Братята

Те отделиха още няколко минути, за да измислят нови неволи за бедния Рики. Снимката му беше задигната от стената на друг затворник, размножена от адвоката им и разпратена на повече от десетина адреса из всички щати. От нея се усмихваше красив колежанин в тъмносиня тога и шапка, стиснал диплома в ръката си.

Решиха, че Бийч ще поработи два-три дни върху новата история, а после ще напише чернова за следващото писмо до Къртис. Бийч беше Рики и в този миг бедното измислено момче пишеше сърцераздирателни писма до осем състрадателни души. Ярбър беше Пърси, също излекуван младеж в клиника за наркомани, който чакаше скоро да го пуснат и си търсеше богат чичко за другар в живота. Пърси бе пуснал пет въдици и бавно поклащаше стръвта.

Джо Рой Спайсър не го биваше в писането. Той координираше операцията, следеше да са последователни в измислиците си и се срещаше с адвоката, който носеше пощата. Освен това се грижеше за парите.

А това, многоуважаеми колеги, е от Куинс — обяви той, като измъкна друго писмо.

Бийч и Ярбър зяпнаха писмото в гробна тишина. Според шестте писма, които си бяха разменили с Рики, Куинс беше богат банкер от малко градче в Айова. Бяха го открили, също като останалите, чрез обявите в едно гейсписание, което криеха, в юридическата библиотека. Той беше втората им жертва. Първият, който бе захапал кукичката, явно беше заподозрял нещо и бе спрял да пише. Куинс беше пратил и снимка — на пикник със семейството си на брега на някакво езеро. Гол до кръста, с шкембе, хилави ръце и оредяваща коса. На петдесет и една години. Снимката беше некачествена, несъмнено подбрана от Куинс така, че трудно да го разпознаят.

— Искаш ли ти да го прочетеш, Рики? — попита Спайсър и връчи писмото на Бийч, който го пое и погледна плика. Беше бял, надписан с печатни букви и без обратен адрес.

— Чел ли си го?

— Не. Давай.

Бийч бавно извади писмото, напечатано гъсто на стара пишеща машина върху обикновен бял лист. Той се изкашля важно и зачете:

— „Скъпи Рики, направих го. Още не мога да повярвам, но се реших. Използвах уличен телефон и преведох парите с пощенски запис, така че да не се разбере кой съм — мисля, че няма да ме усетят. Предложената от теб нюйоркска компания се оказа превъзходна, хората бяха много дискретни и услужливи. Честно казано, Рики, едва не умрях от страх. Никога не съм си представял, че ще запазвам места за гейекскурзия. И знаеш ли какво? Беше страхотно. Толкова се гордея със себе си. Запазил съм двойна каюта за по хиляда долара на нощ и нямам търпение да заминем.“

Бийч спря и вдигна поглед над кацналите на носа му очила за четене. Двамата му колеги се усмихваха и попиваха всяка дума.

— „Потегляме на десети март — продължи той. — Хрумна ми прекрасна идея. Аз ще пристигна в Маями на девети, така че няма да имаме много време да се запознаем. Защо направо не се срещнем на кораба, в нашата каюта? Аз ще се кача пръв, ще регистрирам и двама ни, ще приготвя шампанското и ще те чакам. Не звучи ли чудесно, Рики? Ще имаме на разположение три дни. Предлагам въобще да не излизаме.“

Бийч едва сдържа усмивката си, докато поклащаше отвратено глава.

— „Толкова се вълнувам, че ще пътуваме заедно. Най-накрая се реших да открия кой съм всъщност, а ти ми даде куража да направя първата крачка. Макар че не сме се срещали, просто не знам как да ти благодаря. Моля те, пиши ми веднага за потвърждение. Всичко хубаво, скъпи ми Рики. С обич, Куинс.“

— Ще повърна — каза Спайсър, но не съвсем убедително. Имаше твърде много неща за вършене.

— Хайде да го притиснем — предложи Бийч. Другите бързо се съгласиха.

— Колко да поискаме? — попита Ярбър.

— Поне сто хиляди — отвърна Спайсър. — Семейството му притежава банки вече две поколения. Знаем, че баща му още е в бизнеса, и си представям как ще побеснее, като разбере, че синът му е обратен. Куинс не може да си позволи да го отбият от семейната ясла, затова ще плати колкото поискаме. Ситуацията е просто идеална.

