Часът на Бика

— Ще ви запозная с жена си — внезапно каза Чойо Чагас и изчезна безшумно зад гънките на зелената тъкан. Фай Родис продължи да стои, без да откъсва поглед от кълбото, като се усмихваше на мислите си. Внезапно тя посегна към колана си и извади миниатюрна метална тръбичка. Допря я до поставката на гадателското кълбо и една нищожна прашинка от абаноса, напълно достатъчна за анализ, се оказа на нейно разположение.

Фай Родис не се досещаше, че е удостоена с нечувана почест. Личният живот на членовете на Съвета на Четиримата винаги се държеше в тайна. Смяташе се, че тези свръхчовеци изобщо не се унижават с такива житейски работи като женитбата, а в замяна на това моментално могат да получат за любовница която си поискат жена от планетата Ян-Ях. В действителност властелините си избираха жените и любовниците само от много тесен кръг на най-предани хора.

Чойо Чагас влезе безшумно и внезапно. Изглежда, това му беше навик. Той хвърли бърз поглед наляво и надясно и едва след това се взря в неподвижно застаналата гостенка.

— Те са по местата си — тихо каза Родис, — само че…

— Какво само че? — нетърпеливо възкликна Чойо Чагас, прекоси с две крачки стаята и дръпна нагънатата драперия, която по нищо не се различаваше от тапицерията на стените. В нишата зад нея стоеше човек и гледаше господаря си с широко отворени очи. Чойо Чагас изкрещя гневно, но стражът не се помръдна от мястото си. Чойо Чагас се хвърли към срещуположната страна. Родис го спря с жест.

— И вторият нищо не усеща!

— Това ваши фокуси ли са? — попита властелинът извън себе си от яд.

— Страх ме беше да не се натъкна на неразбиране, както стана вчера с прозореца — с донякъде извиняващ се тон си призна Родис.

— С всекиго ли можете да направите това? Дори и с мен?

— Не. Вие се числите към онази пета част от хората, която не се поддава на хипноза. Отначало трябва да сломя подсъзнанието ви. Впрочем това ви е известно… Вие имате концентрирана и тренирана воля, могъщ ум. Вие карате хората да ви се подчиняват не само посредством влиянието на славата, властта и съответната обстановка. Макар че отлично използувате и тези начини. Да вземем вашата приемна зала: вие седите горе, озарени, а долу, в полумрака, са всички други, нищожните служители.

— Не е ли добре измислено? — попита Чойо Чагас с нотка на превъзходство.

— Тези неща отдавна са известни на Земята. И то къде-къде по-величествени!

— Например?

— В древен Китай императорът, или Синът на небето, веднъж годишно отправял молитва за добра реколта. Той стигал от храма до специалната мраморна беседка — олтара — през парка по път, по който имал право да ходи единствено той. Пътят бил издигнат до върховете на дърветата в парка и покрит с грижливо наредени мраморни плочи. Той вървял в пълно уединение и тишина, носейки съда с жертвата. На всеки човек, който случайно се мернел там долу, под дърветата, незабавно му отсичали главата.

— Значи, за да бъде пълно моето величие, вчера аз трябваше да отсека главите на всички ви?… Но да оставим това. Как се справихте с моите стражи?

— Много лесно. Те са тренирани за безотговорно и безразсъдно изпълнение. То води след себе си загуба на разумното възприемане и на волята — главния компонент на устойчивостта. Това вече не е индивидуалност, а биомашина с въведена в нея програма. Няма нищо по-лесно от смяната на програмата…

Иззад драперията също така внезапно като мъжа си се появи една необикновено красива за тормансианка жена. Висока колкото Фай Родис, но значително по-нежна, тя се движеше с особена гъвкавост, явно целяща да прави впечатление. Косата и, черна като на Родис, но матова, а не лъскава, беше сресана над високото гладко чело и падаше по слепоочията и тила и на тежки вълни. На темето и блестяха две преплетени змии със зинали уста, майсторски изковани от светъл метал с възрозов оттенък. Огърлица от същия метал във вид на ажурни квадрати, свързани помежду си с розови камъни с елмазен блясък, обхващаше високата и шия и се спущаше с четири лъскави висулки в трапчинката между едва прикритите от фестоните на изопнатия корсаж гърди. Полегатите тесни рамене, красивите ръце и голяма част от гърба бяха оголени, което представляваше голямо изключение от правилата на ежедневния костюм на Торманс.

