Братята
Шрифт:
— Не е ли хубаво — каза майка му, докато двете се качваха по стълбите.
И това е съборетина, помисли си леля Хелън.
Чап ги поздрави и се представи като помощник на Тревър. В момента се опитвал да затвори кантората, което било извънредно трудно.
— Къде е момичето — попита майката със зачервени от плач очи.
— Тя напусна преди известно време. Тревър я хвана да краде.
— Господи!
— Искате ли кафе? — попита той.
— Да, прекрасна идея. — Те седнаха на прашното продънено канапе, а Чап наля три чаши кафе от каничката, която тъкмо се бе сетил да напълни. Седна
— Много съжалявам за Тревър — каза Чап.
— Просто ужасно — каза мисис Карсън, а устната й потрепера. Чашата й се разтресе и по дрехата й се разля кафе. Тя не забеляза.
— Той имаше ли много клиенти? — попита леля Хелън.
— Да, много зает беше. Добър адвокат. Един от най-добрите, с които съм работил.
— Вие секретар ли сте? — попита Карсън.
— Не, помощник. Вечер уча право.
— Вие ли се занимавате с уреждането на наследството? — попита леля Хелън.
— Не — отвърна Чап. — Надявах се, че затова сте дошли.
— О, ние сме прекалено стари — каза майката.
— Колко пари остави той? — попита лелята.
Чап стана малко по-сериозен. Старата беше истинска хрътка.
— Нямам представа. Не се занимавах с парите.
— А кой се занимаваше?
— Предполагам, че счетоводителят му.
— Кой е той?
— Не знам. Тревър не споделяше много.
— Така е — каза тъжно майка му. — Дори и като момче. — Тя отново разля кафето си, този път на канапето.
— Вие плащате сметките тук, нали? — попита лелята.
— Не. Тревър се занимаваше с финансовите въпроси.
— Вижте какво, младежо, искат ни шестстотин долара, за да пренесат тялото му от Ямайка.
— Защо е ходил там? — намеси се майката.
— Взе си малко отпуск — отвърна Чап.
— Тя няма шестстотин долара — довърши Хелън.
— Напротив, имам.
— А, тук има малко пари — каза Чап и лелята изглеждаше доволна.
— Колко? — попита тя.
— Малко повече от деветстотин долара. Тревър обичаше да държи много дребни.
— Дайте ми ги — заяви леля Хелън.
— Смяташ ли, че е редно? — попита майката.
— По-добре ги вземете — каза Чап мрачно. — Иначе ще отидат в наследството му и данъчните ще ви ги вземат.
— Какво друго ще иде в наследството? — попита лелята.
— Всичко това — каза Чап, като махна към кантората, докато отиваше към бюрото си. Извади смачкан плик, пълен с банкноти, прехвърлени преди малко от отсрещната къща. Даде го на Хелън, която го грабна и преброи парите.
— Деветстотин и двайсет и нещо отгоре — каза Чап.
— Коя банка мислите, че използваше той? — попита Хелън.
— Нямам представа. Както казах, той не говореше за парите си. — В известен смисъл Чап казваше истината. Тревър беше прехвърлил деветстотин хиляди долара от Бахамите на Бермудските острови и оттам следите изчезваха. Парите сега бяха скрити в някаква банка в сметка, чийто номер беше известен само на Тревър Карсън. Те знаеха, че е тръгнал към Големия Кайман, но банките там ревниво пазеха тайната на влога. Двата дни щателни проучвания не бяха разкрили нищо.
Убиецът му беше взел портфейла и ключа и докато полицията беше на местопрестъплението, беше претърсил хотелската стая. В едно чекмедже бяха скрити около осем хиляди долара в брой, но нямаше други значителни суми. И нищо, което да подсказва къде Тревър е скрил парите.В Лангли смятаха, че по някаква причина Тревър е подозирал, че го следят. Основната част от парите липсваха, макар че той би могъл да ги вложи в някоя банка на Бермудите. Хотелската му стая беше взета без резервация — той просто беше влязъл от улицата и беше платил в брой за една вечер.
Един беглец, който следваше деветстотин хиляди долара от остров на остров, би държал някъде близо до себе си документите за банковите операции. У Тревър не откриха нищо.
Докато леля Хелън броеше единствените пари, които сигурно щяха да получат като наследство, Уес си мислеше за скритото състояние, изгубено някъде из Карибите.
— Какво да правим сега? — попита майката на Тревър.
Чап сви рамене и каза:
— Предполагам, че трябва да го погребете.
— Бихте ли ни помогнали?
— Всъщност аз не се занимавам с такива неща. Аз…
— Трябва ли да го откараме обратно в Скрантън? — попита Хелън.
— Ваша работа.
— Колко ще струва това? — попита лелята.
— Нямам представа. Никога не ми се е налагало да правя нещо такова.
— Но всичките му приятели са тук — каза майката, като попиваше очите си с кърпичка.
— Той напусна Скрантън отдавна — каза Хелън, като стрелкаше поглед във всички посоки, сякаш тръгването на Тревър от Скрантън беше свързано с дълга и не съвсем чиста история. Чап не се съмняваше в това.
— Сигурна съм, че приятелите му ще искат да има някакъв помен — каза мисис Карсън.
— Всъщност поменът вече е планиран — отвърна Чап.
— Наистина ли? — възкликна удивена тя.
— Да, утре от четири часа.
— Къде?
— В „Питс“, на няколко пресечки оттук.
— „Питс“ ли? — повтори Хелън.
— Ами… това е нещо като ресторант.
— Ресторант значи. А защо не църква?
— Не съм сигурен, че той ходеше на църква.
— Като малък ходеше — защити го майка му.
В памет на Тревър сервирането на напитки на половин цена щеше да започне в четири вместо в пет и да продължи до полунощ. Щеше да се пие бира от петдесет цента, любимата на Тревър.
— Дали да идем? — попита притеснено Хелън.
— Не бих ви посъветвал.
— Защо? — попита мисис Карсън.
— Ще бъде много шумно. Адвокати и съдии, нали разбирате. — Той погледна намръщено Хелън и тя схвана какво искаше да каже младежът.
Разпитаха го за погребални бюра и гробищни парцели и Чап усети как потъва все по-дълбоко в техните проблеми. ЦРУ беше убило Тревър. Трябваше ли да го погребва както подобава?
Клокнър не мислеше така.
Когато дамите си тръгнаха, Уес и Чап продължиха да прибират камерите, подслушвателните устройства и микрофоните. Разчистиха всичко и когато заключиха вратите за последен път, кантората на Тревър никога не бе изглеждала по-подредена.
Половината от екипа на Клокнър вече беше напуснала града. Другата половина следеше Уилсън Аргроу в Тръмбъл. И чакаше.