Белият гущер

— Защо не си ми казал нищо за Кирил? — попита той.

Гласът му звучеше рязко, почти гневно. Неси го погледна учудено.

— Та ти изобщо не си го виждал? — каза той.

— И какво от това? Не сме ли хора? Нима ни интересува само това, което виждаме?

Неси само вдигна рамене и се приготви да го отмине. Но Алекси съвсем внезапно му препречи пътя, видът му беше като на изникнал всред стаята дъб.

— Искам да знам какво се е случило!… — каза той гневно.

— А аз откъде да знам! — повиши глас и Неси. — Известно ти е, че не разбирам хората… Или според тебе и аз съм човек? — добави той внезапно дори за себе си.

— Не е нужно да ги разбираш… Аз просто искам да знам как е паднал…

— Как е паднал?… Ами просто се е навел над парапета… И се е подхлъзнал може би… Той беше много пиян.

— Как тъй пиян?… Всички казват, че той не пиел.

— А ти какво искаш да кажеш? — едва не избухна Неси. — Че съм го бутнал аз?… Това ли искаш да кажеш?

Алекси се стресна. И за пръв път разбра, че навярно нещо подобно е живяло в него — подобна мисъл или подобно подозрение. Но чуто от неговите уста, то му се стори ужасно.

— Не, не! — възкликна той. — Но тая случка просто ме порази. Такова спокойно и уравновесено момче… И в крайна сметка толкоз нормално.

— Нормално! — измърмори презрително Неси. — А какво е нормално? Аз не знам къде е у хората тая граница. Ако изобщо има граница.

И на третия ден Неси не можа да заспи. Лежеше на тесния креват и мислеше. Отново си спомни думите, които бе казал на баща си. Всъщност какво е лудост? Навярно когато умът не може да издържи на някакво напрежение. Та все едно какво е то — напрежение на ужаса или на безнадеждното очакване; на монотонността или пустотата. Напрежението на безкрайната права. Напрежението на кръга. И все пак, кое от всички? Той стана и отиде до прозореца. Часът бе около два без четвърт според неговия вътрешен часовник. Минута повече или по-малко не е от значение.

Нейният прозорец светеше — слаба зеленикава светлина като окръглено сияние върху стената. Може би светлината на нощната лампа. Озарението бе по-силно към левия ъгъл, там, където беше леглото й. Може би лежеше и четеше някаква книга. Или някакъв учебник. Надали — до изпитите имаше още доста време. Момичета като Рени могат да четат по това време само романи. Все още не можеше да преодолее в себе си тоя феномен — как хората могат да четат нещо, за което предварително знаят, че е измислица.

Изведнъж като че ли някакво едва забележимо движение се роди в стаята. То се чувствуваше най-силно върху екрана на невидимата стена. Озарението сякаш трептеше и премигваше, след това се появи огромна сянка, като хълбок на мамут. А може би бяха две сенки, които се преливаха една в друга, безсилни да се разделят. Той притаи дъх. Изведнъж върху стената се очерта ясна фигура на човек, на жена може би, защото косата изглеждаше много бухнала. Но Рени имаше гладка коса. После сянката изчезна към невидимата част на стаята. Неси чакаше все тъй със затаен дъх. Но не стана нищо повече, само светлината угасна. Прозорецът изведнъж ослепя като всички други прозорци ло тъмната фасада на зданието.

На другата сутрин Неси се появи на работа все тъй свеж, непроницаем, безукорен. Може би малко по-блед от обикновено, но това почти не личеше. Седна акуратно, извади папката е гланцираната корица. Но сега в нея нямаше нищо. През вчерашния ден той бе привършил и последните си дела. Защо не му носеха нови, дали не бяха го забравили. Най-добре беше да позвъни по телефона па някого от шефовете. Но той веднага изпъди тая мисъл от главата си. А ако наистина го третират като машина, а не като човек? Никой не мисли за машината, освен ако има нужда от нея. Машината не може да си търси сама работа. Но може ли да работи на празен ход? Никоя машина не може да работи на празен ход.

Когато най-сетне работният му ден завърши, сякаш завърши всичко. Нямаше вече никакви цели, не чакаше нищо. Изведнъж бе загубил своите дни и своите вечери. Телефонът мълчеше, той не го докосваше даже когато неговият звън минаваше като писък през пустия апартамент. Сега вече и баща му се прибираше късно, той чуваше понякога нощем тежките му неустойчиви стъпки. Къщата бе празна, в нея нямаше никого.

Тая вечер той сложи своя тапициран стол край отворения прозорец, не съвсем близо до перваза, малко в дълбочината на стаята. Навън бе много тоило, тежката улична миризма преливаше като канална вода в стаята му. Но той нищо не усещаше, той гледаше. Нейният прозорец бе тъмен, пустотата зад неговите стъкла бе невидима за очите му. Неси стоя на своя стол почти до зазоряване. Нито за миг не притвори очи, не престана да мисли. Но тая нощ тя не се върна у дома си.

