Часът на Бика

— Сега вие лъжете — каза тя спокойно, избягвайки характерното за тормансианите повишаване и понижаване на тона. — Помогнете ми да ви разбера. Вие сте надарен с голям ум, защо избягвате да говорите прямо, правдиво, да дадете израз на убежденията и целите си? От какво се страхувате?

Чойо Чагас се надигна бавно, студен и надменен. Фай Родис не трепна, когато той се спря пред нея, източил врат и пренесъл тежестта на тялото си върху опрените на масата юмруци. Мълчаливият им двубой продължи, докато властелинът не отстъпи. Той започна да бърше челото си с много тънка жълта кърпа.

— Ние бихме могли да ви унищожим — озъби се той със злобна и неуместна усмивка, — а вместо това съм принуден да ви давам сметка!

— Нима тая жертва ви тежи? — В интонацията на Родис звучеше неприкрита подигравка. — Страх ви е, че ще се яви вторият звездолет и двата кораба ще сринат вашите градове, дворци и заводи, нали? Аз знам, че вие и вашите помощници спокойно ще приемете гибелта на милиони жители на Ян-Ях, разрушаването на хилядолетния труд, изчезването на велики произведения на човешкия гений, стига само вие да останете живи! Не е ли така?! — изведнъж възкликна рязко Родис.

— Да — трепна и си призна Чойо Чагас. — А за какво да ми е жал? За тая измет ли? За нищожните хорица с жалки чувства? За стария боклук на отживялото изкуство, който е отрупан на безполезни камари в прашните хранилища? За вредните фантазьори «джи»?

— Но те са хора! — възкликна Родис.

— Не, още не са!

— А вие помагате ли им да станат хора? Аз не мога да ви разбера. Най-прекрасното в живота е да помагаш на хората, особено когато имаш власт, сила и възможност да го сториш. Съществува ли радост, по-висша от тази? Нима вие не сте се и замисляли над това, нещастни човече?

— Не, вие сте нещастна! — изкрещя властелинът. — Вярна е старата поговорка, че за жената съществуват само настоящето и бъдещето, но не и миналото. Каква историчка сте, щом не разбирате, че морето от празни души се е разляло по планетата, че е изпило, изплюскало и изпотъпкало всички нейни кътчета!

Фай Родис вече беше се успокоила.

— Известно ли ви е, че мозъкът на човека притежава прекрасната способност да коригира деформациите на външния свят, не само визуалните, но и мисловните, възникващи от изопачаването на природните закони в неправилно уредените общества? Мозъкът се бори с дисторзията, връща я към прекрасното, спокойното и доброто. Естествено, аз говоря за нормалните хора, а не за психопатите с комплекс за непълноценност. Нима не знаете, че чуждият живот, видян отстрани, изглежда интересен и значителен? Че една непозната наука ни се струва много важна? Следователно във всеки човек са заложени мечти за прекрасното, които са се формирали през живота на хиляди поколения, и подсъзнанието влече всекиго от нас към доброто по-силно, отколкото самите ние предполагаме. Как може да се говори за хората като за измет на историята?

— Вашата откровеност започва да ми харесва — каза с ядна усмивка Чойо Чагас. — Но продължавайте!

— Знам, че сега вие не се съмнявате в безвредността на нашите намерения. Колко пъти вашите хора се опитваха да доловят поне капка вражда у нас, дори след пробната атака срещу звездолета по ваша заповед! Нали тук нищо не се прави без заповед на Съвета на Четиримата?!

— Да — потвърди отново властелинът, поддавайки се на странната магнетична сила на жената от Земята.

— Щом е така, тогава работата се състои в мнимата заплаха, която уж изхожда от нас. Аз разбрах, че вие искате да ни забраните да показваме живота на Земята на народа на Ян-Ях. Но вие трябва да действувате по някакви подбуди, Продиктувани от вашето виждане на света, от вашата система от възгледи. Ние, земляните, не забелязваме в примитивната ви пропаганда никакви дълбоки грижи за усъвършенствуването на вашето общество и вашите хора. Запазването на съществуващата структура е удобно само за шепа управници. В историята на Земята това е погубило стотици държави и милиони хора. Вие тук не много отдавна сте преживели катастрофално пренаселяване…

Фай Родис млъкна и се загледа смаяна в разкривеното лице на властелина на Торманс. Чойо Чагас за пръв път губеше самообладание.

