Част от секундата

— Днес произвеждат всичко това на безценица в Китай или Тайван вместо в Щатите — оплака се човекът. — А на нас тук не ни остана кажи-речи нищо.

Той подчерта коментара си, като изстреля в плювалника струя дъвкан тютюн, после й подаде бутилка сода, маркира покупката и върна рестото. Попита я за какво е дошла, но тя отговори сдържано:

— Просто минавам.

— Е, госпожо, за ваше сведение това място вече и за минаване не го бива.

Тя се качи в колата и подкара през опустялото западнало градче. Навсякъде виждаше старци, които седяха на прогнилите си веранди или тътреха нозе из занемарените дворчета. Когато достигна целта си, Мишел се запита защо преди осем години Клайд Ритър е сметнал за уместно да спре тук по време на предизборната си обиколка. Вероятно дори на гробището би спечелил повече гласоподаватели.

Разположен на няколко километра извън града, хотел „Феърмаунт“ беше не просто в окаяно състояние — изглеждаше тъй, сякаш само една-две опорни греди го деляха от срутването. Осеметажната сграда имаше висока ограда от телена мрежа. В архитектурно отношение хотелът представляваше смесица от стилове. Беше на повече от век и на места бе изграден в готически стил с кули, балюстради и фалшиви кулички, другаде се мяркаха типично средиземноморски белосани стени и червен керемиден покрив. Грозен е донемайкъде, реши Мишел. Дори изразът „пълна скръб“ бе твърде мек за това архитектурно страшилище.

По оградата висяха табели „Вход забранен“, но Мишел не видя нито пазачи, нито помещение за охраната. Отстрани на хотела откри пролука в мрежата. Преди да се вмъкне обаче, обучението й на таен агент я подтикна да огледа терена.

Местността наоколо беше почти съвсем равна, само зад хотела имаше лек наклон към оградата. Мишел прецени ъгъла на склона спрямо мрежата и се усмихна. Две години наред бе печелила щатския шампионат по дълъг и висок скок. С малко повече адреналин във вените, при попътен вятър и с помощта на този наклон би могла да прескочи проклетата ограда. Преди десет години навярно щеше да опита просто за развлечение. Сега обаче продължи обиколката и реши да навлезе в гората. Когато чу шум на вода, тя тръгна навътре сред гъстите дървета.

Само след няколко минути откри откъде идва шумът. Пристъпи до ръба на канарата и надникна надолу. До водата имаше десетина метра. Реката не беше много широка, но течеше бързо и изглеждаше доста дълбока. По отвесната скала стърчаха няколко тесни издатини, отрупани тук-там със заоблени камъни. Пред очите й един от тях се отрони, полетя надолу, заби се с плясък във водата и бързо бе отнесен от бурното течение. От тази гледка я побиха студени тръпки; никога не бе понасяла височините. Тя се завъртя и бързо тръгна назад под лъчите на гаснещия залез.

След като се промъкна през отвора в мрежата, Мишел тръгна към масивната предна врата, която се оказа заключена с катинар и верига. Тя заобиколи отляво, откри строшен прозорец и влезе през него. Електричество явно нямаше, затова бе донесла фенерче. Включи го и започна да оглежда наоколо. Мина през стаи, изпълнени с прах, влага, плесен, а вероятно и гризачи, ако се съдеше по тропота на ситни крачета. Видя преобърнати маси, угарки от цигари, празни бутилки и захвърлени презервативи. Очевидно изоставеният хотел сега служеше като своеобразен нощен клуб за малцината младежи, останали в Боулингтън.

Мишел бе донесла със себе си архитектурен план на хотела от досието, което й бе дал нейният приятел. Използвайки чертежа, тя бързо се отправи към фоайето, а оттам към вътрешната зала, където беше убит Клайд Ритър. Сега залата правеше впечатление с махагоновата ламперия, претруфените свещници и виненочервения мокет. Когато затвори вратата зад себе си, стана толкова тихо, че Мишел неволно изпита облекчение от тежестта на пистолета върху колана си. Вместо служебния пистолет, който й бяха отнели, носеше лек деветмилиметров „Зиг-Зауер“. Всеки федерален агент си имаше лично резервно оръжие.

