Братята

— А той не знае това — добави Ярбър. — Засега.

Версията на Бийч звучеше правдоподобно. Братята я премисляха в тягостната тишина на стаичката си.

Важността на тяхното откритие спъваше думите и мислите им. Часовете минаваха и Братята бавно проумяваха какво се е случило.

Другият труден въпрос беше свързан с факта, че някой подправяше пощата им. Кой? И защо? Как беше прихванал писмата? Загадката изглеждаше неразрешима.

Отново обсъдиха възможността виновникът да е някой приближен на Лейк, може би помощник, който беше попаднал на писмата случайно. Може пък да се опитваше да предпази Лейк от Рики, като насочва кореспонденцията с надеждата някой ден да успее да прекрати връзката им.

Само че имаше твърде много неизвестни. Бившите съдии се почесваха, гризяха ноктите си и накрая признаха, че утрото е по-мъдро от вечерта. Не можеха да планират следващия ход, защото в ситуацията имаше повече въпроси, отколкото отговори.

Спаха лошо, а когато на другата сутрин се събраха малко след шест часа с картонени чаши горещо черно кафе, очите им бяха зачервени, а лицата — небръснати. Заключиха вратата, извадиха писмата, сложиха ги точно на същото място като предишната вечер и започнаха да разсъждават.

— Мисля, че трябва да проучим кутията в търговския център — каза Спайсър. — Това е лесно, безопасно и обикновено става бързо. Тревър успя да го направи почти навсякъде. Ако знаем кой я е наел, ще можем да си отговорим на много въпроси.

— Не мога да повярвам, че човек като Арън Лейк ще наеме кутия, за да крие писма като тези тук — каза Бийч.

— Това не е същият Арън Лейк — отвърна Ярбър. — Когато е наел кутията и е започнал да пише на Рики, той е бил обикновен конгресмен, един от четиристотин трийсет и петте. Никой не беше чувал за него. Сега нещата са се променили драстично.

— И тъкмо затова той се опитва да прекрати връзката — каза Спайсър. — Сега нещата стоят много по-различно. Той има много повече за губене.

Първата стъпка би била да накарат Тревър да проследи какво става с пощенската кутия в „Мейлбокс Америка“.

Втората стъпка не беше толкова ясна. Те се притесняваха, че Лейк (ако Лейк и Ал бяха едно и също лице) можеше да се сети какъв гаф е направил с писмата. Той разполагаше с десетки милиони долари (факт, който не убягваше на Братята) и лесно можеше да използва част от тях, за да разбере кой е Рики. При такива огромни залози Лейк би направил всичко, за да неутрализира Рики, ако разбереше за грешката си.

Затова Братята проведоха истински дебат дали да му пратят писмо, в което Рики да помоли Ал да не прекъсват връзката си току-така. Рики щеше да твърди, че имал нужда от приятелство и нищо повече. Целта беше да се поддържа впечатлението, че всичко е наред и няма нищо необичайно. Надяваха се Лейк да я прочете и да започне да се чуди къде е загубил проклетата картичка до Каръл.

Все пак не беше разумно да пращат такова писмо, защото някой друг също четеше пощата им. Докато не разберяха кой е той, не можеха да рискуват отново да пишат на Ал.

Допиха кафето си и тръгнаха към стола. Бяха сами и ядоха овесени ядки, плодове и кисело мляко — здравословна храна, защото Братята се канеха отново да живеят на свобода. Направиха заедно четири обиколки по двора, бавно, без да пушат, а после се върнаха в стаичката си, за да прекарат остатъка от утрото в размишления.

Горкият Лейк. Той хвърчеше от един щат до друг, следван поне от петдесет души, закъсняваше за три ангажимента едновременно, а дузина помощници му шепнеха на ухото. Този човек нямаше време да помисли за себе си.

Братята от своя страна разполагаха с целия ден и можеха да посвещават часове на мислите и плановете си. Предимството беше на тяхна страна.

26

В Тръмбъл имаше два типа телефони: обезопасени срещу подслушване и необезопасени. На теория всички разговори по необезопасените линии се записваха и проверяваха от малки елфчета, скрити в някаква кабинка, които се занимаваха единствено с прослушването на безброй часове безсмислени приказки. В действителност се записваха само около половината разговори, а едва пет процента се проверяваха от някой служител на затвора. Дори федералното правителство не беше в състояние да наеме достатъчно елфи, които да проверяват всичко.

Наркопласьорите понякога ръководеха бандите си от тези телефони. Мафиотски босове нареждаха на хората си да нанесат удар на някой конкурент. Вероятността да ги хванат беше много малка.

Обезопасените телефони бяха по-малко на брой и по закон не можеха да бъдат подслушвани. От тях затворниците можеха да се обадят само на адвокатите си, а наоколо винаги трябваше да има пазач.

Когато най-сетне дойде редът на Спайсър да използва обезопасен телефон, пазачът беше заминал нанякъде.

— Адвокатска кантора — долетя доста неприветливият глас от свободния свят.

— Обажда се Джо Рой Спайсър от затвора в Тръмбъл. Искам да говоря с Тревър.

— Той спи.

Беше един и половина следобед.

— Ами събудете го тогава, по дяволите — изръмжа Спайсър.

— Почакайте малко.

Джо Рой се огледа и за пореден пътя се запита що за адвокат си бяха намерили.

— Защо се обаждаш? — бяха първите думи на Тревър.

— Няма значение. Размърдай си задника и се захващай за работа. Трябва да се свърши нещо спешно.

Къщата срещу кантората на Тревър вече се беше оживила. Това беше първото обаждане от Тръмбъл.

— И какво е то?

— Искаме да провериш една пощенска кутия. Бързо. Освен това искаме лично да я наблюдаваш. Не си тръгвай, докато не свършиш работата.

— Защо аз?

— Просто го направи, разбираш ли? Това може да се окаже най-големият ни удар.

— Къде е кутията?

— В търговския център „Чеви Чейс“, Мериленд. Запиши си. Ал Кониърс, пощенска кутия 455, „Мейлбокс Америка“, Уестърн Авеню, „Чеви Чейс“. Внимавай, защото този тип има приятели и не е изключено някой друг също да наблюдава кутията. Вземи малко пари и наеми един-двама добри детективи.

— Много съм зает.

— Да бе, извинявай, че те събудих. Размърдай си задника веднага, Тревър. Тръгвай още днес. И не се връщай, докато не разбереш кой е наел кутията.

— Добре де, добре.

Спайсър затвори, а Тревър вдигна краката си обратно на бюрото и сякаш отново задряма. Всъщност обаче той просто разсъждаваше. Миг по-късно изкрещя на Джан да провери кога има полет за Вашингтон.

През четиринайсетгодишната си кариера Клокнър никога не беше виждал толкова много хора да наблюдават как един човек прави толкова малко. Клокнър се обади бързо на Девил в Лангли и всички в къщата се хванаха за работа. Време беше Уес и Чап да излязат на сцената.