Борислав (Историческа драма в 5 действия из царуването на Ивана Асеня II)

Вела. Не, аз нямах храброст да й кажа. Когато се върнахме от манастира, научих се, че е сгодена. А тя още не чу… Клетата княгиня! Клетият Борислав! В тронната палата тя би паднала като като гръм, ако би узнала. (Скръбно.) Ох, няма трайна радост и в светлите царски палати. (Излиза отляво.)

Ирина(влиза отдясно развълнувана). Обичала го! Обичал я! Срещали се тайно в градината!… А аз се радвах, че се завръща жив и здрав! (Мисли няколко време.) И като си помисля, че той ни плени при Клокотница, срам ме е… а аз го залюбих! Залюбих го още там, когато ми каза: „Прелестна девойко, не бой се, ти си под моя защита“… Той приличаше на Ахила. И пленът ми не се виждаше тежък. И повече го обиквах, тайно… И когато той тръгна на война, аз плаках като луда… Очаквах го тъй нетърпеливо… И с такава радост днес го видях!… И защо? За да науча, че той любел друга, щерката Асенева… Но тя отива, отива!

Явление 4

Ирина и Зоя.

Зоя(влиза отдясно и я гледа зачудено). Ти си много накичена днес, моя хубавице?

Ирина. Зоице, тя отива, отива, отива!

Зоя. Кой отива?

Ирина. Тя, Тамара, отива в Неапол.

Зоя. Що си тъй развълнувана? Ти й завиждаш за това?

Ирина. Завиждам? Не, радвам се. Нека върви през морята. Сега научих, чух с ушите си, знаеш ли какво? Те се любили с Борислава!

Зоя(учудено). Любили? (Малко мълчание.) Та какво?

Ирина(пламенно). Аз го любя. Знай, че аз го любя, Зоице. Криех в гърдите си досега тази тайна, но сега знай, че го любя, и съм отчаяна от скръб, и съм радостна, че тя отива. Нека се разкъса сърцето й, както моето се къса сега.

Зоя. Ироно, ти се безумна. Да любиш тоя българин, тоя варварин? Той ви плени при Клокотница, нему дължите робството си. Какво би казал баща ти. Ако чуеше?

Иарина. Баща ми? Кажи му, и аз ще му кажа. Той ме готви за някакъв морейски княз. Нека вече знае, че никого другиго не мога да обичам.

Зоя(сърдито). Императорска дъщетя да залюби тоя българин, тоя варварин?

Ирина. Ахил, Зоице. Такъв мъжествен, такъв хубавец…

Зоя. Пак варварин.

Ирина. И ти се ожени за варварин.

Зоя. Гавраил е от царски род и на главата му ще стои корона.

Ирина. Ако за едно моминско сърце бяха достатъчни тия две неща да го помамят…

Зоя. Ти си луда, луда! (Излиза отляво.)

Ирина(съкрушено). И сега, всяка надежда изчена. (Тръгва наляво.) Любила го, любила го и тя? Мразя я! Ох, не ме свърта… (Излиза. Пауза. Влиза отдясно Борислав.)

Явление 5

Борислав.

Борислав(озърта се). Сърцето ми подсказва, че тук ще я намеря. Де я? Царят ме отпусна и първата ми мисъл беше нея да видя. Първата ми мисъл? Вечната ми мисъл, всегдашния ми копнеж — Тамара да видя и да я прегърна. Сред праховете на битките нейния мил образ ми се мяркаше, сред фученето на стрелите и звека на сабите нейният сладостен глас звучеше на слуха ми. И в ония страшни мигове аз забравях смъртта, аз биех и гонех в луда ярост враговете: преди да бяха Асеневи, те бяха мои, защото ме отлъчиха от моето драго либе… Но де я? Тя последна ли ще пожелае да ме види? Напразно се озъртах при царя, нея я намаше, и всичко ми беше пусто…

Явление 6

Борислав и Тамара.

Тамара(влиза отляво бързешката).

Борислав. Тамаро!

Тамара. Бориславе! (Дълго и страстно се прегръщат.)

Борислав (отдръпва се и я гледа нежно). Ангело, видях те пак.

Тамара. Изжедня дъшата ми, Бориславе. Твоята слава беше тука моя слава.

Борислав. Славата? Аз я не виждах тука, като не виждах тебе. В тронната палата аз търсех с жедни погледи това мило лице и то ми се не мярна.

Тамара. Плашех се от радостта си. Но дай ми да целуна това геройско чело и лаврите по него. (Целува го по челото.) Добре дошъл! (Хваща го за ръцете и го гледа щастлива.)

Борислав. Скъпа Тамаро, все за тебе мислех.

Тамара. Ох, така съм треперала за тебе, като те мислех в ония ужасни опасности. (Допира нежно главата ди гърдите му.)

Борислав. Ужасни? Аз се боях само то едно, Тамаро, да не би да си ме забравила.

Тамара(отдръпва се укоризнено). Защо говориш тъй? Как можеш?

Борислав. Шест месеца раздяла, Тамаро, дълги като шест века! Ти знаеш какъв страшен злодей е времето, какви коварства се крият под неговите скутове. Какви черни мисли не ми минуваха през ума!… Когато вечер подир опасностите и умората на битката, аз се прибирах под шатъра си за почивка, в сънищата си аз се сепвах от зловещи видения: виждах един цар, който ти поднася един венчален пръстен с една корона. И тогава скоквах като луд от леглото си и изваждах сабята да съсека страшния блян.

Тамара. И виждаш, че това е било само лош блян. Остави тия мрачни мисли. Тоя час е само за радост. О, как съм честита! Честита? Как е безсмислен човешкият език! Защо сърцето няма свой собствен език? Защо не е ангелска арфа да излее в небесни химни радостта си?… Но ние вече няма да се разделим. Тая война се свърши и с нея мойте мъки. Ще се сбъднат вече нашите златни блянове. О, как е хубаво, боже, с любимия човек! Сега искам да прегърна всичкия свят. Ти си при мене, ти си мой, вечно мой! (Озърта се.) Но тука ние не сме свободни. Драги Бориславе, ще те чакам тая вечер в градината.

Борислав. Тая вечер? Уви, Тамаро, тая вечер аз съм на царско пиршество и мястото ми е между баща ти и царицата.

Тамара. Боже, пак разделени!

Борислав(замислен малко). Тая дума „разделени“ ме уплаши. Знаеш ли, Тамаро, какво ще сторя още утре? Това, което ти обещах на тръгване за бойното поле, ако се върнех победител. Ще ида при баща ти, ще падна на колене пред него и ще кажа: „Царю, любя дъщеря ти. И тя ме люби. Благослови ни!“.