Без шанс за разпознаване

Командирът на базата се оказа мъж с изненадващо крехко телосложение, над петдесетгодишен. Членовете на екипа на ФБР, водени от Сандърс, когото Болд познаваше много добре, поеха върху себе си обясненията. Преговорите обаче не доведоха доникъде и тогава Ла Моя, без да чака покана да говори, каза:

— Имаме няколко души убити, господине. Смятаме, че знаем точно какво е било откраднато — хиперголично гориво, но искаме да знаем в какво количество. Аз лично цял ден бих ви слушал как си чешете езиците, обаче в същото време знаем със сигурност, че тоя сбърканяк е решил да изпържи още някого на огъня си. Какво ще кажете ние да се заловим за работа, вие да ни дадете ключовете за съответните складове, после пак ще си поприказвате.

Всички присъстващи го загледаха втрещени. На което Ла Моя, който не можеше да си държи устата затворена, реагира със следните думи:

— Хайде бе, хора! Това са глупости. Не разбирате ли, че нямаме време?

Болд спря да диша. Командирът на базата кимна към униформения помощник до себе си, момчето влезе в сградата, пред която се разиграваше сцената, и дотърча обратно с връзка ключове, която подаде на началника си. Командирът стисна ключовете в юмрук и каза:

— Ще съдействаме с всички сили на едно разследване в убийство, но в същото време е абсолютно наложително и ние да вземем участие, господа. Нашият отдел „Възстановяване на арсенала“ носи отговорността за възстановяване на всяко откраднато военно имущество. Нашият директор на „Криминални престъпления“ ще поеме ръководството и ще докладва пряко на специален агент Сандърс.

Шосвиц се противопостави рязко на намерението на военния отдел „Криминални престъпления“ да оглави разследването. Болд го улови за лакътя и няколко пъти го стисна във възпиращ жест, показвайки в същото време абсолютна готовност за съвместна работа — нещо, за което лесно избухващият Шосвиц по-късно щеше да му благодари.

Първата от сградите беше назована „Арсенал Г“, намираше се в западния край на огромна самолетна писта. „Арсенал Г“ беше всъщност бивш хангар за самолети и представляваше огромна конструкция от гофрирани метални стени и покрив, от който висяха лампи с матови крушки, и с един-единствен прозорец. Девет души щяха да участват в огледа, в това число Лофгрийн с двамата си помощници и двама военни полицаи от базата. Щом останаха относително сами, Ла Моя прошепна на Болд, че когато представителите на военния отдел „Криминални престъпления“ пристигнат от „Макорд“, тогава ще започнат и проблемите. Агентът от ФБР Сандърс вървеше начело. Блестящо метално резе излезе от скобата и ръждясалата порта се отвори със скърцане.

Един от военните полицаи обясни, че по време на сутрешния обход преди два дни, между осем и девет часа, вратата била намерена отворена. Лофгрийн и помощниците му веднага се заеха с вратата, фотографирайки я в различни ракурси и проверявайки за отпечатъци. От отдел „Криминални престъпления“ към военновъздушни сили после щяха да роптаят срещу влизането без разрешение във военно владение. Болд и останалите последваха Сандърс вътре.

Още с влизането си, сержантът беше поразен от ефекта на перспективата. Отвън хангарът изглеждаше огромен, озовал се вътре човек имаше чувството, че размерите му са се утроили. До самия връх на арковидния покрив имаше може би осемнадесет метра, срещуположната стена създаваше алюзията, че отстои на разстояние цяло футболно игрище. На тази площ в двадесет и две редици, един върху друг — така че достигаха височина около дванадесет метра, бяха подредени двесталитрови бидони, прилични на подредените една до друга макари на тъкачните станове. Сигурно бяха няколко хиляди, помисли си Болд, тук имаше най-малко десет хиляди литра гориво. Петнадесет литра от това гориво, смесени с втората си съставка, можеха да изравнят със земята най-обикновена къща. Унищожителната сила на съдържанието на този хангар беше така стряскаща, че отначало, докато другите последваха военния полицай по сякаш нямащия край проход между извисяващите се купчини бидони, Болд остана прикован на място, погълнат от абсурдността на видяното. Хол е могъл да източва по малко от който си иска бидон, а управляващите власти в типичния си маниер, заради финансовите си и от друг характер затруднения и нежеланието да си създават нови, щяха да му осигурят необходимото прикритие. Абсолютно стриктна отчетност, особено като се има предвид малобройният състав на базата, изглеждаше направо невъзможна — такова нещо щеше да отнеме месеци, години може би.

