Бариерата

— Може би не е толкова трудно — усмихнах се аз.

Но лекарката сякаш не разбра намека ми.

— При това нейната памет не е механична — кимна тя. — И интуицията й помага отлично там, където не достигат знания или логика. Изобщо Доротея е много интересно момиче. У нея има характер…

Само това не очаквах да чуя.

— Видя ми се много плаха — отвърнах аз.

— Е, не е нахална. Но ако мислите, че е слаба — много ще се излъжете. Тя и физически е доста издръжлива. Нейните колеги се чудят с каква лекота работи на пресата.

— А къде работи?

— В една занаятчийска работилница. Щампова детайли. Или нещо подобно. Работа като работа, но ми се струва не съвсем подходяща за нея. Много е еднообразна, с нищо не заангажирва нейното въображение. А точно това е слабото й място. То трябва да се насели с нещо, не с химери във всеки случай. Ето това исках да ви помоля. Вие сте влиятелен човек, не бихте ли могли да й намерите някаква по-подходяща работа?

— Каква например?

— Ами да прави кукли, да речем. Или пък да рисува нещо върху чаши, вази, чинии. Тя има много лека и артистична ръка.

— Ще опитам — отвърнах аз. — Но не й казвайте. Не искам да се огорчи, ако нищо не стане.

— Няма да се огорчи. Сега за нея е все едно къде работи. И какво получава. Парите са като празни хартийки в ръцете й. Много е непрактична в житейските работи.

— Е, не чак толкова! Оная нощ много добре се ориентира в обстановката…

— Това е по-скоро инстинкт. Там, където разумът не достига, понякога природата мобилизира странни и невъобразими сили. Наблюдавала съм го често у моите пациенти. И просто ми е било невъзможно да си го обясня като лекар.

Отидох си от тоя странен дом едва ли не със зашеметена глава. Последните думи на доктор Юрукова се тътреха като някакви досадни просяци по петите ми. Мислех си, че ще се отърва от тях в колата. И не успях. Настаниха се на задната седалка, продължаваха да ме тормозят със своите идиотски въпроси и предположения. Пуснах силно радиото — същият ефект. Ако природата наистина умееше да се защищава, както твърдеше доктор Юрукова, в тоя случай тя бе избрала съвсем непонятни за мен пътища.

4

Измина още една седмица. Единствената ми придобивка през това време беше, че изгоних веднъж завинаги от моя дом самотата. Вече не бях сам. Доротея сякаш съществуваше незримо в мен и край мен, макар и не като човек, дори не и като спомен. Не бяха приятни спомени, успявах да ги отпъдя. На тяхно място като утайка от дим оставаше чувството, смътно и тягостно, но все пак живо. Чувство за какво? Сега ми е много трудно да го определя с думи. Може би чувство за някакъв неизплатен дълг, за горчив укор, за несподелена човечност. Улавях се често, че водя безкрайни разговори наум — не с нея, със себе си. Опитвах се да разбера какво се беше случило. Нищо особено не се беше случило освен това, че не бях сам. Доротея бе изпъдила самотата. И всичко щеше да бъде съвсем в ред, ако тя самата не се бе настанила на нейно място. Сега, вместо да се чувствувам сам, се чувствувам просто объркан.

Една нощ, докато се мъчех да заспя, опитах се да си припомня лицето й. И странно, пред очите ми не можеше да застане ни една зрима нейна черта, ясна и определена. Имах чувството, че изобщо не бих я познал, ако я срещна на улицата, облечена в някакви други дрехи.

Не, ни най-малко не беше безлична, само това не можеше да се каже за нея. Ето спомням си — носът й бе малко дълъг, устните малко бледи и тънки, косата опъната и сресана като на Мона Лиза. И все пак това не бяха черти, лицето й сякаш непрекъснато се менеше — като повърхността на река, по която се преливат бързо слънчевите отблясъци. Или която спи в сянката на дълбоките вирове. Лицето й сякаш отразяваше външния свят, без да показва нищо от себе си — навярно в това се състоеше нейната изменчивост и непознатост.

