Без шанс за разпознаване

Пейката изскърца, щом мъжът се изправи. Бен чу тътренето на тежкия чувал по пода, мъжът изсумтя, явно докато го вдигаше, за да го прехвърли през рамо. Задната врата се затръшна.

Не му се мислеше още дали трябва да отиде в полицията и да съобщи за сделка с наркотици; най-важното за него сега беше да излезе на свобода, да бъде в безопасност.

Нямаше звук от дърпане и заключване на резето. Шофьорът беше оставил вратата незаключена. Защо, не спираше да се пита Бен. За него това беше все едно да светне зелената светлина на светофара. Открехна капака и надникна навън. Светлината го заслепи и той замига. Микробусът беше празен.

Сега беше моментът да избяга.

15.

Обаждането по мобифона на детектива по палежите Нийл Бейън, за да съобщи за пристигането на химик от специализираното звено по палежите към ФБР завари Болд на път за службата. Той направи обратен завой по „Орора“, пресече „Уолингфорд“ по Четиридесет и пета улица, за момент забелязвайки плакат, рекламиращ филм с Ричард Драйфус.

Не беше ходил на кино от две години. Преди раждането на Майлс двамата с Лиз ходеха на кино по три пъти на седмица. Обади се на жена си по мобифона, защото в колата нямаше телефон, но чу записа с нейния глас на телефонния секретар. Беше й казал колко са му липсвали, тя и децата, как неделя сутринта му се е сторила повече като сряда и как едва ги дочакал да се върнат. С нищо не подсказа наличието на втора жертва, че тревога е свила сърцето му, че не може да диша спокойно и се тормози дали вече не е набелязана трета жертва и че той — водещият следовател по това дело, притежава само едни отпечатъци от стълба и няколко нишки от плат. Само да споменеше това и Лиз можеше да се обади в банката и да поиска цяла седмица — той нямаше да издържи толкова дълго, без да вижда децата си.

Хауърд Кастърстейн изглеждаше като преподавател от университета, където Болд понякога четеше лекции по криминология. Беше с бяла риза и вратовръзка, и потник, който личеше под ризата. Беше с много ниска подстрижка, което правеше почти невъзможно да се определи цветът на косата му, с широките плещи на човек в добра кондиция. Първото впечатление на Болд от химика не беше добро. И той се изпълни с неприязън към намесата на федералните още преди да се е стигнало до някакви обяснения и разяснения. Представи се досами останките от къщата, унищожена от пожара, охранявани от полицията. Вече нищо не тлееше, наоколо се виждаха само двама патрулиращи.

Кастърстейн имаше пронизващ поглед и яко ръкостискане. Представи се като Хауи и веднага премина по същество:

— Ако намереният труп е на Мелиса Хейфиц — притежателката на тази къща, което ние смятаме, че ще се потвърди, то тогава може да се окаже, че някой е прикрил факт на незаконен бизнес и търговия, като е подпалил това място. Хейфиц е варила конфитюри и е подготвяла изпращане на каталози за продукцията си, правила го е за лично облагодетелстване. Това се квалифицира като незаконна търговия, което изисква наша намеса без съмнение. Но аз съм тук в качеството си на химик. Нямам намерение по никакъв начин да се намесвам в разследването, сержант. Споменавам всичко това само за да сме наясно. Нека специалистите си свършат работата, всеки в своята област, и да открият шефа на това шоу — а не да се изпокараме заради него. — За миг спря. — Един от вашите — от специалистите по палежите, Бейън, се свърза с нас във връзка с „Пожара Инрайт“. Вашата лаборатория не била открила въглеводороди в събраните образци — и ни ги изпрати на нас. И ние не открихме нищо такова, така че като разбрахме по телефона за пожара снощи, шефът ме изпрати тук да действам, по линия на Националния спасителен отряд — поясни той. Болд засега не успяваше да произнесе и дума — Националният спасителен отряд действаше в малки градчета, които нямаха звена за разследване на палежи, или в такива случаи като взрива в Оклахома Сити с изключително много жертви и при съвсем явно подпалвачество. — Можем да се ангажираме с който и да било случай, независимо в кой щат, в рамките на едно денонощие и даже по-малко. Толкова за мен. Представих се. Ти какво ще кажеш за себе си?

Болд не беше сигурен откъде да започне.

— Аз съм от отдел „Убийства“ — каза той.

— Много добре знам кой си — беше приносът на Кастърстейн към изкуството да се правят комплименти. — Аз и момчетата участвахме в обсъждането на оня случай в Портланд преди години. Във връзка с обстоятелствата около жертвата. Чудесна работа свършихме тогава.

— Аха, значи обстоятелствата около жертвата — натърти раздразнен Болд. Пак се очертава лошо начало. — Тук си като химик — направи опит да изясни ситуацията Болд — или като шпионин? Как да се разбере ти и твоите момчета кога просто съдействате и кога поемате командването?

— Хауърд — наричай ме Хауи. — Кастърстейн се ухили с малко пресилена усмивка.