Болд не беше усетил, че Ла Моя стои до него, само на няколко крачки зад сержанта си, очаквайки заповедите му — понякога, помисли си Болд, Ла Моя заприличваше на полицай.

Загледан в хилядите бидони, той промърмори:

— Би могъл да си източи гориво, достатъчно да убие десетки жени, стотици! Колко е взел, никога няма да разберем.

Поклащайки глава, Ла Моя въздъхна:

— Бог да пази Америка!

42.

Емили липсваше на Бен. Дафи не отговаряше на нито един от въпросите му за нея, преструвайки се, че тя не съществува. И така той се чувстваше подхвърлян напред-назад, ден след ден, между разговорите със Сюзан, часовете с децата от центъра за временно въдворяване на малолетни и вечерите с Дафи. Беше си мислил, че животът с Джек Сантори заради принудата да понася парада от пияни момичета и отвратителните пъшкания откъм спалнята, можеше да се нарече ужасен и отвратителен, още по-отвратителна беше изолацията. Единственото, което го спираше да не избяга, беше предупреждението на Дафи, че така Емили ще се лиши от работата си. Бен не би й причинил това на никаква цена, даже и заради собственото си щастие.

Когато Дафи се появи в училището, Бен разбра, че има проблем. Всичко извън обичайния ход на нещата за него означаваше проблем. Тя размени няколко думи с учителката и Бен беше повикан да излезе, което той и направи, сподирян от подвикванията на останалите ученици. Дафи го очакваше в коридора, от притеснение сърцето му беше ускорило пулс.

Беше облечена с черни дънки, пуловер и кожено яке. През рамо беше прехвърлила широката дръжка на голямата си чанта.

— Искаме да те помолим за една услуга, Бен.

— Кой? Ти и Сюзан?

— Аз и Болд. Сержантът.

— Не го харесвам.

— А трябва — натърти тя, леко притеснена от забележката му. — Добре е да го имаш на твоя страна.

Не искаше да си го признае, но харесваше Дафи. Даже й съчувстваше, защото изглежда всичко, което правеше тя, е да ходи на работа и да говори по телефона. Беше му казала, че обича да тича вечер, но откакто той се бе настанил при нея, беше успяла само веднъж да излезе да тича.

— Каква услуга?

— Сержант Болд иска да ти зададе няколко въпроса. Да ти покаже някои снимки. Знаеш ли какво значи разпознаване в редица?

— Аха.

— Може и да ти поискаме да разпознаеш някого.

Не искаше да й показва съвсем директно какво е отношението му към всичко това.

— Ами ако не искам? — попита я с ироничен тон.

— Тогава ще те принудя да го направиш — беше откровеният й отговор.

— И как смяташ да ме принудиш?

— Ще те подкупя най-вероятно.

— Как?

Тя отговори на въпроса му с въпрос.

— Какво ще кажеш за една среща с Емили?

Стори му се, че извика прекалено силно:

— Да!

Но се постара да си придаде абсолютно незаинтересован вид. Не искаше да й разкрива истинските си чувства.

— Не може да стане в нейната къща — поясни Дафи. — Може би в библиотеката или на друго подобно място. Ще го организираме.

— Организирай го — каза Бен и тъй като тя го наблюдаваше очаквателно, добави: — Моля те!

Докато вървяха към колата й, Бен я попита:

— Ти разведена ли си?

— Не — отвърна му тя, истински изненадана от въпроса му.

— Майка ми беше разведена, преди да се запознае с него.

Той не й беше говорил за себе си, но тя изглежда знаеше много за живота му. Отначало се беше страхувал, че полицията го преследва заради петстотинте долара, че ще го арестуват и пъхнат в затвора. Но разбра, че не е било заради това, знаеше, че е заради Ник. С истинско удоволствие щеше да им помогне да тикнат Ник в затвора.

— Много хора се развеждат в последно време — обясни Дафи. — Това не прави от майка ти непълноценен човек.

— Мислех си, че си е отишла — каза той и гласът му като че заседна насред гърлото му. Дафи запали двигателя, но погледна към него, преди да нагласи скоростта. — Отиде си, в известен смисъл. Разбираш, нали? — Усети сълзите му да напират и извърна глава към училището. — Той ми каза, че тя ме е изоставила. Че ни е изоставила и двамата. И аз му повярвах.

Усети как една сълза се търкулна по бузата му и не отмести поглед от страничния прозорец, защото не искаше тя да го види. Колата потегли назад.