Белият гущер

Заведоха го на „Цигански табор“. Сместиха ги как да е на някаква голяма маса с група шведи, вече доста пияни, донесоха им лют суджук, препечен леко на ръжен, гъсто мелнишко вино. Седнали, неседнали, силно удариха дайретата, писна кларне, на дансинга, почти в краката им, се изсипаха куп циганки, весели, белозъби, в алепочервени рокли и зелени пояси. Силният грим и въгленочерните им коси без блясък подсказваха, че може би не са съвсем циганки, по-скоро момичета от селата наоколо, с вродено чувство за ритъм. В един миг те замряха, после мощно гръмна целият оркестър, чинелите иззвънтяха, циганките се впуснаха като фурни по дансинга. Така внезапно започна циганският танц, какъвто Кавендиш дори не бе сънувал. Ритъмът непрекъснато нарастваше, превърна се в истинска вихрушка от багри, от блясък на зъби, от святкане на очга и прожектори в пайетите, от протяжни цигански вопли. Дайретата сякаш изпаднаха в изстъпление, силно замириса на парфюмирана женска плът. И когато танцът стигна своя връх, мелодията изведнъж се скъса, циганките замряха по дансинга като небрежно нахвърляни цветя. Шведите наскачаха, Кавендиш заедно е тях, всички бурно за ръкопляскаха.

Но това беше само началото. Донесоха им ново вино и печени петлета, циганките отново се появиха, тоя път лениви и сластни. Свиреха само цигулките, тихичко се обаждаше цимбал. Като мъкнеха зад себе си копринени шалове, те насядаха на ветрило край подиума. И тогава се появи певицата, разкошна като изкуствена роза, цялата от кадифе и сатен. Беше едра циганка, не млада, вече лекичко напълняла, замахна като е черно крило с шала си, изпъчи масивните си гърди и запя. Гласът й бе алтов и силен, бузите й потреперваха от мощта му, песента се разливаше тежко и гъсто като смола. Къдрокоси момчета с лилави елечета се въртяха около нея, от оркестъра леко припяваха. После певицата и диригентът приближиха шведската маса, тя се поклони дълбоко, на философа се поклони, деколтето й се отвори и под силната светлина на прожектора се разкриха силните й гърди, величествени, неземни. Какво търсеше точно при тоя стар мухльо с бодливи очи, сух и смешен, как бе почувствувала с циганския си усет неспокойната му душа, никой не разбра. Но всичко по-нататък протече така леко и непринудено, сякаш беше отрепетирано. Кавендиш се повдигна леко, извади от джоба си двайсетлевова банкнота и с непринуден жест я бутна в малкото джобче на диригента. Певицата отмина царствено, дори не погледна двете момчета до Кавендиш, така елегантно облечени, красиви като нарциси. Съседката на Кавендиш, млада, двуметрова шведка в розова рокля, се наведе и го-целуна по бузата.

Веселието продължи до късно през нощта. Програмата завърши, остана само оркестърът. Сега танцуваха и пееха всички, кой както може, и романсите, и старинните танци. На шведската маса остана само Неси. Това не беше каприз, той не умееше да танцува, просто нямаше чувство за ритъм. Седеше уж равнодушен, след всеки изминат час видът му ставаше все по-мрачен. Сам не разбираше себе си, никога не бе изпитвал такова тягостно чувство. Искаше му се да си тръгне, а не смееше. Или пък не искаше, тоя пощурял дансинг го държеше към себе си като магнит. Просто не можеше да проумее тия глупци, които не знаеха какво правят, и все пак дълбоко и силно му се искаше да бъде в тоя миг всред тях. И като тях, като тоя съвършено побеснял философ, който танцуваше със своята огромна шведка. Но за негово учудване шведката доста пластично подмяташе едрите си крака. Кавендиш само подскачаше безсрамно около нея, без ни най-малко да се грижи за ритъма. Бяха фантастични двамата под смарагдовата светлина на прожектора, като в сценка от древно бакхусовско пиршество. Най-сетне оркестърът свърши, заловени за ръце, философът и момичето се запътиха към своята маса.

— Моля да ми простите, приятели, но мисля да отида с тях! — каза Кавендиш. — Нали нямате нищо против?

— Къде с тях? — попита Кирил сдържано.

— Предложиха да се изкъпем… По шведски, разбира се, в адамово облекло.

— Не рискувате ли излишно, сър? — запита Неси раздразнено.

— Не, млади момко! — отвърна е достойнство Кавендиш. — Не изглеждам така зле, както можете да си помислите.

Започна люта битка между Кирил и Кавендиш, битка на живот и смърт. Като захвърли настрана естетиката и възпитанието, Кирил потърси преди всичко медицинските аргументи. Както е уморен и потен, премазан от алкохола, такава една среднощна баня, на тая възраст, обикновено завършва с инфаркт. Миналата година при подобни обстоятелства загинал известния Жоливер, световен специалист по семантика. Това бе чиста лъжа, разбира се, французинът бе заспал върху надуваемия дюшек и изчезнал в морето. Но за щастие Кавендиш го познаваше по име, постресна се и макар и с мъка, се предаде в ръцете на младежите. Шведката им хвърли презрителен поглед, очевидно мечтата й да види гол, пиян дядо нямаше да се сбъдне.

