Ченге втора употреба
Шрифт:
Преследван от тая натрапчива идея, изследвам по-внимателно не само домът на Тетето, но и най-близката околност. Вниманието ми е насочено по-специално към сградата, залепена до гърба на проклетия дом и чиято фасада гледа в паралелната малка уличка. Сграда от почти същия старинен тип, но доста по-скромна. Няма скулптурни левенти, подпиращи еркери и балкони. Няма дори портиер.
Щом двете здания са приблизително от еднакъв тип и еднаква височина, естествено е да са на еднакви нива и етажите им. Подозрението ми, че Тетето влиза в дома си през тази съседна постройка обаче не се оправдава. Апартаментът на нейния
Натрапчивата идея обаче продължава да ме човърка. А подир огледа на втората сграда дори още по-упорито ме тормози. Занимава ме най-вече тази подробност, че и двата разположени на еднакво ниво етажа са необитаеми. Съвпадение, както би казал Пешо с присъщата си находчивост.
Именно по причина на това съвпадение решавам следната вечер да продължа безцелното си наблюдение чак до късно през нощта. Улицата е тъмна, пуста и нишата на насрещния вход ми осигурява достатъчно спокойствие, за да дремя на воля чак до заранта. Зрителният ми ъгъл включва входа и съседния гараж — и двата затворени. Но не чак до заранта. Късно подир полунощ долавям едва чуто скрибуцане. Металната ролетка на гаража бавно се вдига, за да разкрие вътрешността на добре осветеното помещение. От там изпълзява черен мерцедес и паркира до тротоара. Малко подир мерцедеса се появява и Табаков.
Поради нахлулата от гаража светлина вече не съм невидим. Но и не държа да бъда. Пресичам улицата и правя две крачки към застаналия пред гаража приятел от младини.
— Здрасти, Траяне.
Поглежда ме почти равнодушно:
— Ти пък откъде се появи?
— От миналото. Сянка от миналото, Траяне.
— Затъжил си се за мене. И идваш да провериш дали още съм жив.
— Може и така да се каже.
— Както казват древните: „Дойдох, видях, победих“. Вероятно се радваш, че си ме открил.
— Приятно ми е да се видим.
— Е, видяхме се. Сега ще позволиш ли да тръгвам, че имам работа.
Младият мъж зад волана на мерцедеса е отворил вратата, за да види какво става, но ТТ му прави знак с ръка „стой там“. Втори, също млад мъж е застанал пред гаража, обаче Тетето не го поглежда.
— Разбирам, че съм неканен гост — признавам. — Но все пак разчитам да ми отделиш няколко минути за малък разговор.
— Няма как. Ще трябва да възнаградя успеха ти че ме откри. Само че сега съм зает. Нека се видим утре, пак тук, да кажем в един.
Изглежда нещо му хрумва, защото се навежда към мене и произнася полугласно:
— Нека бъде в един и половина.
На другия ден отново навестявам двете сгради на двете съседни улици, колкото да проверя, дали е вдигнато ембаргото. Няма такива признаци. И двете жилища изглеждат необитаеми.
През нощта в уречения час съм пред гаража. Рулетката е вече вдигната и когато надзъртам вътре, виждам как познатите от снощи двама млади хора мъкнат навътре тялото на един също познат човек: моят шофьор Пешо. Точно в този момент откъм тясното стълбище в другия край на гаража се показва Табаков:
— Хайде, влизай. Специална покана ли чакаш.
— Защо убихте момчето? — питам.
— Не сме го убили, само го приспахме. Хайде, качвай се, де!
Стълбата, стръмна и тясна,
е неудобна за разговори. Едва когато възлизаме на втория етаж Тетето запитва:— Този келеш бодигард ли е или те брои?
— Шофьорът ми е.
— Защо снощи дебнеше зад ъгъла?
— Самодейност. Ти затова ли промени часа?
— За какво друго.
— Да не му направите нещо!
— Каквото трябваше, направихме го вече.
— Кога ще ми го върнете?
— Може и да го върнем, но не веднага.
Помещението, в което сме се озовали, е доста никакво. Едно старо бюро, няколко стола с охлузена тапицерия, масичка с разхвърляни върху нея вестници.
— Сядай — промърморва Табаков, като сам се на мества зад бюрото.
Наблюдава ме известно време с умерено любопитство, докато се накани да заговори:
— Гледам те и ти се чудя на акъла: кахъриш се за шофьора, а не помисляш за себе си.
— За какво има да мисля.
— Ами примерно за това!
При тия думи изважда от чекмеджето на бюрото 9 милиметров Броунинг.
— И за това!
До Броунинга се явява и заглушител.
— Толкова ли не се сещаш, че след като си имал нахалството да се навреш в скривалището ми, не ми остава друг избор, освен да те гръмна.
— Не допускам, че ще постъпиш така с приятел от младини.
— Защо трябва сам да постъпвам, като имам хора, на които плащам. Ще повикам момчетата си, ще им наредя какво да правят, сетне ще отида за малко оттатък и ще се върна, след като са изнесли тялото.
— Няма да го направиш — поклащам глава.
— Не ме предизвиквай!
— Няма да го направиш — настоявам. — Ти никога не правиш неща, които не ти носят полза. Моето убийство няма да ти донесе нищо, освен неприятности. Вероятно дребни неприятности, но все пак, какъв смисъл?
— Добре — кима ТТ. — Да оставим за сега проблема с екзекуцията. За нея винаги ще се намери време. Кажи да чуя за какво си дошъл.
— Отбих се просто да видя как си, що си, да разменим по някоя приказка …
— Не може ли без тия маймунщини — прекъсна ме Табаков. — Как съм и що съм, това едва ли те вълнува, ами минавай веднага на темата — кой те изпраща и с каква цел.
— Ето, това е то, мъжка приказка — кимам с респект. — Аз също съм против усуквациите, кой не знае, че времето е пари, но точно тези, дето ме пращат, казаха да бъда с тебе по-деликатен, един вид да пипам с кадифени ръкавици, та затуй почнах малко абстрактно.
— Тая приказка за кадифените ръкавици звучи направо вълнуващо — кима на свой ред Табаков. — Чудесна идея, само че сте се добрали до нея малко късно. Понеже, Емиле, не знам дали си в течение, но преди да цъфнеш ти тук, при мен идваха доста твои колеги и всички те бяха екипирани не с кадифени, а с боксови ръкавици.
— Не разбирам какво имаш предвид.
— Значи спестили са ти информацията. Бих могъл да ти я запълня, но в момента съм зает с други неща.
— Какво все пак имаш предвид с тоя намек за „боксови ръкавици“?
— Намек ли? Би трябвало да ти светна едно кроше, па да те питам дали си го усетил като намек.
Поглежда ме за да провери дали не се правя на абдал, посяга към кутията с пури на бюрото, изважда една и ми я показва, сякаш сме в час по нагледно обучение. Следващите му думи обаче съвсем не се отнасят до пурите: