Бариерата

— Искам веднага! — каза тя. Изглеждаше много въодушевена.

— Добре, ще те заведа още днес. Поне да те представя на директора.

Но едва като я разгледах по-внимателно, разбрах, че ще прибързам. С тая омачкана рокличка и посиняло лице приличаше на улична цветопродавачка, каквито ги имаше някога.

— Имаш ли други дрехи? — запитах аз.

— Нямам. Оставих ги у една приятелка.

— Ами ще ги вземеш от тая приятелка.

— Не, не! — Лицето й видимо помрачня.

— А пари?

— Да, след няколко дни ще получа заплата.

— След няколко дни е късно. Аз ще ти дам сега назаем, по-късно ще ми ги върнеш.

— Добре! — съгласи се тя веднага. — Ще ти ги върна, разбира се.

Мислех да я пратя сама, но се разколебах. Аз по-добре от нея знаех как трябва да изглежда една порядъчна нотна калиграфка. Но не беше само в това въпросът. Чувствувах се някак особено възбуден, исках сам да свърша тая работа. И защо, като никога преди това не бях го правил? Заведох я във „Валентина“. Роклята, която й купих, беше доста солидна, почти зимна, но днес много ми се искаше да я стопля. Като излезе от стаичката за проба, лицето й ми се стори озадачено.

— Хубава ли е? — попита тя с леко съмнение.

Нищо особено, най-обикновена готова рокля, но поне платът беше хубав. И все пак стоеше много добре на нейната съвършена фигура на манекенка. Купихме освен това обувки и някои други дреболии. Отбихме се в няколко магазина, тя приемаше всичко така естествено, че дори ми стана малко неприятно. Сам аз бях преживял доста трудничко младежките си години, не обичам хора, които смятат, че е естествено всички блага да ти падат даром от небето. А може би наистина нямаше отношение към парите и вещите, както ми бе намекнала доктор Юрукова. Не питаше никъде за цени, не поглеждаше разписките, приемаше всичко така естествено, както гълъбите приемат разпиляното край бирената фабрика ечемичено зърно.

На всичко отгоре бях прегладнял, не бях закусвал дори. Хапнахме как да е в бирхалето на „България“, после се върнахме вкъщи. Доста търпеливо й обясних как се пишат ноти, дори преписах пред очите й два-три реда от „Кастилски нощи“. Тя ме наблюдаваше много внимателно, после сама направи първия си опит. Просто ме порази колко нейните ноти приличаха на моите. Занимавахме се тъй близо два часа, не усетих как е изтекло времето. Когато си погледнах часовника, наближаваше шест часът.

— Слушай, Доротея, аз трябва да вървя на събрание. Ще се върна към девет. Ти си работи тук. И ме чакай… Ще отидем след това да вечеряме някъде.

— Добре — каза тя.

Но се върнах към десет. Събранието беше много тежко, решаваха се важни въпроси — не толкова, колкото се разпалваха страсти и амбиции, както обикновено се случва. Като се прибрах у дома, намерих я опулена от страх. Тя не разбираше какво е това събрание, от което да не може да излезе човек.

— Помислих, че са те убили! — добави тя все още уплашено. — По тия ваши ужасно тъмни улици.

— Кой да ме убие?

— Има кой — отвърна тя убедено. — Карбонарите.

Да, много поздрави от мен за доктор Юрукова! Практически — здрава! Дали просто не й се беше приискало да прехвърли на мен своите грижи? Като идея — не чак толкова лошо. Богат човек, съвременен, какво пък толкова, ако гледа и една луда. В тоя миг изглежда, че и тя самата се осъзна, защото добави смутено:

— Говоря глупости!.. Така е, като се изплаши човек!

— Някой те е излъгал за карбонарите — измърморих аз недоволно. — Те не са били такива хора.

— Знам! Разбира се! — отвърна тя спонтанно. — Останало ми е от някоя идиотска книга.

Погледна ме внимателно, след това запита:

— Доктор Юрукова всичко ли ти каза?

— Не знам кое е всичко — отвърнах аз.

— Поне най-важното?

— Да. Предполагам.

— И не е чак толкова страшно! — отвърна Доротея малко троснато. — По-добре човек да си въобразява, че е нещо. Отколкото да е нищо.

— Не мисли за тия работи. По-добре дай да видя какво си направила.

Лицето й изведнъж светна, тя ми донесе куп нотни листа. Отново ме обзе чувството, че не е преписала нотите, а просто ги е префотографирала, толкова приличаха те на моите. Наистина аз не пишех красиви ноти, но все пак нейният успех ме слиса. Човек, който може да направи това, навярно може да направи всичко. Но тогава все още не знаех колко тая най-обща мисъл е била близо до истината.

— Да, добре — казах аз сдържано. — Лесно ли свикна?

Смътно усещах, че не бива да я хваля излишно.

— Е, не е като да се преписва от книга. Тука не знаеш какво преписваш. И въпреки това накрая запомнях по цял ред наведнъж. Без никаква грешка.

Тоя път не се съмнявах, че казва чистата истина. Не могат да се препишат току-тъй цял куп ноти.

— А ще ме научиш ли да ги чета? Много те моля!

— Това не е толкова лесно.

— Няма значение. Просто умирам от любопитство какво е написано. Може би е много хубаво.

— Всичко мое е хубаво! — засмях се аз. — Ти хапна ли нещо?

— Не съм! — отвърна тя учудено.

— Искаш ли да отидем някъде?

— Сега? Не, не искам. Няма ли да се намери нещо у вас?

Стъкмихме с общи усилия нещичко — масло, конфитюр, по две рохки яйца. Само хлябът беше ужасно сух, едва не ми одра гърлото.

— Наистина ли те одра? — попита тя слисано.

— Не виждаш ли, че се шегувам?

— Не обичам шегите — отвърна Доротея. — Просто не разбирам кога са шеги. Затова и не ходя на смешни филми. Другите се смеят, пък на мен ми се плаче.

Моята майка също ми е разказвала, че като съвсем малко момче съм ревнал здравата на „Модерни времена“. Помислил съм, че машината наистина е сплескала Чарли Чаплин.

— Може и да си права — отвърнах аз.

— Разбира се, че съм права! — възкликна Доротея. — Какво смешно има в това да те гонят, да те ритат, даже да те хвърлят от някой балкон…

Да, съвсем логично. Не е комплимент за хората да се кискат така откровено на чуждите беди и нещастия. Доротея никак не приличаше на тях, макар че не по-лошо от тях лапаше нашата оскъдна вечеря. Когато поднесох яйцата, тя ги погледна едва ли не с нежност.

— Знаеш ли откога не съм яла яйца?… Още като беше жив баща ми. Той много обичаше.

Усетих, че помръкна вътрешно, погледът й сякаш угасна. След днешния славен ден на успехи това не биваше да се допуска. Извадих от хладилника бутилка „Каберне“, вече начената, поставих чашите.

— На мене — не! — каза тя.

— Защо? — погледнах я аз учудено.

— Доктор Юрукова не разрешава.

Ами щом е тъй, какво да се прави. Налях само на себе си. Но Доротея все не откъсваше поглед от бутилката, изглеждаше много разколебана.