязох на терасата, която служеше и за кафе. Пих евтин, лош коняк, нямаше друго. Пиех бавно, но много. За пръв път през живота си пиех сам. Слънцето рано залязваше зад планинските скатове, улиците и алеите се заляха в дълбоки сенки. Колкото повече пиех, толкова по-силно усещах своята глупост. И своята безмерна подлост. Страхувах се да мисля за Доротея, но от време на време тя изникваше пред очите ми със своя ням въпрос, в който бях усетил ужаса.

През първия ден се прибрах в стаята си едва като затвориха, пиян и трезвен едновременно, изпълнен с лоши предчувствия. В просъница ми се стори, че летя отново над града, над планините, между леките облаци, които се стелеха като дим във висините. Чувствувах се много щастлив. Но се събудих изплашен, навън грееше ослепително лятно слънце, миришеше силно на борова смола от гората, която слизаше почти до прозореца. Излязох на плиткия циментов балкон — всъщност беше доста рано, дълбоките долини на планината тъмнееха в сенки, някъде наблизо шуртеше вода. Понаведох се — чистачките търкаха с парцали шахматните карета на терасата, нещо оживено си бърбореха. Слязох долу, поръчах си шунка с яйца и бутилка бира. Донесоха ми я толкова студена, че изведнъж се ободрих. В края на краищата нима е толкова важно дали човек е луд, или нормален? Важното е да се усеща добре. А аз бях щастлив в съня си, какво повече?

Вечерта ме завари на терасата пиян и отпаднал. Не бях помръднал от масата. В най-оживените часове от време на време край мен сядаха немски туристи, повечето по къси гащета, със смешни кожени шапчици на главите си. Някои ме поглеждаха, жените главно, с любопитство, но и с известен респект — тоя посивял мрачен бухал, който гледа през хората като през въздух! В края на краищата днес е вторият и последен ден, утре си тръгвам. А защо утре?… Защо пък непременно утре?… Кой ми е втълпил тая идиотска идея? Намерих ли тука това, което търсех? Не го намерих, естествено. Защо тогава ще чакам утрешния горещ и ослепителен ден? Станах и като сляп се запътих към колата си — без да платя, без да се обадя, без да взема багажа си. Запалих мотора и потеглих. Ръцете ми все още потреперваха, сухо и зиморничаво потракваха зъбите ми. Слава богу, поне пътят ми беше много добре познат, можех да го премина в какво да е състояние. Когато стигнах града, вече бях съвсем изтрезнял от напрежението. Дори не разбрах как съм преминал през него. Осъзнах се едва когато спрях пред високата тъмна кула на нашия дом. После, без дори да заключа колата, литнах към стълбите. Асансьорът работеше. Изкачих се на етажа, с разтреперана ръка пъхнах ключа в секретната ключалка, рязко отворих вратата. О, слава богу, светци и мъченици — антрето светеше! И холът светеше, от мястото си видях синята й чантичка на стола.

— Доротея! — извиках аз радостно.

Но Доротея не беше вкъщи.

Не, не беше вкъщи, но всичко подсказваше, че току-що е излязла. И навярно всеки момент ще се върне, щом дори не е угасила лампите. Внимателно, педя по педя, изследвах целия апартамент. Не беше вечеряла. Не беше взела никакви дрехи. Навярно не беше взела и никакви пари, щом бе оставила чантичката си. Но особено ме порази и изплаши това, че намерих в антрето обувките й, единствените, които имаше. Да е излязла боса? Немислимо, разбира се, освен ако е отишла на терасата. Ами да, разбира се, как мога да бъда толкова глупав? Не усетих как литнах по стълбите.

Но терасата беше съвсем празна. Прекосих я разстроен, изправих се пред ниския парапет. Някак несъзнателно вдигнах поглед към небето, сякаш Доротея не беше човек, а птица, която всеки миг може да долети от мрачините. Нищо освен бледи, изпоцапани звезди, тъмни сенки на облаци. Върнах се у дома, погледнах часовника си. Оставаха десетина минути до полунощ. Седнах в едно от креслата и зачаках.

Сега вече едва помня тая кошмарна нощ. Нямаше какво да се помни. Бавно и лепкаво като грамадна гъсеница в дома ми допълзя ужасът. Не можех да му попреча, да го смачкам, да избягам от него, сякаш бях привързан с невидимо въже за креслото. Напразно се мъчех да се успокоя с куп разумни доводи. Какви ли не странни неща могат да се случат с човека в тоя живот. Глупави, обикновени и все пак неочаквани. Може да е умрял някой у дома й, майка й, да речем, и внезапно да са я извикали. Може да си е купила нови обувки. Може да седи разстроена на някоя чужда маса в нощния ресторант и да се вслушва в чуждите разговори. Може да се е случило и най-лошото — да се е възвърнала неочаквано болестта й, да скита сега несвястна по пустите улици. Но дори това предпочитах пред най-страшното. Исках да я виждам пред мен с обезумелите й очи, вместо да я няма никаква. Да я вържат на леглото й, да крещи и стене, но да е тука! Щях да намеря, непременно щях да намеря сили и начини, за да я върна към нормален живот.

Към три часа се досетих за проклетите лекарства на доктор Юрукова. Взех две хапчета, след половин час още едно. Прекарах тъй до сутринта, вътрешно вцепенен и безчувствен, без никаква мисъл в главата си. Към осем часа успях най-сетне да се пораздвижа. Взех един студен душ, смених си ризата и бельото, после бавно се изкачих на терасата. Оттам се виждаше много по-добре — на всички посоки. Никой не можеше да приближи до нашия дом, без да го видя.

Именно затова веднага забелязах малката групичка разтревожени хора. Бяха доста близо, на стотина метра от нас, всред откритото неравно поле, осеяно с ями и остатъци от строежите. Бяха се скупчили, наведени към земята, някои дори бяха коленичили. Усещах тревогата по нервните им движения, дочувах едва-едва уплашените им гласове. Повечето от тях бяха строителни работници от близката недовършена сграда, разпознах ги по предпазните каски на главите им. После те вдигнаха нещо от земята и с усилие и суетня го понесоха насам. Много добре видях, че е жена, тънките й боси крака висяха като мъртви. Като наближиха съвсем, разпознах роклята й. Не помня как съм затичал надолу по стълбите, нямах дори сили да дочакам асансьора.

Носеха Доротея. Както по-късно разбрах, бе престояла мъртва цялата нощ в това пусто, оръфано от грейдерите поле. Бе лежала там, докато някакъв кранист я бе забелязал случайно от своята висока кабина.

Успях да вляза във връзка с генерал Кръстев едва към обед. Само с няколко думи му обясних какво се е случило. Той замълча за миг, после ми отвърна със своя обичаен, малко забавен глас:

— Добре, ела при мен. Ще ти оставя пропуск.

След половин час бях в кабинета му. Сякаш виждах пред себе си друг човек — малко чужд, съсредоточен и спокоен. Но най-силно впечатление ми направиха очите му — не можех дори насън да си представя, че може да има такъв студен, остър и проницателен поглед. Едва като ми заговори, в гласа му прозвуча нещо познато и свойско.