Причината да дойде тук не се криеше в някакво нездраво любопитство. Имаше някои интересни съвпадения, които я заинтригуваха. Отвличането на Бруно също бе станало в затънтено земеделско градче недалече оттук. Онази сграда също беше стара, макар и не хотел, а погребално бюро. Твърдо вярваше, че в заговора срещу Бруно трябва да е имало и вътрешен съучастник. А след всичко, което бе узнала за убийството на Ритър, започваше да се убеждава, че и там е играл роля вътрешен човек. Може би тук щеше да открие нещо, което би й помогнало да се справи със собствените си проблеми; поне така се надяваше. Във всеки случай беше по-добре, отколкото да седи в хотелската стая и да си трови нервите.

Мишел приседна на една малка масичка в ъгъла и разгърна досието, в което имаше точна схема за положението на всички действащи лица през онзи съдбоносен ден. После пристъпи на мястото, където бе стоял Шон Кинг точно зад Клайд Ритър. Плъзна поглед из залата и отбеляза къде е бил единият агент от тайните служби, после още един и още един. Припомни си подробностите: тълпата стояла зад въжето, а Ритър се протягал през него да поздравява хората. На разни места из залата имало няколко души от екипа на кампанията. Мишел бе видяла на видеозаписа Сидни Морс да бяга с писъци както всички останали. Дъг Денби, шефът на предизборния щаб, стоял близо до вратата. Убиецът Арнолд Рамзи бил в дъното на залата, но постепенно си проправил път през тълпата, докато застанал пред жертвата си. Носел плакат с надпис „Приятел на Клайд“ и изглеждал съвсем безобиден — такъв го видя дори опитното око на Мишел, докато гледаше видеозаписа.

Мишел се озърна надясно към вратите на асансьорите. Представи си, че е Шон Кинг, и започна да се оглежда наляво-надясно, наблюдавайки залата сектор по сектор. Протегна ръка напред, сякаш докосваше потния гръб на Ритър и се престори, че говори по микрофона. После също като Кинг се озърна надясно и задържа поглед; мислено отброяваше секундите. В тази посока нямаше нищо забележително освен асансьорите. Тихият звън, който бе чула, трябва да идваше от тях.

Внезапен трясък я стресна дотолкова, че тя измъкна пистолета и рязко се завъртя, готова да стреля по сенките. Задъхана и разтреперана, Мишел седна на пода. Стомахът й се свиваше. Бързо осъзна, че подобен звук е нещо съвсем нормално в един изоставен порутен хотел; просто бе долетял в най-неподходящия миг. Тя неволно се изуми от хладнокръвието на Кинг — да преживее същата изненада, а след това, макар и ранен, да запази присъствие на духа, за да извади оръжието си и да застреля въоръжен човек. Дали тя би могла да пренебрегне болката в ръката си и настъпилия хаос и да стреля? Сега, когато отчасти бе преживяла сама ситуацията, уважението й към Кинг нарасна още повече.

След малко тя се окопити, погледна асансьора и после отново надникна в папката. Проблемът беше, че според официалната версия този асансьор се водеше изключен и охраняван от тайните служби по време на произшествието. Не се полагаше да има никакъв звън. И все пак тя го бе чула. А вниманието на Кинг наистина бе приковано към това място или поне в тази посока. Макар той да твърдеше, че просто се е разсеял, Мишел се питаше дали не е имало нещо повече. Тя погледна една снимка на залата, направена по времето на убийството. Подът беше покрит с паркет — мокетът бе сложен по-късно. Мишел стана, извади ножа, определи на око мястото и сряза паркета. След като откъсна парче с размери около метър на метър, тя освети с фенерчето оголеното място.

Тъмните петна още личаха. Почти невъзможно е да изчистиш дървото от кръв. Налага се да смениш паркета и управата на „Феърмаунт“ бе предпочела да сложи отгоре мокет. Кръв от Кинг и Клайд Ритър, каза си тя; кръвта им се бе смесила завинаги. Стана и отиде до стената зад мястото, където бе стоял Кинг. Естествено, вече нямаше и следа от куршума, който бе убил Клайд Ритър и наранил агента, преди да се забие в бетона. След убийството на Ритър стените бяха покрити с дебела махагонова ламперия. Това пак беше своеобразен опит за прикриване, сякаш собствениците на хотела са се надявали да заличат станалото. Но това не им бе помогнало — скоро след инцидента хотелът беше закрит.