Бездна
Шрифт:
3217,89 рада/час
Засечен бърз неутронен поток.
КРИТИЧНО! НЕЗАБАВНА ЕВАКУАЦИЯ!
„Господи — помисли си той — вече е на червено!“ Все още бяха в рамките на безопасните равнища, защитени от скалите и пръстта на Наводнената шахта. Ала Найдълман вече приближаваше и скоро отделящата ги земна маса щеше…
— Хач! — долетя до него дрезгавият, груб глас.
Хач замълча.
— Намерих трупа на Лайл.
Хач пак не отвърна нищо. Нима Найдълман можеше да знае къде се намира? Или просто блъфираше?
— Хач! Недей да скромничиш,
— Найдълман! — изкрещя в отговор той.
Не последва отговор. Погледна радметъра. Бялото петънце на екрана продължи да се изкачва по координатната мрежа и премигваше с отслабващата енергия на батериите.
— Капитане! Спри! Трябва да поговорим!
— Непременно. Хубавичкоще си побъбрим.
— Ти не разбираш! — извика Хач и приближи с още няколко сантиметра до входа на тунела. — Мечът е с висока радиоактивност. Той те убива, капитане! Отърви се от него, веднага!
Изчака, напъна се да чуе отговора на фона на засилващия се грохот.
— А, безкрайно изобретателният Хач! — долетяха думите на Найдълман, изречени със слаб и неестествено спокоен тон. — Ти планира тази катастрофа много добре.
— Капитане, хвърли меча, за Бога!
— Да го хвърля ли? — дочу се отговорът. — Ти заложи този капан, разруши Наводнената шахта, изби екипа ми, лиши ме от моето съкровище. И сега искаш да хвърля меча? Не, не мисля да го сторя.
— За какво, по дяволите, говориш?
— Недей да скромничиш. Приеми оценката за отлично свършената си работа. Няколко поставени на подходящи места експлозива изиграха номера, нали?
Хач се претърколи по гръб, взря се в тавана, обмисляше възможностите.
— Ти си болен, капитане — извика той. — Ако не вярваш на мен, попитай собственото си тяло. Мечът е мощен излъчвател на бърза неутронна радиация. Той вече е прекратил митозата на всички клетки и синтеза на ДНК в организма ти. Скоро ще получиш церебрален синдром: най-тежката форма на радиационно отравяне.
Вслуша се. Ако се изключи грохотът на гигантската бездна долу, единственият звук, който чуваше, бе затихващото бръмчене на радметъра. Пое дълбоко дъх.
— Вече си в периода на предупредителните симптоми! — извика той. — Първо ще започне да ти се гади. Вероятно това вече е станало, нали? След това ще настъпят смущения, взривно възпаление в мозъка ти. После — тремор, атаксия, конвулсии и накрая — смърт.
Отговор пак не последва.
— За Бога, Найдълман, чуй ме! — извика той. — Ще ни избиеш всички с този меч!
— Не — долетя гласът отдолу. — Мисля да използвам пистолета си.
Хач се изправи бързо в седнало положение. Гласът вече идваше по-отблизо: не повече от пет метра. Той се оттегли навътре в тунела при другите.
— Какво става? — извика Бонтер.
— Той ще бъде тук след няколко секунди — отвърна Хач. — Не възнамерява да спре.
И докато изричаше тези думи, осъзна с пълна обреченост, че не можеха да сторят нищо. Нямаше къде да избягат. След миг-два Найдълман щеше да се появи над ръба на тунела с меча в ръка. И всички
щяха да загинат.— Няма ли начин да го спрем? — изкрещя Бонтер.
Преди Хач да успее да отвърне, заговори Клей:
— Да — рече той със силен и ясен глас. — Да, има.
Хач се обърна. Изражението на мъртвешки бледното му лице не само излъчваше тържество — то бе сякаш от някакъв друг свят, щастливо, изпаднало в екстаз.
— Какво…? — понечи да попита Хач, ала Клей вече мина покрай него с фенерчето в ръка. В следващия миг Хач разбра.
— Недей! — извика той и сграбчи Клей за ръкава. — Това е равно на самоубийство! Мечът ще те убие!
— Не и преди да извърша онова, за което съм дошъл.
Клей издърпа ръката си и изтича към входа на тунела. После — като заобиколи трупа на Ранкин — той прескочи от металното мостче към стълбищното устройство и изчезна бързо надолу.
61.
Стиснал здраво перилата на стълбата, Клей слезе метър надолу и спря, за да се успокои. От дълбините на Шахтата се носеше страхотен рев: трясъкът от срутващи се каверни и бушуващата вода, необузданият хаос тътнеше в незнайно колко дълбоката бездна. Поривът на издигащия се влажен въздух дръпна и развя яката на ризата му.
Той насочи фенерчето надолу. Вентилационната система бе спряла с изключването на аварийното захранване и въздухът бе тежък. От клатещите се подпори капеше кондензат, примесен с буци сриваща се пръст. Лъчът близна мъглата и най-сетне се установи върху очерталия се на около три метра по-долу силует на Найдълман.
Капитанът с мъка се катереше по стълбата, обгръщаше поредното стъпало с едната си ръка, преди да се изкатери на следващото, а лицето му издаваше неимоверни усилия. При всеки трус той стисваше стъпалата с две ръце. Мечът бе втъкнат в осигурителния колан на гърба му и Клей зърна блясъка на украсения със скъпоценни камъни ефес.
— Виж ти, виж ти — каза дрезгаво Найдълман като погледна към светлината на фенерчето. — Et lux in tenebris lucet.„И светлината огрява мрака.“ Наистина. Защо ли съм изненадан, че славният преподобен е замесен в тази конспирация?
Гласът му се задави в суха кашлица и той се улови с две ръце за стълбата, за да изчака поредния противен трус.
— Хвърли меча — произнесе Клей.
В отговор Найдълман посегна към колана си да извади пистолета. В мига, в който се чу гърмежът, Клей залегна зад далечния край на стълбата.
— Махни се от пътя ми — рече хрипливо Найдълман.
Беше ясно, че не може да се възправи срещу Найдълман на тези тесни стъпала: трябваше да намери място, където да има по-добра опора. Бързо обходи стълбата с фенерчето. На метър по-ниско се виждаше тясна греда. Мушна фенерчето в джоба си и използва тъмнината да слезе първо с едно, а после с още едно стъпало по-надолу. Стълбищното устройство сега трепереше много силно. Клей знаеше, че Найдълман не можеше да се изкачва, докато държи пистолета. Ала знаеше също, че люлеенето идва на вълни и веднага щом вибрациите престанеха, Найдълман щеше да го простреля.