— Жалко за вас! — каза Кавендиш, искрено огорчен. — По-добре е човек да умре гол всред дами, от колкото облечен между прелати.

Но като тръгнаха към хотела, Кавендиш сам разбра, че едва ли би имал сили да стигне сам до морето. Колкото повече наближаваха хотела, толкова Кавендиш рухваше вътрешно. Сега вече младежите не го подкрепяха, а буквално го мъкнеха под мишниците. Как да е, успяха да го пъхнат в асансьора, качиха го на етажа му. Най-разумно беше да го съблекат и пъхнат в леглото, но решиха, че ще уронят излишно престижа му. Нищо, нека спи една нощ с дрехите си, та да внимава друг път с алкохола и шведките.

В коридора облекчено въздъхнаха. Бяха се разсънили съвсем от среднощното приключение, просто не им се прибираше в тясната задушна стая.

— Да се качим на терасата! — предложи Кирил. — Докато се успокоим малко…

Но терасата бе съвсем тъмна, всички лампи бяха угасени, шезлонгите сгънати и прибрани. Двамата се облегнаха на зиданите перила и се загледаха към морето, едва видимо в глухата нощ. То се простираше почти в краката им, долу имаше скали, в които вълните се разбиваха с тежък тътен в бурните дни. Но сега нощта бе много тиха, те едва усещаха гигантското му дихание, приглушено и равно като в сън. Голям, тъмен облак, с прозирни краища бе прихлупил като клепач червеникавата луна. И двамата мълчаха, не им се говореше. Но и двамата мислеха за Кавендиш, всеки по своему, разбира се. Най-еетне Неси не се стърпя.

— Всъщност Кавендиш излезе един жалък палячо! — каза той враждебно. — Или шут, все едно! Дори певицата го разбра.

— Певицата просто го предпочете! — отвърна сдържано Кирил.

— Аз си помислих, че ти си организирал тая шмекерия.

— Не, разбира се! — отвърна Кирил обидено. — Да не съм сводник?

— А тогава защо според тебе?

— Откъде да знам защо. Може би е усетила, че има добро и обичливо сърце.

— Глупости! — отвърна троснато Неси. — Тоя стар, изкривен егоист. Усетила е, че има пълен портфейл, това е усетила… И той, като всеки стар глупак, веднага глътна въдицата.

Кирил помълча малко, после каза неохотно:

— Ти го намрази мъничко тая вечер.

— Аз? — погледна го учудено Неси. — Това чувство изобщо не ми е познато.

— Не, намразил си го! — повтори Кирил. — Макар и да не го съзнаваш. В крайна сметка това не е толкова лошо.

— И защо според теб?

Кирил се поусмихна — малко криво наистина.

— Ето сега ще те стресна! Ти му завиждаш!…

Неси само това не очакваше да чуе. И сам не разбра защо го засегна така болезнено. Омразата, която преди мигове бе отрекъл, мина като замайване от висота през главата му. Но той не я разбра и никога след това не можа да си я припомни.

— Да му завиждам? — отвърна той нервно. — На какво отгоре? На красотата му? На инфантилния му ум? Или на маниакалните му теории?

— Ще ти кажа защо му завиждаш! — отвърна спокойно Кирил. — Защото е по-млад от нас!… Много по-нормален и естествен. И умее да се весели на всичко отгоре.

— Слушай, ти доста пи тая вечер! Не видя ли как всички му се подхилваха?

— Те просто му се радваха.

— Наистина си пиян! — каза Неси убедено. — Помислих, че си изтрезнял след това, но не си.

— И тъй да е. Какво от това?

— Как какво? Значи си невменяем. Както съм бил и аз веднъж. И дори не съм знаел какво правя.

Кирил се засмя.

— Ти и сега не знаеш какво правиш! — отвърна той. — Нито си способен да си дадеш някаква сметка.

— Не е толкова трудно… Може да не съм световен учен като Кавендиш. Но не съм и глупак като него. Всичко, което правя, е най-малкото необходимо и полезно.

Кирил мълча дълго, после насъбра сили и каза:

— Не, всичко, което вършиш, е съвсем безполезно. И за хората, и за теб!

В първия миг Неси просто не го разбра.

— Как така? А моята работа?

— Каква работа? — отвърна Кирил с досада. — Правиш ли някаква разлика между работа и творчество?

Неси наистина не правеше. И понеже не знаеше какво да отвърне, просто замълча. Смътно усещаше, че Кирил няма да спре тук, ще продължи.

— Нима е истинска човешка работа да решиш една задача? — наистина продължи той. — Това компютрите го вършат много по-успешно. Човешко е да съставиш една задача. Или да създадеш една теория. Или да откриеш една истина, все едно каква, стига други те да не я знаят. Ти не правиш това, Неси. И не съзнаваш, че се въртиш е бясна бързина като колело без трансмисия.