От нашата първа вечер е изминала повече от година. Сега тя е мъртва и аз с ужас и дълбока мъка разбирам, че отново не помня лицето й, макар че толкова необикновени и странни неща станаха с нас. Не само че не помня лицето й, но не притежавам нищо от нея — никаква вещ, никаква следа от пръсти, никакво петънце, дори от кръв — такава, каквато веднъж я видях, ясна и рядка като сок от череши. Все едно че не е била, че не е съществувала, макар че на тоя свят не е имало съществуване като нейното. Все едно че беше сън, измислица някаква на малко болен и трескав ум. Сега човек може във всичко да се усъмни. И нищо да не повярва. Нищо освен нейната истина.

И така, тикан от съдбата, както се казва в подобни случаи, аз някак неочаквано бързо и леко успях да свърша това, което доктор Юрукова ме беше помолила. Веднага й се обадих по телефона, тя съвсем искрено се зарадва. И, разбира се, обеща веднага да прати при мен Доротея. Но тя не се появи още няколко дни. И през тия дни сякаш не знаех какво точно изпитвам — трепетно очакване или някакъв вътрешен страх. Никога не съм се чувствувал така несигурен, никога така объркан. Но моят здрав и трезвен ум ме съветваше поне към въздържаност. Няма къде толкова да се бърза на тоя свят, всички човешки разстояния са премерени. Тъй че не се обадих втори път на лекарката, както ми се искаше. Нека съдбата сама реши, защо трябва да я насилвам.

И най-сетне в един божи ден тя се обади, по телефона, разбира се:

— Вие ли сте, другарю Манев?

Веднага познах гласа й.

— Аз съм. Защо чак сега се обаждаш?

Изглежда, че моят решителен глас я смути.

— Защо ли?… Ами аз ви търсих няколко пъти.

Стори ми се тогава, че ме излъга. Много по-късно разбрах, че от всички човешки пороци за нея този е най-непознатият.

— По кое време?

— През обедната почивка.

Да, по това време отивах да обядвам, естествено.

— Добре. Ела веднага при мен. Имам хубави новини за тебе.

— Ами сега не мога — отвърна тя малко смутено. — Сега съм на работа. Обаждам ти се от един външен телефон.

— Няма значение — отвърнах аз. — Ела веднага, намерил съм ти нова работа.

Тя се поколеба още малко, но в крайна сметка се съгласи. Спомням си, че тоя ден беше много хладен. Тя дойде със съвсем същите дрехи, видя ми се дори малко посиняла от студа, сякаш бе спала нощес на някоя градинска скамейка. А кой знае — може би наистина бе спала. И може би именно заради това носът й ми се стори още мъничко удължен. Това заедно с малко кръглите й очи й придаваше лек израз на изненада. Не беше никаква красавица, разбира се, но видът й в никакъв случай не бе обикновен и банален. Много по-късно, когато започнахме да ходим заедно по ресторанти, винаги забелязвах някакво вътрешно сепване, учудване дори в погледите на приятели и познати, които за пръв път я виждаха.

— Каква работа? — запита тя от прага.

— Ще пишеш ноти… Писала ли си някога?

— Никога! — отвърна тя учудено. — Нима това е работа?

— Като всяка друга. Не се страхувай, ще се научиш… Ти имаш лека и артистична ръка.

Но Доротея не ме чу, сякаш се вслушваше в самата себе си.

— Интересно — отвърна тя. — Ноти, много хубаво. Къде е това?

Имах приятели в музикалното издателство, не беше толкова трудно да я настаня. Та кое съвременно момиче е готово да си вади очите с осминки и диези? Да се преписват ноти е много трудна работа, иска се изключително внимание и търпение. Кой знае защо, си бях внушил, че тя ще се справи добре.