Братята

— Добър вечер. Стая ли искате?

— Не — каза Тревър, като бавно извади ръка от джоба си и измъкна пачка банкноти. Започна да ги подрежда на плота в права редичка. — Искам една услуга.

Момчето погледна парите и вдигна очи. По плажовете се мотаеха какви ли не типове.

— Стаите не са толкова скъпи — обясни той.

— Как се казваш? — попита Тревър.

— Ами… да речем, че се казвам Сами Соса.

— Добре, Сами. Ето ти хиляда долара. Ще бъдат твои, ако ме закараш до Дейтона Бийч. Ще ти отнеме час и половина.

— Три часа, защото ще трябва да се върна.

— Все едно. Това прави повече от триста долара на час. Кога за последен път си печелил по триста долара на час?

— Отдавна беше. Не мога да го направя. Аз съм нощна смяна. Длъжен съм да бъда на работа от десет вечерта до осем сутринта.

— Кой е шефът?

— Той е в Атланта.

— Кога за последен път е идвал тук?

— Никога не съм го виждал.

— Разбира се, че не си. Ако притежаваше такава барака, и ти не би се отбивал редовно в нея.

— Не е толкова лошо. Имаме безплатни цветни телевизори и повечето климатици работят.

— Барака е, Сами. Можеш да заключиш тази врата, да заминеш, да се върнеш след три часа и никой да не разбере.

Сами отново погледна парите.

— Да не бягате от полицията или нещо такова?

— Не. И не съм въоръжен. Просто бързам.

— Какъв ви е проблемът тогава?

— Тежък развод, Сами. Имам някакви пари. Жена ми иска да ги вземе всичките и е наела отвратителни адвокати. Трябва да напусна града.

— Имате пари, а нямате кола?

— Виж какво, Сами. Да или не? Ако ми откажеш, ще ида до бензиностанцията и ще намеря някой с достатъчно ум, за да ми вземе парите.

— Две хиляди.

— Ще го направиш за две хиляди?

— Да.

Колата беше по-лоша, отколкото Тревър бе очаквал. Беше стара хонда, непочиствана нито от Сами, нито от предишните си собственици. Все пак магистралата беше пуста и пътуването до Дейтона Бийч им отне точно деветдесет и осем минути.

В три и двайсет сутринта хондата спря пред денонощна закусвалня и Тревър слезе. Благодари на Сами, сбогува се с него и видя как колата му се отдалечава. После влезе в закусвалнята и побъбри със сервитьорката достатъчно дълго, за да я помоли да му донесе местен телефонен указател. Поръча си палачинки и използва новия си мобифон, за да се ориентира в ситуацията.

Най-близкото летище беше Дейтона Бийч Интърнашънъл. Няколко минути след четири часа сутринта таксито спря пред общия терминал. Десетина самолетчета чакаха в права редица на площадката. Тревър ги заоглежда изпитателно. Някое от тях сигурно щеше да бъде свободно за кратък чартърен полет. Трябваше му само едно, за предпочитане двумоторно.

29

Задната стая на отсрещната къща беше превърната в зала за съвещания с четири сгъваеми маси, поставени една до друга. Те бяха покрити с вестници, списания и кутии от понички. Всяка сутрин в седем и половина Клокнър и екипът му се събираха на кафе и кифлички, за да обсъдят изминалата нощ и да съставят плана за деня. Уес и Чап винаги присъстваха, а към тях се присъединяваха шест-седем души в зависимост от това кой беше дошъл от Лангли. Техниците от предната стая понякога също идваха, макар Клокнър да не изискваше присъствието им. Сега, когато Тревър беше на тяхна страна, нямаше нужда да го следят толкова много хора.