— Стига! Не искам! Нищо за Земята! Мразя я! Мразя проклетата Земя, планетата на безграничното страдание на моите прадеди!

— На вашите прадеди? — възкликна Фай Родис и нещо стегна гърлото и — нейното предположение беше се потвърдило.

— Да, да, на моите, както и на вашите! Това е тайна, пазена от много векове и разгласяването и се наказва със смърт.

— Защо?

— За да не се пораждат мечти за миналото, за друг свят, подкопаващи устоите на нашия живот. Човек не трябва да знае миналото, не бива да търси сила в него. Това му внушава убеждения и идеи, несъвместими с подчиняването на властта. Историята трябва да се отсече из корен и да се започне от момента, когато дървото на човечеството се е прихванало на Ян-Ях.

Чойо Чагас постоя замислен, след това седна, като посочи на Родис нейното кресло. Той пушеше и гледаше съсредоточено кристалното кълбо, а гостенката от Земята седеше неподвижно като статуя в бездънната тишина на покоите на властелина. Чойо Чагас плъзна поглед по безстрастната и фигура, реши се и стана. От едно потайно място той извади комплект инструменти, приличащи на старинни ключове. С един от тях, къс и дебел, той отвори незабележима вратичка от дебел метал, завъртя нещо вътре и пак я заключи старателно.

— Елате — просто и каза той, отмятайки зелената завеса пред една тясна като процеп врата.

Фай Родис тръгна след него, без да се колебае. Чойо Чагас вървеше с наведена глава, без да се озърта, по дълъг коридор, едва осветен от мижавата светлина на вечни газови лампи. Той се обърна едва пред вратичката на асансьора и пусна Родис да влезе първа в кабината. Раздаде се скърцането на механизъм, който рядко работи. Кабината стремително полетя надолу. Дъхът на Фай Родис, която, неизвестно защо, очакваше, че ще се качват, секна. Те се спуснаха на значителна дълбочина и излязоха в галерия, от едната страна на която се виждаха железни подпори и релси. Чойо Чагас се огледа, въведе спътничката си в един малък тъмен вагон и седна зад командните лостове. Той запали предния фар и с грохот, подхождащ за старинните машини на Земята, вагонът полетя в непрогледния мрак.

Родис се усмихна на явно развълнувания властелин, запя тихо, поддавайки се на хипнотизиращото блещукане на вертикалните разноцветни луминофорни знаци, и забеляза, че Чойо Чагас я слуша внимателно и често се обръща да я погледне в стремително тичащите отблясъци на сигналните луминофори.

— Каква е тази песен? — попита той отривисто и ускори и без това бясното движение на вагона.

— «Да се гмурнеш стремително и непреклонно в дълбоката и застояла вода и да намериш, да спасиш от тинята на дъното…» — започна да му превежда Родис на езика на Ян-Ях.

— Само това ли? — възкликна Чойо Чагас.

— А вие какво очаквахте?

— Нещо войнствено. Много бодра и ритмична мелодия — каза властелинът и рязко удари спирачките пред квадрата на един виолетов луминофор.

Те излязоха в мрака на подземието. Само чертичките на пътепоказателите светеха слабо в пода, сякаш плувайки в тъмнината.

Чойо Чагас хвана предпазливо Родис за ръката. Той се приближи до някаква квадратна колона, намери в нея един малък люк, отвори го и се ослуша.

— Трябва да се убедя, че прекъсвачът в моята стая работи — поясни той на безмълвната Родис, — иначе при опит да отвори сейфа с релето на вратата всеки ще бъде убит на място.

С втория ключ от връзката той отвори друг люк, хвана приличащата на стрела ръчка и я дръпна силно към себе си. Показа се сребърен прът и в същия миг със свистене се разтвори тежката като порта врата на една ярко осветена просторна зала. Щом влязоха, властелинът намери бутона и вратата се затръшна.

Докато Чойо Чагас се наведе над една широка каменна маса, местеше нещо по нея и щракаше с ръкохватките, които приличаха на лостовете на старинни електронни машини, виждани от Родис толкова пъти в историческите филми и музеите, Фай Родис се огледа наоколо. Помещението също приличаше на музей. Остъклените колони на библиотечните шкафове и рафтове се издигаха високо нагоре, редиците от плътно затворени чекмеджета бяха покрити с потъмнели йероглифи, Посивелите от прах стъпала на подвижните стълби пазеха тук-там следи от краката на онези, които бяха се качвали по тях до горните рафтове.