Борислав (Историческа драма в 5 действия из царуването на Ивана Асеня II)

Гавраил. Как?

Кир Тодор. Да го спречелим на наша страна.

Гавраил. Това е немислимо.

Кир Тодор. Да се помъчим.

Гавраил. Това е невъзможно! Борислав е предан като вярно псе на Асеня. Макар и сърдит, той ще бъде с него, а не с нас.

Кир Тодор. Няма невъзможно нещо във вашата България за умен човек. Страстта е страшна сила, била тя за жена, за злато или за корона. Който умее да използува тоя лост, може всичко да постигне, може агнето да прервърне в тигър, а ангела на демон. Борислав предан? Фуркас не беше ли предан? Сега е наш. Едно време Калоян имаше един предан воевода — Манастрас, и тоя предан воевода заби меча си в гърдите му. Иванко не беше ли най-предан на стари Асеня? Уби го! Ти не беше ли предан на Иван Асеня? Копаеш му сега гроб… и имаш право на това. Болярин Радомир също измени на брата ти. И Борислав е замесен от същото тесто, от каквото и другите. Ако той стоически понася загубата на Тамара, яростта все ще пламти глухо в гърдите му против Асеня. Да се помъчим да използуваме тая ярост. Но иди лично поговори с пратеника на Ватаци, преди да тръгне. Аз ще поговоря с Ирина. (Тръгват надясно.)

Влизат отляво Тамара, Ирина, Зоя и Вела.

Явление 5

Тамара, Ирина, Зоя и Вела.

Зоя(на Тамара). Добре стори, царкиньо, че дойде да се поразвлечеш на Света гора.

Тамара. Ох, и за последен път.

Ирина. Как скърбя, мила Тамаро, че се делим. Сърцето ми се свива при тая мисъл.

Тамара. Благодаря ти, драга Ирино, виждам това. Откак ме сгодиха, и ти изгуби веселостта си. (Обръща се към града.) Ох, скоро ще напусна милото Търново. Как всичко ми е драго и свидно, как се е срасло моето сърце с него! (Извръща се.) Ох, да имаше как да се не деля от местата, свързани с най-скъпи спомени за мене. Чини ми се, че щастието само тука може да бъде пълно, в тоя хубав град.

Зоя. Това я привичка, Тамаро. Нима и Неапол не е хубав? Баща ми е бил там и разказваше: мраморни дворци край лъскавото море, вечна пролет над зелени брегове, позлатени с лимони и портокали, благоуханни градини, красоти… Там е рай. Колко ти завиждам.

Тамара. Зоице, рай е само с любимия човек. Раят не е извън нас, а вътре в нас. Когато сърцето е пълно, когато прелива от блаженството на щастливата любов, тогава и ледовитата пустиня се преобръща в рай за нас.

Вела(от бухарията вика някому). Иди си, не трябва. (Обръща се насам усмихната.) Циганка иска да ви гледа.

Ирина. Нека дойде. (Затича се при бухарията.) Ела, циганко! (На себе си.) Искам да узная бъдещето. И вече сърцето ми трепери.

Влиза циганката отляво.

Явление 6

Горните и циганката.

Циганката. Добър ви ден, хубави господарки.

Ирина. Черна невесто, гледай и право казвай! (Сяда на стола и протяга й дланта си.)

Циганката(гледа съчувствено в лицето й). Ти си много хубава, девойко. Не те познавам коя си, но дано мога да те зарадвам. (Взема дланта й и я гледа внимателно.) Ръката казва много добре за тебе, боляркиньо. Ти ще си вземеш мъж, какъвто ти мяза.

Ирина. Какъв е?

Циганката(гледайки в ръката, провлечено). Той е хубавец, висок, левент…

Ирина. Хубавец, висок, левент. Още?

Циганката(гледа ръката). И юнак е.

Ирина(радостно). Добре.

Циганката(гледа пак ръката). Има очи сини.

Ирина. Виж хубаво, трябва да е черноок. (На себе си бързо.) Тъй, Борислав е черноок.

Циганката(гледа дланта). Тъй, боляркиньо: ченоок бил.

Ирина(радостно на себе си). Отгада, вещицата. (Високо.) Още?

Циганката. Още? Казах ти — хубавец: снага топола, очи соколови, мустаци има тънки, като миши опашки… И ще ви прати бог много дечица: осем момченца и две момиченца. Да ви са живи. Толкова са и моите. (Присъствуващите се смеят. Пак гледа дланта.) Ти мислиш много за него.

Ирина(ухилено). Ще ме обича ли много?

Циганката. Той вече те обича.

Ирина. Сполай ти, циганко. (Хвърля й монети.)

Циганката. Да си жива, хубава боляркиньо. (Събира монетите.)

Ирина. А, забравих. А какъв е той сега, моят бъдещ мъж?

Циганката. Дай пак да видим. (Гледа й на ръката няколко време. Усмихната.) Хубава боляркиньо, ще подариш още нещо.

Ирина. Добре, казвай.

Циганката. Той е голям човек.

Ирина. Велик болярин?

Циганката. По-голям.

Ирина. Велик воевода?

Циганката. Не, по-голям.

Ирина(навъсва се). Севастократор? Деспот? Княз?

Циганката. Още по-голям, най-голям: цар.

Зоя(засмива се). Ироно, честито ти!

Ирина(сърдито хвърля монети на циганката). На, или лъжи по-нататък! (Отива навъсена настрана.)

Циганката(събирайки монетите). Не лъже баба ти, моме, това ти е писано. (Към Тамара.) Синеока моме, дай и тебе да погледам. Да видим твоя болярин рус ли е, черноок ли е…

Тамара(усмихната). Няма нужда, аз си знам…

Ирина(иде ядосана към циганката). Лъжкиньо! Княгиня Тамара ще вземе цар!

Зоя(на циганката). Тя е царска дъщеря.

Циганката(смутено). Ах! (На себе си.) Побърках ги, глупавата аз. Питах, но не разбрах добре. Взех тая за нея. (Високо към Тамара.) Кланям ти се, царкиньо, и прощавай мене, глупава баба. (Към всички високо.) Нека господ здраве да ви дава. (Излиза наляво.)

Вела(на Тамара). Княгиньо, да си ходим вече в палата? (Шушне й нещо, смеят се.)