Без шанс за разпознаване

Тя стисна очи и поклати глава в отрицателен жест. Чакаше другата да се включи.

— Какво, скъпа моя? — попита Емили.

— Неговата ръка. Обгоряла ръка. Отвратителна е. Пръстите му са обгорели…

Емили ахна.

Дафи отвори очи, погледът й беше тържествуващ. Туш! Естествено, че гадателката беше пребледняла. Дафи попита:

— Какво има? — И след това, изцяло сменяйки ролите, изправи рамене и попита: — Познаваш ли този мъж?

Гадателката поклати глава в отрицателен жест.

— И ти ли си имала същия сън?

Отново отрицателен отговор. Очите на Емили обаче оставаха все така разширени от изненада. В същото време обмисляше отговора си, събираше сили, за да овладее отново ситуацията.

Дафи трябваше да говори, да удържи завладяната позиция.

— Ти си се срещала с него — произнесе тя, натъртвайки на всяка дума. — Идвал е при теб. — Огледа се наоколо, след което си придаде вид, целящ да внуши страх. Скръсти ръце пред гърдите си, сякаш й беше станало студено. — Бил е в тази стая — обяви тя, отбелязвайки с огромно удоволствие, че Емили беше като вцепенена от думите й. — Кой е той? — попита Дафи. — Защо идва в сънищата ми?

Зачака отговор, без да разделя ръцете си, само отпускайки ги върху масата. Наклони се напред.

— Какъв е този човек, който се явява така в сънищата ми? Иска да ме убие ли? Това ли показва този сън? Този мъж ли е запалил онези къщи? От новините? Още ли ще пали?

— Коя си ти? — Емили едва не се задави, докато изричаше тези думи.

— Ти си виждала тази ръка. Знам, че си я виждала.

На лицето на гадателката се изписа ужас.

— Ти го познаваш. Да не си му гадже? Да не ме проверяваш?

Думите се изплъзнаха от устата й и я издадоха.

— Значи си го виждала!

— Ти ме лъжеш — изсумтя Ричланд, поглеждайки я изпод вежди. — Не ме лъжи.

— Ръката — повтори Дафи. — Ти си виждала тази ръка. Зная, че си я виждала. Видях те как реагира. Затова казвам, че си виждала тази ръка. Защо? Защо дойдох точно при теб? — Опита се да звучи като човек емоционално нестабилен и плашлив, доколкото й беше възможно да го изиграе. — Можех да отида при съвсем друга гадателка. Защо точно при теб?

„Подхранвай егото й“, напомни си тя, винаги се придържаше към този принцип при разпит на заподозрян в углавни престъпления.

— Защото аз мога да ти помогна — отвърна Емили, подозрителността й видимо беше намаляла. — Разкажи ми за съня.

Дафи попита:

— Аз медиум ли съм? Има ли начин да спра това? Да го контролирам? Тези сънища не ми харесват. Не искам повече да ги виждам. Така ли се започва? От сън? Сънища?

— Всички ние притежаваме способността да виждаме в бъдещето — беше обяснението на гадателката. — На всички ни се е случвало — мислим за някой стар приятел, с когото от години не сме се виждали, и в следващия момент телефонът звъни и същият този приятел ни се обажда. Усещаме се притеснени за някой приятел или роднина, после разбираме, че нещо лошо — а понякога много хубаво — му се е случило. Въпреки че ето какво ще ти кажа — вметна тя. — Злото притежава по-голяма мощ на предаване на разстояние, отколкото доброто. Знае се, че близки на починал човек могат да изпитат болка и даже да паднат на земята, а после се установява, че това е станало точно по времето на смъртта. Скептиците го наричат съвпадение. Аз го наричам Силата. Разликата между тези хора и мен — между теб и мен, скъпа моя — е това, че аз мога да извикам тази сила. Да се свържа с нея, когато аз пожелая. Но в основата си това не е нещо по-различно от твоите сънища. Да, искам да кажа, че помежду ви се е осъществила връзка, между теб и този мъж, по време на сънищата ти. Нещо в този мъж е размърдало някакъв пласт у теб. Може да има и други, които да виждат същия сън. Може и да няма. Това няма значение. Има значение само, че сте установили връзка. Е, да — допълни тя — „Дали беше искрена, помисли си Дафи“, — и аз осъществих връзка с него. Познавам този мъж. Виждала съм го. Седял е на същия стол.

Дафи скочи от стола и без да иска, разлюля масата и макар гадателката да успя да предотврати катурването, картите Таро се разпиляха и една-единствена карта падна на пода. Емили се загледа в картата — тя лежеше с картинката надолу — в миг в стаята като че надвисна някаква заплаха.

