Бяла смърт

— Жалко, че не сте успели да хванете нито една.

— О, не съм казал такова нещо. Елате, ще ви покажа.

Трокмортън ги поведе през „сухата лаборатория“, където се намираха компютрите и другото електронно оборудване, до „мократа лаборатория“ — малко помещение с мивки, течаща вода, резервоари и маса, използвана за дисекция на образци. Надяна ръкавици и бръкна в един голям хладилник. С помощта на гостите си измъкна замразена сьомга, дълга около метър и двадесет, и я сложи на масата.

— Прилича на рибата, която уловихме ние. — Пол се наведе, за да разгледа бледите, почти бели люспи по-отблизо.

— Искахме да запазим образеца жив, но се оказа невъзможно. Разкъса мрежата на парчета и щеше да погълне целия кораб, ако беше живял достатъчно дълго.

— Какви са заключенията ви, след като вече сте видели отблизо тази риба? — попита Гамей.

Трокмортън пое дълбоко дъх и издиша, като изду пълните си бузи.

— Точно онова, от което се страхувах. Ако се съди по необичайните размери, бих казал, че това определено е генетично модифицирана сьомга. С други думи, лабораторно получен мутант. От същия вид като онзи, който ви показах в лабораторията.

— Но вашата риба бе по-малка и изглеждаше по-нормално.

Трокмортън кимна.

— Предполагам, че и в двата случая са били добавени гени на растежа, но докато моят експеримент беше държан под контрол, при този екземпляр явно не са се опитвали да ограничават размерите му. Сякаш някой просто е решил да види какво ще се случи. Но размерът и агресивността на тези риби са довели и до измирането им. Щом са унищожили и заместили естествените видове, те са се обърнали срещу себе си.

— Искате да кажете, че са прекалено гладни, за да се възпроизвеждат?

— Възможно е. Или просто моделът има проблеми с адаптирането в естествени условия — по същия начин, както голямото дърво ще бъде изкоренено при силна буря, докато храсталаците оцеляват. Природата обикновено изхвърля мутантите, които не пасват в общата схема.

— Има и друга възможност — каза Гамей. — Мисля, че доктор Баркър спомена нещо за получаване на стерилна риба, която да не може да се размножава.

— Да, това също е напълно възможно, но за постигането му е нужно сложно генно инженерство.

— Какво смятате да правите сега? — попита Пол.

— Ще видим какво ще хванем през следващите няколко дни, след което ще занеса този вид и целия останал улов в Монреал, където ще мога да изследвам гените. Може би ще успея да намеря аналози с материалите в компютрите ни. Може да успеем да установим кой е създателят на този вид.

— Възможно ли е?

— О, разбира се. Генетичната програма е като личен подпис. Изпратих на доктор Баркър съобщение за находката си. Фредерик е истински магьосник в тази област.

— Имате много високо мнение за него — отбеляза Пол.

— Той е блестящ, както вече ви казах. Иска ми се само да не се беше обвързал с търговските предприятия.

— Като стана дума за търговски предприятия, чухме, че тук в района имало някаква фабрика за преработка на риба. Възможно ли е тя да има нещо общо с всичко това?

— В какъв смисъл?

— Не зная. Може би замърсяване? Като онези двуглави жаби, които намират от време на време в замърсени води.

— Интересно предположение, но малко вероятно. По-скоро ще попаднете на изродена риба или на измиране, но това чудовище не е случайност. Освен това щяхме да видим деформации и у другите видове, а такива като че ли няма. Все пак ето какво ще направим. Ще излезем и ще хвърлим котва за през нощта в района на фабриката, а на сутринта ще пуснем мрежата няколко пъти. Колко време можете да останете на борда?

— Докогато сте в състояние да ни издържате — каза Пол. — Не желаем да се натрапваме.

— Изобщо не се натрапвате. — Трокмортън върна сьомгата в хладилника. — Може да решите да съкратите престоя си, след като видите каютата.

Каютата се оказа малко по-голяма от двуетажното легло в нея. След като Трокмортън ги остави да се настанят, Пол се опита да намести двуметровото си тяло на долното, но краката му останаха да висят на пода.

— Мислех си за онова, което каза доктор Трокмортън — каза Гамей, докато пробваше матрака на горния етаж. — Представи си, че си доктор Баркър и работиш за „Океанус“ по създаването на тези риби. Би ли искал някой да провери генетичния материал и той да го отведе право пред вратата ти?

— Не, естествено. Ако се съди по собствения ни опит, „Океанус“ е доста безскрупулен, когато стане въпрос за любопитни очи.

— Имаш ли някакви предложения?

— Разбира се. Можем да предложим на Трокмортън да хвърли котва някъде другаде за през нощта. Да симулираме зъбобол или да измислим някакво друго извинение.

— Но всъщност не ти се иска да направиш подобно нещо, нали?

— Не си забравила, че по целия път дотук хленчих, защото не мога да ида да си поиграя с Кърт и Джо, нали?

— Смяташ, че сами си търсим белята?

Пол кимна.

— Имаш ли „хлапак“?

Гамей бръкна в джоба си, извади монета от един канадски долар с изображението на момче върху едната страна и му я подаде.

Пол я подхвърли и я улови с опакото на гипса си.

— Ези. Губя. Ти избираш коя вахта предпочиташ.

— Можеш да поемеш първата двучасова смяна. Започва веднага след като екипажът си легне.

— Нищо против. А и едва ли ще успея да заспя в тази рамка за мъчения. — Пол се измъкна от койката и вдигна гипсираната си ръка. — Бих могъл да я използвам като бухалка.

— Няма да е нужно. — Гамей се усмихна, бръкна в сака си и измъкна кобур, в който имаше тренировъчен пистолет 22 калибър. — Взех го в случай, че реша да се поупражнявам в стрелба.

Пол се усмихна. Гамей бе истински снайперист. Взе пистолета и пробва да се прицели, като го опря на гипса.

Гамей погледна треперещата му ръка и каза:

— Май е по-добре и двамата да останем на стража.

Корабът хвърли котва на около миля от брега. Виждаха се очертанията на покривите и свързочната кула на фабриката — намираше се на надвиснал над морето скалист хълм. Вечеряха в малкия камбуз с Трокмортън, студентите и хората от екипажа. Времето мина неусетно покрай разговора им за работата на Трокмортън и опита на Траут в НАМПД. Към единадесет всички си легнаха.