Бийч вече си водеше бележки. Ярбър също. Спайсър закрачи из стаичката като погнала жертвата си мечка. Идеите идваха бавно, трябваше да се внимава с езика, да се прецизира стратегията, но не след дълго писмото се оформи. Бийч прочете черновата:

— „Скъпи Куинс, с удоволствие прочетох писмото ти от четиринайсети януари. Толкова се радвам, че си запазил места за гейекскурзията. Има обаче един проблем. Няма да успея да дойда по няколко причини. Първата е, че няма да ме пуснат още няколко години. Аз съм в затвора, а не в клиника за наркомани. Освен това съвсем не съм обратен. Имам жена и две деца, които в момента изпитват тежки финансови затруднения, защото аз съм в затвора и не мога да ги издържам. Така стигаме и до теб, Куинс. Трябват ми малко от твоите пари. Искам сто хиляди долара. Да кажем, че толкова струва мълчанието ми. Ако ги пратиш, ще забравя за тази история с Рики и гейекскурзията и никой в Бейкърс, Айова, никога няма да разбере за това. Жена ти, децата ти, баща ти и останалите от твоето богато семейство никога няма да научат за Рики. Ако не изпратиш парите, ще залея градчето ти с копия от твоите писма. Това се нарича изнудване, Куинс, и аз съм те хванал натясно. Знам, че е жестоко и престъпно, но не ми пука. Трябват ми пари, а ти ги имаш.“

Бийч спря и погледна колегите си за одобрение.

— Прекрасно е — каза Спайсър, който вече мислено харчеше парите.

— Много жестоко — каза Ярбър. — Ами ако се самоубие?

— Не ми се вярва.

Прочетоха писмото още веднъж и поспориха дали сега е най-добрият момент да го пуснат. Не разискваха доколко незаконно е тяхното изнудване, нито евентуалното наказание, ако ги хванеха. Бяха провели тези дискусии преди месеци, когато Джо Рой Спайсър убеди останалите двама да се присъединят към начинанието му. Рисковете бяха незначителни в сравнение с потенциалните печалби. Жертвите им едва ли щяха да изтичат в полицията и да се оплачат.

Досега обаче още не бяха притиснали никого. Кореспондираха си с десетина потенциални жертви, все застаряващи мъже, направили грешката да отговорят на следната обява:

„Неженен бял двайсетгодишен мъж търси мил и дискретен господин на 40–50 години за кореспонденция.“

Една малка обява с дребен шрифт на гърба на гейсписание беше предизвикала шейсет отговора и Спайсър се зае със задачата да отсее боклука и да намери богаташите. Отначало това му се струваше отвратително, а после му стана забавно. Сега беше истински бизнес, защото се канеха да приберат сто хиляди долара от един напълно невинен човек.

Адвокатът им щеше да вземе една трета. Макар това да бе обичайната практика, все пак делът им се виждаше твърде голям. Но нямаха избор. Той беше важен елемент, незаменим съучастник в техните престъпления.

Поработиха над писмото до Куинс около час, а после решиха да премислят една нощ и да напишат окончателния вариант на следващия ден. Имаше и отговор от мъж с псевдонима Хувър. Това беше второто му писмо до Пърси и беше пълно с приказки за птички. Ярбър трябваше да понаучи нещо за тях, преди да отговори от името на Пърси и да демонстрира голям интерес към темата. Явно Хувър се боеше и от сянката си. Не разкриваше нищо лично и не споменаваше дали има пари.

Братята решиха да му дадат още малко време. Да си поговорят за птички, а после да се опитат да го подмамят да спомене нещо за физическа близост. Ако Хувър не усетеше намека или ако не разкриеше нещо за финансовото си състояние, щяха да се откажат от него.

Според Бюрото по затворите Тръмбъл се водеше лагер. Това означаваше, че няма нито огради, нито бодлива тел, кули или пазачи с пушки, които да дебнат за бягащи затворници. „Лагер“ означаваше минимална охрана, така че всеки затворник можеше просто да си тръгне. В Тръмбъл имаше хиляда души, но малцина бягаха.