— Съжалявам — извини се Дафи.

В отговор Емили само махна с ръка, наведе се, вдигна картата и я обърна.

— Смърт — обяви тя, очите й се завъртяха в орбитите, след което погледнаха Дафи. — Понякога може да се окаже добра карта, добър ход — каза, — но невинаги.

Смъртта беше заела трайно място в живота на Дафи още от детството й. По време на следването и след известна практика в областта на душевните терзания тя беше стигнала до разбирането, че смъртта е неделима част от живота — като дете обаче беше далеч от това познание, от това разбиране. Години наред се беше идентифицирала със Скаут от филмовата версия на „Да убиеш присмехулник“ 1 . Прочете романа едва когато беше навлязла в зряла възраст; тя, също като това момче, беше отраснала в щата на троскота Кентъки 2 , заобиколена от богатство, привилегии и смърт. Баща й, също като Етикъс от филма, беше адвокат, беше печелил и губил дела, в които животът на защитаваните от него беше поставян на карта. Първата й среща отблизо със смъртта беше, когато понито й — Дел, получи колики и умря в една съботна вечер — на четиринадесети август. Дафи беше през цялото време в конюшнята при Дел и независимо че беше направено всичко възможно, за да й се помогне, старата и хубава кобилка беше цвилила от болка и умряла, а Дафи дълго беше лежала, сключила ръце около врата й и положила глава върху така упоително миришещата й грива, а от очите й се стичаха сълзи.

1

Роман на Харпър Лий, филмът с едноименно заглавие излиза на екран през 1962 г., режисьор Робърт Мълиган, в главните роли Грегъри Пек и Мери Бедъм. — Б.пр.

2

Наричан още царевичният щат и тютюневият щат. — Б.пр.

Оттогава насам смъртта като че я следваше навсякъде. Нейният най-добър приятел на света — неин съсед, Джон Криспел, беше пометен от кола, убит на дванадесетия си рожден ден, докато се връщал от риболов с учителя си в шести клас и близък приятел на семейството. В колежа една от членките на женския клуб, след като беше пила прекалено много, подканвана от един страшно привлекателен футболист, беше политнала през отворен прозорец заднешком и си бе счупила врата на поляната пред едно казино. Джейни Уимфиймър — съквартирантката на Дафи по време на специализацията, беше заминала на екскурзия в Африка и беше починала, докато спи. Причината за смъртта й никога не беше подлагана на обсъждане, сякаш тя нямаше толкова голямо значение, както самият акт на смъртта. Джейни беше докарана със самолет до родния й град в щат Индиана в метален ковчег; Дафи беше чакала на летището заедно със семейството й и за първи път в живота си видя метален ковчег. И досега пазеше спомена за ужаса на този ден. Щом се сближеше с някого, и той умираше. Заради това години наред беше отхвърляла всяка подобна възможност.

Тя погледна към картата и потрепери.

— Смъртта и аз сме стари познайници — промърмори тя, в стаята като че беше повял студ.

Емили вдигна картата от пода, подравни колодата и я сложи на предишното й място.

— Да поговорим за съня ти — отново предложи тя.

— Никога не виждам лицето му, само ръката. Има пожар, жена, която пищи.

Емили кимна, изражението й беше мрачно — беше виждала тази ръка.

— Помислих си да отида в полицията — продължи Дафи. — След като прочетох за онези пожари. Но какво да им кажа?

— Няма да ти повярват — каза Емили, гласът й като че идваше отдалеч, в него се усещаше умора.

Дафи замълча за момент, преди да реагира на тези думи.

— Ти можеш да видиш връзката, нали? Евентуалната връзка? Мъжът с обгорилата ръка, статиите във вестниците. Съжалявам, обаче не вярвах на тези неща — на видения, гадания, медиуми — обаче като се случи на мен, след като и аз го изпитах на гърба си… Виж какво си помислих: не можеш ли ти да се обадиш в полицията вместо мен?

Емили преглътна — устата й беше пресъхнала, усещаше в гърлото си буца, а очите й се бяха опулили.

— Не мога да ти помогна. Бих искала, но…

— Можеш — натърти Дафи. — Разбира се, че можеш. Ти си го виждала, срещала си се с него, той е идвал тук. Можеш да се обадиш в полицията и да им разкажеш.

— Мисля, че трябва да приключваме. Ако заради това си дошла, наистина не мога да ти помогна.

Дафи изчака, докато се натрупа достатъчно мълчание помежду им. Без да сваля очи от гадателката, каза: