Ченге втора употреба

— Не говори така. Тежко ми е да те слушам.

— Не го казах, за да те наскърбявам.

— Знам. Но и ти трябва да знаеш, че нищо не съм забравил.

Поглежда ме с тъмните си леко овлажнели очи и произнася полугласно:

— Навремето ти ми спаси живота.

— Нека не се връщаме толкова назад.

— Този Мюнхен … Какъв капан! — продължава да възстановява миналото Петко. — Очаквах всеки момент да изпищи полицейската сирена и онези със зелените униформи да ме сграбясат и да ме повлекат към затвора … И точно тогава от тълпата излизаш ти и ми подаваш с братска ръка нов паспорт, нова самоличност, пари…

— Предупреждавам те да не ми ги връщаш. Държавни бяха.

— Прощавай, знам че не си по емоциите — произнася вече по-прозаично Земляка. — Но с тази своя малко неуместна шега ти ми даваш една идея.

Млъква, за да усетя, че се готви да каже нещо важно:

— Питам се, как би приел едно приятелско предложение за съвместна работа.

— Ами направи го това предложение, пък ще видим.

— Правя го!

— Трогнат съм. Но знаеш, че не ме бива за бизнес.

— Не става дума за бизнес. Мераклии за бизнес — под път и над път.

— И с компютър не мога да работя. Нито да мия прозорци. Изобщо не ме бива за нищо.

— Бива те. За това, което ще ти предложа, те бива. И малко притеснено ми обяснява, че му бил нужен бодигард, по-точно не бодигард, ами сериозен и верен човек, който да охранява офиса в известни кризисни часове.

— Искаш да кажеш „нощен пазач“ — опитвам се да му помогна.

— Ами горе — долу това е. Знам че за един полковник, който е охранявал Родината, може да изглежда унизително да охранява някакво предприятие, но какво да правя братко, като нищо друго не мога да ти предложа.

— Разбирам притеснението ти. И съжалявам, че трябва да ти откажа, но преди да го сторя, бих искал поне да го чуя, какво възнаграждение предлагаш за такава рискована работа.

— Ако стигнем до възнаграждението, смятам че ще се разберем. При всички случаи ще бъде поне пет — шест пъти по-високо от твоята пенсия.

— В такъв случай постарай се да бъде още по-високо — съветвам го.

И за да не бъда обвинен в коравосърдечие, добавям:

— Приемам, Петко. Нали сме земляци.

— Нахалник! — отсича Алата, когато половин час по-късно му разказвам за срещата с Петко. — Как може тази шушумига да те наема за слуга.

— Е, не е точно слуга — възразявам — макар че разликата между пазач и чистач не е голяма.

— Банда мародери! — продължава да негодува Алата. — Кой от кой по-алчни и ненаситни.

— Земляка къде го слагаш?

— Слагай го ти. Нали и двамата имахте еднакъв чин. Как стана така, че той върти бизнес за милиони, а ти си на една пенсия? Или нищо не си чул за Големия грабеж?

— Чувал съм нещичко, но не знам твоята версия.

— В такъв случай нищо не знаеш. Защото ако аз проговоря, ще научиш не някаква версия, а цялата истина.

И за да покаже, че не мисли да се шегува, нарежда:

— Донес по един швепс.

А малко по-късно, след като вече съм му сервирал швепса:

— Ще знаеш, че в основата на всичко е Лукавия.

— Недей използва това прозвище — съветвам го. — Много е църковно.

— Тогава как да го наричам?

— Ние му викаме Бебо. Нали е такъв беличък, бузест, та му викаме Бебо.

— Остава да му викате и Добродушко.

— Ами прав си, защо пък не.

Алата махва с ръка в смисъл „стига глупости“ и минава към епопеята за Големия грабеж.

— По времето, когато е министър председател твоя Бебо свиква някои свои авери на тайно съвещание…

— Какви авери?

— Абе свои хора от разни среди — стопански деятели, шефове от външната търговия, от банките и от службите, въобще всякакви там висши и полувисши чиновници, нали всички тогава бяхме чиновници. Събира ги той и направо им заявява: Досега, вика, било каквото било. Оттук насетне обаче, ще правим пазарна икономика. А те викат…

— Кои „те“?

— Абе някои там… Не ме прекъсвай. Пазарната икономика, викат, се прави с пари. Ами затуй, вика шефът, съм ви събрал: за да раздавам пари. След което минават всички подред през някаква стая, а там — на всеки връчват по куфарче, от ония дипломатическите с надиплени вътре пачки долари. Куфарчета, куфарчета… А хългъзниците влизат като чиновници и излизат като милионери.

Млъква, поглежда ме и запитва:

— Представяш ли си?

Очевидно е сигурен, че ще ахна пред тези разкрития, но аз се въздържам от възклицания. Чувал съм ги вече тия неща от Борислав, макар и в по-друг вариант.

— Ясно — казвам. — Но КОЛКО долара, мислиш може да побере едно куфарче?

— Откъде мога да знам. На мене куфарче никой не ми е дал.

— На мене — също. Но по груба сметка не повече от двеста или триста хиляди.

— Не ме занимавай сега с такива тънки сметки.

— А съм чувал да приказват, че Бебо бил раздал не по-малко от цял милиард.

— Може и повече.

— Щом е така, значи Бебо е трябвало да използва не куфарчета, ами цели влакови композиции, за да стане разграбването. Не е ли очевидно.

— Аз пък ще ти кажа нещо още по-очевидно. Колко милионера имаше у нас преди 1990? Изброй ги де!

— Прав си: нямаше милионери.

— А сега се нароиха не десетки, ами стотици. Пръкнаха се за месец — два, изведнъж. Как така бе? Откъде? Че съдът само този въпрос да им постави „Откъде?“ и всички отиват в пандиза.

— Ясно, че е имало някакво преразпределение на благата.

— Какво преразпределение, бе! — кипва Алата. — Ако извадя парите от джоба ти и ги сложа в моя джоб, това разпределение ли ще е?

— Ами извади ги. Все ще стигнат за още един швепс.

— По-рано — продължава Алата, без да ме слуша — по-рано ни учеха, че съдбоносния проблем на епохата бил „кой — кого“. А сега така извъртяха нещата, че проблемът стана „кой — колко“.

— Има нещо такова.

— И нахални. Пердашат с мерцедесите си през тълпите на простолюдието, правят публични оргии с фльорци и чер хайвер, па се и снимат колективно, навирили глави, та цял свят да разбере кои са истинските господари на държавата.

— Синедриона ли имаш предвид?

— Всичките ги имам предвид. Как няма да се намери някой да развърти една тояга по тиквите им, та да видят тия синковци…

— Ти не можеш ли да я свършиш тази работа?

— Колкото и ти. Пък се и подиграваш.

— Не бе, Ала, не се подигравам. Но това, дето го разправяш, си е чиста утопия. Останал си още в епохата на утопичния социализъм, братко.

— Не съм в утопичния социализъм. На боклука съм. Също като тебе. И също като целия този гладен народ, дето я е строил тази държава.