Ченге втора употреба

— Нали си врял и кипял. Можеш ли да ми посочиш поне една мърсотия, която твоите приятели да не са ми скроили? Да оставим, че ме принудиха да напусна страната. Не се оплаквам: всяко зло за добро. Но и подир туй не мирясаха. Колкото сделки можаха да ми провалят, провалиха ги. Колкото клевети успяха да съчинят, съчиниха ги. Доноси пред тукашните власти. Сондажи да бъда върнат в страната уж заради извършени престъпления. Подпалиха едната ми кола. Взривиха другата. Още не е минала година, откак стреляха по мене.

— Това не е възможно.

— А за какво, мислиш, съм се заврял тука? От страх да не простина ли?

— Добре си организирал скривалището си — забелязвам, за да го отклоня от темата.

— Едва ли е толкова добре, щом успя да ме откриеш.

Но за да не се надувам прекалено:

— Всъщност едва ли би ме намерил, ако не бях ти разрешил да го направиш. Или мислиш, че не съм забелязал, как вече три дни шариш наоколо.

— Добре бе, Траяне. Знам че все ти водиш хорото. Не разбирам само защо реши все пак да се покажеш.

— Ами защото вече ми дотегна да се крия от всевъзможни идиоти.

— Е, и?

— Реших да променя тактиката. Гледай само да не станеш точно ти жертва на тази промяна.

Става и взема от бюрото кутията пури:

— Да вървим оттатък.

Додето стигнем до това „оттатък“ прекосяваме три стаи, обзаведени с такъв изискан лукс, който може да бъде оценен само от познавачите на старинните мебели, персийските килими, лиможките порцелани и венецианския кристал. Стаята, в която спираме, се оказва кабинетът му. Обстановката тук е почти същата, с тази разлика че има огромно бюро и още по-огромна библиотека, заемаща цяла стена и съставена от книги в старинни кожени подвързии.

— Виждам, че още си любител на литературата — забелязвам от учтивост.

— Тези книги не са за четене, а за украса — уточнява Тетето.

— Че не можа ли да си доставиш нещо по-ново, ами си се затрупал с тия вехтории.

— Стига с тези ттвои плоски шеги. Да се върнем към въпроса.

Този трудно можеш да го отклониш от темата. Сяда зад бюрото и поставя върху него кутията пури.

— Докога ще стърчиш над главата ми.

В маниера на Табаков това е покана да седна. Подчинявам се.

— Няма ли най-после да чуя кой те праща?

— Задаваш излишни въпроси.

— Значи още си там.

— Къде другаде?

— Няма да кажа „на гробищата“. Макар че за човек на риска като тебе, това би било съвсем нормално.

— Всяко нещо с времето си.

— И защо, бе Емиле? Пари ли не ти достигат или акъл?

— Май че и двете.

Той отваря най-сетне дървената кутия, която още от одеве тътри със себе си, вади пурата, която по-рано се бе въздържал да запали, прерязва с обигран жест единия край и запушва.

— „Ромео и Жулиета“ — забелязвам. — И аз ги харесвам.

— Прощавай — промърморва ТТ, като побутва кутията към мене. — Не знаех че пушиш пури.

Седим известно време мълчаливи от двете страни на бюрото, като си разменяме облаци дим. Приятен дим, стига да обичате тежките аромати.

— Чак до края на пурата ли смяташ да мълчиш? — произнася лениво домакинът, след като добре се е заситил с никотин.

— Чакам да ти мине лошото настроение. Дано да се лъжа, но имам усещането, че изпитваш известна враждебност към мене.

— Ти нямаш срам, бе — изръмжава добродушно ТТ. — Пускам те у дома си посред нощ, черпя те с пура за сто шилинга, а на всичко отгоре ме обвиняваш и във враждебност. Хайде, казвай, каквото имаш да казваш, нали за това си дошъл.

— Все така ли будуваш нощно време? — питам.

— Такъв ми е обичаят. Работя нощем. Също като другаря Сталин, мир на праха му.

Дръпва от пурата и добавя:

— Ти затова ли си дошъл, да разпитваш за работния ми режим?

— Защо във всяка моя дума търсиш умисъл? — възразявам. — Не може ли да си поговорим свободно като приятели.

— Ченге — приятел? Ти за абдал ли ме смяташ? Изпод бюрото се раздават някакви странни звуци.

— Спокойно, Чърчил, спокойно — произнася Табаков с гальовен глас, какъвто не съм допускал, че притежава.

— Чърчил, ли? Ти и с покойници ли вече говориш?

— Това е кучето ми — обяснява ТТ. — Такъв булдог ти в живота си не си виждал.

И отново произнася с трогателна нежност:

— Излез, Чърч, излез приятелю, да видиш един чичко — ченге.

— Не насъсквай животното.

— Не бой се, знам си аз работата. Реша ли да го насъскам, от тебе едва ли ще остане нещо повече от някой кокал и някоя обувка.

Поканен с такава нежност Чърчил благоволява да се измъкне зад бюрото, приближава се лениво към мене, подушва ме и дори се отърква в панталона ми.

— Я виж! Даже не те захапа — удивлява се Тетето.

— По-добър психолог от тебе е — казвам, за да го ядосам. — Познава добрия човек.

Булдогът е красив, доколкото може да бъде красив един булдог. В първия момент, когато го видях, реших, че е грозен дори за булдог. Но след като се отнесе с такава симпатия към панталона ми, почнах да го харесвам. Сега обаче той отново е изчезнал зад бюрото и Табаков пак се връща към въпроса за служебното ми положение:

— Значи, казваш, още си в службите.

— Какви служби бе, нали знаеш че ги ликвидираха.

— Тогава къде си?

— Никъде. Частпром. Завъртях малък бизнес.

— Ти — и бизнес! Какъв по-точно?

— Завод за свързочни части. „Вулкан“, ако си чувал.

— Че кво разбираш ти от свързочни части? Или това е само фасада?

— Фасада, легенда, какво значение.

— А кой стои зад легендата?

— България. Забрави ли, че има такава страна.

— И ти си неин представител.

— Е, нямам ранг на посланик. Смятай ме просто за техническо лице.

— И какво иска от мен България?

— Знаеш какво: Да върнеш обратно онова, което си присвоил.

— Сумата уточнена ли е?

— Ще се намери с кого да я уточниш.

— Вероятно с Манасиев.

Явно очаква, че с това ще ме стресне, но ефектът не се получава.

— Може и с Манасиев, знам ли.

— В такъв случай ти каква роля играеш?

— Нали ти казах: съвсем незначителна. Аз съм само някогашният ти съученик, дошъл съм да те измъкна от батака, в който си се накиснал.