Ченге втора употреба

Предприятието „Кобра“, въпреки зловещото си название, бе малък и тих магазин на една също тиха уличка, разположена недалеч от данданиите на Женския пазар и шумното движение по „Мария Луиза“. Специалитет на фирмата бе охранителната техника, а стопанин — Петко Земляка, макар той от скромност да поддържаше, че бил само управител. Ако последното бе вярно, би могло да се каже, че в магазина едва ли имаше много неща за управляване.

Предното помещение бе под опеката на двама млади хора: Една върлинеста слаба мома, у която всички жизнени сили избуяваха в дългите изрусени коси, разрошени по посока на всички градски ветрове. И един двайсетгодишен симпатяга, много пълен и много луничав. По всичко личеше, че двамата не могат да се траят, което бе странно, тъй като добре се допълваха, доколкото тя не можеше да си намери място от нерви, а той едва си отваряше очите от мързел.

Обстановката в магазина бе скромна, но достатъчно строга, за да вдъхва респект. На витрината бяха изложени известен брой брави и алармени устройства, отдавна прашасали. А вътре бяха инсталирани две блиндирани врати и дузина мостри за предпазни решетки. В помещението зад магазина се намираше кантора с две работни бюра, два шкафа и огромна метална каса, твърде паянтова, за да повярва някой, че съдържа нещо повече от кафеварката и сандвича, който касиер-счетоводителят си носеше за закуска. По-голямото и по-лъскаво бюро естествено принадлежеше на Петко и рядко бе заето. Като команден пункт на предприятието служеше другото бюро, отредено за току-що споменатия счетоводител, чието лице бе тъй анемично и тъй прикрито зад огромните очила в рогови рамки, че трудно се поддава на описание. По мое мнение този именно субект с вид на пустинник единствен вършеше нещо в предприятието, защото самият управител рядко се заседяваше тук, а двете млади същества в магазина нямаше какво друго да правят, освен да се ненавиждат.

Всъщност не бих могъл да твърдя, че наблюденията ми са съвсем точни, защото пристигах в предприятието привечер, когато персоналът вече си тръгваше, и го напусках заран, когато той току-що пристигаше. Личното ми трудово задължение се състоеше в това да не върша нищо, освен да будувам. В случай на опит за взлом трябваше да звъня на COT, a ако взломът все пак успееше — да използвам предоставения ми газов пистолет, за който не бях сигурен, че работи.

Заранта, когато касиерът ми брои първата заплата, срещнах на излизане Петко.

— Къде се измъкваш — рече. — Няма ли по случая да изпием по една бира?

Влязохме в най-близкото гаражно кафене и додето се черпехме, позволих си да кажа:

— Благодаря ти за щедрото възнаграждение, братко. Жив да си и по възможност здрав, но не бива да злоупотребявам с великодушието ти.

— Защо бе? Какви ги приказваш?

— Ами тази тъй наречена моя служба си е чиста синекура. Подозирам, че си я измислил само за да ми правиш услуга.

— Глупости. Пълни глупости. Че нали ако не си ти, ще бъде друг, бе! Аз съм длъжен да имам охрана.

— По кой закон?

— Остави го закона. Ти представяш ли си резила, ако утре по вестниците се появи съобщение, че точно „Кобра“, фирмата за охранителна техника, е обрана?

И след малко:

— Много мило, че ме смяташ за свой благодетел, но аз вече ти казах: фирмата не е само моя собственост и назначенията не зависят само от мене.

— Добре — отстъпвам. — Виноват. Не ми остава друго, освен да чакам някое нападение, та да покажа, че все пак ме бива за нещо.

Минали са вече два месеца от назначаването ми в „Кобра“ — време достатъчно, за да свикна да бдя по цели нощи в един магазин, при все, че рискът да бъде обран е нулев, понеже тук няма нищо за крадене. За разнообразие чета вестника, оставен ми от Борислав или слушам радио. Понякога заран се случва да срещна и току-що пристигащия шеф на фирмата.

— Как мина, справи ли се с бандитите? — пита Петко.

— Естествено. Натръшках ги всичките.

— Тогава да пием по едно кафе.

Кафето го пием в заведението — гараж до магазина и бъбрим по текущите въпроси на деня. Според Земляка положението е сложно, според мене — направо калпаво, но и двамата сме съгласни, че решението на проблемите не зависи нито от него, нито от мене. Скучни срещи и безцелни разговори, но аз ги понасям търпеливо, за да не обидя Петко. С тия покани от дъжд на вятър за по едно кафе той вероятно иска да подчертае, че все още ме третира като приятел, а не като подчинен.

Една заран, тъкмо сме се настанили пред гаража и към нас се присъединява нова сянка от миналото — Манасиев. Кима свойски на Земляка, а мене удостоява и с възклицание:

— Я, Боев!

— Същият, господин началник!

— Не се подигравай, че може наистина да ти стана началник — произнася добродушно полковникът и сяда при нас.

— Късно е — отвръщам. — Вече съм в запаса.

— Такива като тебе само Смъртта може да ги прати в запаса.

— Приятно ми е да го чуя. Какво ще пиете?

— Стоп! — обажда се Петко. — На тази маса само аз поръчвам.

Момичето, обслужващо гаража, донася кафетата, а малко по-късно обяснява, че трябва да отскочи до магазина и изчезва.

— Разбрах, че са те пенсионирали — казва полковникът.

— На всекиго се случва.

— Въпросът е — кога? Аз ли да ти казвам, че ти далеч още не си за пенсия.

„Защо да го казваш на мене, кажи го на шефовете си“ — отвръщам, обаче наум.

Настъпва мълчание. Тъкмо се питам докога ще продължи, когато Манасиев решава да го наруши:

— Знам, Боев, че ти открай време не ме долюбваш. Наричали сте ме с твоя Борислав „Сухар“, „Дървен човек“ и други подобни, не съм го правил на въпрос. Когато си свикнал да се държиш резервирано с околните, нищо чудно да те обвинят за безчувствен. Но сега, понеже не сме вече в служебни отношения, ще ти кажа направо: Когато завчера случайно научих от Петко, че си станал нощен пазач, наистина ми стана болно. След като знам какви задачи сме ти възлагали и какви рискове си понасял, наистина ми стана болно.

— Минали работи — произнасям, колкото да кажа и аз нещо.

— Не са минали, настоящи са. Вярно е, че при всяка промяна сътресенията са неизбежни, но грешките са си грешки. В службите надойдоха млади хора, нетърпеливи, жадни за прояви… Чудесно. Но защо трябваше да изхвърляме тъкмо онези по-старите и по-опитните които можеха да си предадат опита на младоците.

— Ами защото са комунисти.

— Дай да не прехвърляме разговора на политическа тема. Не говоря за политическите служби, те разбира се трябваше да бъдат разпуснати. Но какво общо имат с това истинските полицаи! Полицаите навсякъде по света са си полицаи. Това не е идеология. Това е професия. А специално за разузнаването, всички знаем, че разузнаване винаги е имало и винаги ще има.

— По вестниците пише, че вашият нов шеф твърди обратното.

— Абе остави, какво твърди шефът. Това, дето го твърди, са лафове за пред журналистите. И какво може да разбира от проблемите на разведката един цивилен.

— Не рискуваш ли малко, като ги приказваш тия неща.

— Ами ако са ти заръчали да ме прислушваш… И подир къса пауза:

— Нека говорим сериозно. И нека, поне за момента, оставим настрана понесените обиди. Понеже аз също понесох удари.

— Чух, че сте имали някакви неприятности.