Или поне така си мислеха. Камерите не бяха отчели никакво движение в дома му преди седем и половина, което не беше толкова странно за човек, който често си лягаше пиян и се събуждаше късно. В осем часа, докато Клокнър още беше на съвещание, един техник позвъни по телефона под предлог, че е набрал грешен номер. След три сигнала телефонният секретар се включи и гласът на Тревър съобщи, че не си е в къщи, и предложи да оставят съобщение. Това се случваше понякога, когато адвокатът се опитваше да поспи до късно, но обикновено успяваха да го измъкнат от леглото.

В осем и половина съобщиха на Клокнър, че къщата е абсолютно тиха; не се чуваше нито душ, нито радио, нито касетофон, нито някакъв друг обичаен шум.

Беше напълно възможно Тревър да се е напил сам у дома, но те знаеха, че той не е бил предишната вечер в бара. Беше ходил да пазарува и се беше върнал вкъщи трезвен.

— Може би спи — каза спокойно Клокнър. — Къде е колата му?

— Пред къщата.

В девет Уес и Чап почукаха на вратата на Тревър и като не получиха отговор, влязоха вътре. Когато съобщиха, че от Тревър няма и следа, а колата му е още там, екипът на ЦРУ се раздвижи. Без паника Клокнър изпрати хора до плажа, до кафенето близо до „Сий Търтъл“ и дори до „Питс“, който още не беше отворен. Претърсиха пеш и с кола района около къщата и кантората му, но не намериха нищо.

В десет Клокнър се обади на Девил в Лангли. Трябваше да съобщи, че Тревър е изчезнал.

Провериха всички полети до Насау; не откриха нищо, нито следа от Тревър Карсън. Не можаха да намерят човека на Девил в бахамските митници, нито подкупения от тях банков служител.

Теди Мейнард беше на съвещание за движението на войските в Северна Корея, когато го прекъснаха, за да му съобщят, че Тревър Карсън, вечно пияният адвокат от Нептун Бийч, Флорида, е изчезнал.

— Как можахте да загубите такъв глупак? — изръмжа Теди на Девил с рядко гневен тон.

— Не знам.

— Не мога да повярвам!

— Съжалявам, Теди.

Теди се намести в количката и сгърчи лице от болка.

— Намерете го, по дяволите! — просъска той.

Самолетът беше двумоторен „Бийч Барон“, собственост на някакви доктори. Пилотираше Еди, когото Тревър беше измъкнал от леглото в шест сутринта с обещание да плати в брой веднага и да му бутне още пари лично на него. Официалната тарифа беше две хиляди и двеста долара отиване и връщане между Дейтона Бийч и Насау — два часа по четиристотин долара на час в едната посока плюс летищни такси, паспортна проверка и престой на пилота. Тревър бутна още две хиляди в джоба на Еди, за да тръгнат веднага.

Женева Тръст Банк в Насау отваряше в девет и когато вратите бяха отключени, Тревър вече чакаше отпред. Той се втурна в кабинета на мистър Брейсхиърс и поиска незабавно обслужване. В сметката му имаше почти един милион долара — деветстотин хиляди от мистър Ал Кониърс, получени с помощта на Уес и Чап, и около шейсет и осем хиляди от работата му с Братята.

Без да сваля очи от вратата, той настоя Брейсхиърс да му помогне да прехвърли парите, и то бързо. Парите бяха собственост на Тревър Карсън и никой друг. Брейсхиърс нямаше избор. Имаше една банка на Бермудите, чийто директор беше негов приятел, което пък бе добре дошло за Тревър. Той нямаше доверие на Брейсхиърс и смяташе да продължи да прехвърля парите, докато не се почувства сигурен.

За миг Тревър хвърли алчен поглед към сметката на „Бумър Риълти“, в която към дадения момент имаше малко повече от сто осемдесет и девет хиляди долара. Точно сега той имаше възможност да прибере и техните пари. Братята бяха обикновени престъпници — Бийч, Ярбър и противният Спайсър бяха мошеници. Освен това те имаха нахалството да го уволнят. Бяха го принудили да избяга. Той се опита да ги намрази достатъчно, за да им вземе парите, но докато се колебаеше, му дожаля за тях. Трима старци, които гниеха в затвора.