Дългите, леко дръпнати очи под извитите вежди гледаха втренчено и властно, а устните на едрата уста с повдигнати ъгълчета бяха стиснати здраво и изразяваха недоволство.

Жената се спря и безцеремонно започна да разглежда гостенката си. Родис първа тръгна към нея.

— Недейте се самозалъгва — тихо каза тя, — вие безспорно сте красива, но не можете да бъдете най-прекрасна от всички, както и никой във вселената. Нюансите на красотата са безкрайно различни — в това се крие богатството на света.

Жената на властелина присви тъмните си кафяви очи и подаде ръка с величествен жест, в който се долавяше нещо престорено, детско. Фай Родис, която вече беше усвоила приветствието на Торманс, стисна предпазливо тясната и длан.

— Как се казвате, гостенко от Земята? — попита другата с висок, възостър глас, отсечено, сякаш заповядваше.

— Фай Родис.

— Звучи добре, макар че ние сме свикнали с други съчетания на звуковете. А аз съм Янтре Яхах, в ежедневния говор — Ян-Ях.

— Нарекли са ви по името на планетата! — възкликна Родис. — Сполучливо име за жена на върховен владетел.

По устните на жената от Торманс премина презрителна усмивка.

— Грешите! Планетата беше наречена с моето име.

— Не може да бъде! Да се преименува планетата с всяка нова владетелка — такъв огромен и излишен труд по преписването на всички означения, такава бъркотия по книгите!

— Грижите по промяната на имената не са нищо! — намеси се Чойо Чагас. — Нашите хора и без това си нямат работа, винаги ще се намерят свободни ръце.

Фай Родис за пръв път се смути и застана мълком пред властелина на планетата и неговата прекрасна жена.

Те и двамата изтълкуваха по своему нейното смущение и решиха, че е настъпил подходящ момент за приключване на аудиенцията…

— Долу в жълтата зала ви чака инженерът, прикрепен към вас, за да ви помогне в получаването на информация. Той винаги ще бъде тук и ще се появява след първото ви повикване.

— Инженер ли казахте? — попита Родис. — Аз се надявах на историк. Фактически аз съм невежа по въпросите на технологията. Освен това у нас, на Земята, историята е най-важният клон на знанията, наука на науките.

— За да борави човек с информацията, му трябва инженер. При нас е така. — Чойо Чагас се усмихна снизходително.

— Благодаря ви. — Родис се поклони.

— О, ние ще се срещаме още много пъти! Кога ще ми покажете филмите за Земята?

— Когато поискате.

— Добре. Аз ще избера подходящо време и ще ви съобщя. А, да — Чойо Чагас кимна към драпериите, — върнете ги в предишното им състояние.

— Можете да им дадете сигнал, те са свободни.

Чойо Чагас щракна с пръсти и в същия миг двамата стражи излязоха от скривалищата си с наведени глави. Единият от тях тръгна пред Фай Родис по коридорите към една зала, драпирана в черно и постлана с черни килими. Оттук двете дъги на черната каменна стълба се спущаха към златистожълтата долна зала. Стражът се спря край балюстрадата и Фай Родис тръгна надолу сама, чувствувайки странно облекчение като че ли зад навъсената чернота горе беше останала тревогата за съдбата на експедицията.

В средата върху жълтия килим стоеше човек, по-бледен от обикновените тормансиани, с гъста и къса черна брада, приличащ на старинен портрет от ЕРС. Могъщо чело, гъсти вежди, Надвиснали над леко изпъкналите очи, тясна дъга на черните мустаци… Човекът също като в транс гледаше как слиза по черната стълба жената от Земята, чиито поразително правилни и твърди черти на лицето бяха полускрити от прозрачен щит. Сиянието на нейните широко отворени зелени очи излъчваше нечовешко. Тя сякаш гледаше през него към безпределни, познати само на нея далнини. Тормансианинът веднага разбра, че тя е дъщеря на свят, който не се ограничава с една планета, а е открит за просторите на вселената. Инженерът превъзмогна минутното си объркване и се приближи към нея.