4

Вече втори ден вървеше по калното дъно на клисурата. Отново грееше силното слънце, слепеше го с блясъка си. Само дъното на реката все още подсказваше за стихията, която бе минала над техния малък свят, скрит в мраака на пещерите. Сега тинята, която се простираше от бряг до бряг и по-високо от бреговете, отдавна бе засъхнала; бе засъхнала и се бе напукала като петите му; като кожата на изсушеното му лице, покрито с рани. Газеше бос в тая гъста и лепкава тиня, осеяна с кремъци и кости на загиналите животни, спъваше се и падаше, но не спираше мито за миг. Голямата вода бе отминала така бързо, както бе придошла. И бе унищожила всичко живо и мъртво по пътя си. Бе изскубила дърветата от техните корени, с тежко боботене бе мъкнала обли камъни и канари. Знаеше, че ще я намери, та макар да върви тъй до края на дните си. Може би затова не изпускаше от погледа си орлите и ятата гарвани, накацали по скалите. Те търсеха като него и като него намираха. Много хора от тяхното племе бе отмъкнала Голямата вода. Когато зъзнеше скупчени в тинята орли или кални гарвани с криви лъскави човки, той затичваше като бесен към тях, хвърляше камъни, хриптеше. Птиците подхвръкваха равнодушно, кацаха наблизо, гледаха го, без да мигнат, с кръглите си безучастни очи. Знаеха, че човекът никога не напада като вълците и хиените. Разгонваше ги с крясъци и камъни само когато беше много гладен. Те бяха спокойни за храната си — колко може да изяде един човек? И наистина човекът спираше като несвестен, оглеждаше трескаво подутите от жегата трупове. Понякога избърсваше лицето на един или на друг. После отминаваше, като хриптеше все така глухо и отчаяно.

Единствен от цялото племе той вървеше по дъното на реката и търсеше жена си. Единствен от племето, напукан като тинята, кален, отчаян.

Отначало като че ли нямаше нищо страшно. Дъждът плющеше като бесен навън, мълниите късаха мрачината. Но какво от това, те бяха добре скрити в дъното на своята пещера, в която бяха живели всички близки хора, които помнеше. Само жена му от време на време поглеждаше тясното отверстие, което светваше и угасваше, светваше и угасваше. Навън бучеше страшно, реката влачеше своите камъни и канари. Тогава той повдигаше тежката си напукана ръка и я погалваше по главата. Косата на жена му беше много мека и лъскава, нямаше друга в племето с толкова мека коса като жена му. Тъй валя два дни, на третия водата се вдигна много високо, нейният тътнеж не им даваше покой ни денем, ни нощем. Но той беше съвсем спокоен. В племето имаше много предания за бури и наводнения. Но никога водата не бе достигала до пещерите, никога не бе нахлувала в тях — дори в най-долните. Жена му може да се плаши, то си е нейна работа. Но сам той знаеше, че няма право да се плаши от нищо, дори от мечките, които понякога с глух рев се промъкваха в пещерите им. Само повдигаше ръка и я погалваше по косата, но дори и това никога не вършеше пред други хора.

Водата съвсем ненадейно нахлу в тяхната малка пещера на третия ден призори. Усетиха я едва когато внезапно ги заля с острите си студени струи, сякаш ги пронизаха стотици кремъци. Спуснаха се към изхода, но беше късно. Бориха се със страшната вода до пълно изтощение, мъчиха се да стигнат до брега. Макар че я държеше здраво с яката си ръка, бесните води я изскубнаха от него, той видя само за мигновение как светлото петно на лицето и изчезна сред вълните. Това бе всичко. Как сам стигна до брега, вече не помнеше.

Най-напред видя гарваните, които я кълвяха със своите едри, груби клюнове. Видя и двата орли самотници, които напразно се мъчеха да ги разпъдят. Избърса с грамадните си шепи нейното кално лице. Позна го в миг, макар че очите й бяха изкълвани, а гърдите разкъсани. И по меката коса я позна, защото нямаше в племето друга жена с толкова мека коса. Нададе страшен вой, с все сила удари с юмруци яките си гърди. Птиците уплашено литнаха. Литнаха като черни сенки, виждаше ги как се клатят в прозрачния въздух. Вече не смееше да погледне към лицето, което толкова нощи бе спало на рамото му.

… И се събуди на стола си, все още изпълнен с остра нечовешка мъка. Сега бе отново в стаята, а древната мъка в него бе така жива, сякаш току-що се бе родила. Сега с все сила му се искаше да задържи тоя човешки и нечовешки миг в себе си, да го запомни, преди да е изчезнал завинаги. И все пак изчезна просто за мигновения, невероятно беше, че толкова силно нещо може да се разнесе за мигове. Той все още седеше на стола си, изпълнен с истинско човешко изумление. Излизаше, че всичко, писано в книгите, е истинско, много по-истинско от живота му. От всеки живот. Погледна часовника си — бе спал точно седем минути. Седем страшни минути, в които бе преживял цял един живот. И го бе побрал в себе си така, както неговият ум побираше цяла галактика, всички галактики, вселената, повече от вселената.