— Нещата не стоят така. Бейън поиска и нашата лаборатория да се включи. Разполагаме с всичко необходимо да ви свършим работа — каза той. — Това е всичко, сержант. Нищо повече.

Засега, помисли си Болд. Но смени подхода и каза:

— Всяка помощ е добре дошла. Ако се окаже, че Мелиса Хейфиц е изгоряла в този пожар, ще имаме две убийства и твърде малко събрани улики. Ако вие можете да ни представите нещо, ще сме ви много благодарни. — Знаеха името на жертвата, преди той самият да го е научил! Почувства се направо унизен. — А ако и тя се окаже самотница, ще осъмнем в град, пълен с изплашени жени. Вестниците ще се постараят това да не ни се размине.

— Значи да се хващаме на работа тогава — отвърна Кастърстейн, повдигайки ръце, за да му покаже какво държи — метални кутии, в които да събере нови образци от мястото на пожара. — Това, което досега видяхме, направо ни озадачи и обърка, сержант. А такова нещо не можем да допуснем. — Той се извърна към опожарените останки и додаде: — Ако пожелаеш да ме придружиш, много ще съм ти благодарен, тези обикаляния из местопрестъплението много изтощават.

Лу Болд го последва, готов да научи нещо ново. Хауи Кастърстейн имаше вид на човек, който можеше да му го предложи.

Болд заговори силно, за да бъде чут сред шума на минаващ мотоциклет.

— Ако много си харесваш обувките — предупреди той, — не те съветвам да влизаш там с тях.

16.

Ужасен, но и въодушевен, Бен се измъкна от хранилището, като здравото му око беше вперено в задната врата на микробуса, без да има някакъв план какво ще прави след това. Поведението му по-скоро приличаше на затворена в клетка птичка, след като е открила къде се намира вратичката на клетката. Внимателно приближи вратата, невярващ и предпазлив, но позволявайки си един смел поглед към паркинга. След което моментално се приведе и благодари на щастливата си звезда, че не беше понечил направо да се измъкне през вратата, както се изкушаваше да направи. Мъжът, Ник, наркодилърът, шофьорът, очакваше асансьора. Големият зелен брезентов чувал с щампована абревиатура, означаваща Военновъздушни сили — САЩ, подпрян на стената, се свличаше от тежестта на съдържанието си. Бен нетърпеливо зачака асансьорът да прибере мъжа.

Чудно как само с едно око Бен можеше да обгърне с поглед толкова много неща или може би тъкмо на недостига на зрително поле се дължеше усилването на периферното му зрение. Много често го беше удряла футболна топка или хокеен стик, или даже юмрук на друго дете, тъй като се бяха придвижили твърде бързо в зрителното му поле и го бяха хванали неподготвен. Малко по малко мозъкът се беше пригодил към това да му изпраща предупредителни сигнали много по-рано, отколкото получаваха същите сигнали хората, които гледаха с две очи. На Бен не достигаше дълбочина на зрителното поле — светът се представяше в две измерения пред лявото му око. Преценките му за дистанция бяха винаги погрешни, а двигателната му координация по линия на връзката око — ръка беше увредена заради тази телесна аномалия. Но ако нещо или някой попаднеше в полезрението му, то или той се регистрираше в цялостния си вид и значимост.

Беше просто някаква фигура. Тъмна. С височината на втория му баща. От лявата му страна, между две паркирани коли. Наблюдаваше. Може би той или тя стоеше там, очаквайки да се появи някой от притежателите на някоя от колите, след като му е бил проверен багажът на летището. Струваше му се обаче, че ставаше дума за нещо далеч по-престъпно — ами например ако тази фигура наблюдаваше самия Бен или мъжа до асансьора? Най-лошото беше, че присъствието на този човек плашеше Бен до такава степен, че да се страхува да се покаже извън микробуса — щеше да бъде забелязан, а нещо го караше да не допуска подобна възможност, на никаква цена. Макар да не можеше точно да формулира усещанията си, той за първи път истински се докосна до това, което наричаше дарба у Емили, изпита на практика какво значеше да притежаваш способността да се настроиш на вълната на неуловимите сигнали вътре в него, които, ако трябваше да им вярва, чертаеха картина от собственото му бъдеще — ако прекрачеше извън микробуса, чакаше го опасност.

Фигурата в сянка изцяло го беше завладяла, не можеше да откъсне поглед от нея. Когато мъжът — той изведнъж го видя съвсем ясно — извърна поглед от асансьора към микробуса, Бен знаеше — с абсолютна сигурност — че се беше запътил към него. Не разбираше защо. Не можеше да извлече от видяното никаква връзка с този човек, която да му се струва смислена. Но знаеше.

Асансьорът пристигна.

Бен завъртя дръжката на вратата, изкушен да избяга веднага, без да обръща внимание на тъмната фигура. Желанието му да се измъкне беше така силно, че буквално го тласкаше навън. В същия този миг обаче мъжът в сянката се раздвижи, излизайки от скривалището си между двете коли, и се запъти право към микробуса. Един глас в главата на Бен му заповяда: „Недей!“ и той отпусна бравата.