Черен лед

— Поле за маневриране — повтори и поклати глава Лойд. — А второто условие?

Глин измъкна папката изпод мишницата си и я постави на коляното си.

— Анкерен ключ.

— Какво е това?

— Специално конструиран авариен люк на дъното на транспортния съд, тъй че при екстремална ситуация метеоритът да може да бъде изхвърлен.

Лойд сякаш не разбираше.

— Да се изхвърли метеоритът?

— Ако той се размърда в леглото си, би могъл да потопи кораба. А стане ли това, ще се наложи да се отървем от него, при това бързо.

Докато слушаше тези думи, бледността на Лойд отстъпи място на изведнъж припламналата червенина на гнева.

— Искаш да кажеш, че стига да попаднем в буря и ще изхвърлите метеорита зад борда? Забрави го.

— Според доктор Амира, нашата математичка, шансът това да се наложи е само едно на пет хиляди.

Намеси са Макфарлън:

— Мислех си, че той плаща такава тлъста сума, защото гарантирате успех. Да се изхвърли метеоритът при буря, ми изглежда провал.

Глин го погледна.

— Нашата гаранция е, че ЕИР никоганяма да се провали в своятаработа. И тази гаранция е ясна и недвусмислена. Но не можем да гарантираме неща, които зависят от Бога. Непредвидимостта е присъща за природните системи. Ако внезапно се появи изключително силна буря и потопи кораба, провалът няма да е наш.

Лойд скочи на крака.

— Е, няма никакъв начин да изхвърля метеорита на дъното на океана. Тъй че няма смисъл да конструирате авариен люк.

Той направи няколко крачки встрани от двамината, спря се, скръсти ръце и се вторачи в пирамидата.

— Това е цената на играта — изгледа го Глин.

Изрече думите тихо, ала в тона му се усети пълна убеденост.

Известно време Лойд не отговори, очевидно разкъсван от вътрешна борба. Най-накрая се обърна.

— Добре — въздъхна той. — Кога започваме?

— Още днес, ако желаете. — Глин се изправи и внимателно постави папката на каменната пейка. — Тук е обзорът на подготовителните дейности, както и разбивка на свързаните с това разходи. Единственото, от което се нуждаем, е вашата благословия и петдесет милиона аванс. Както ще забележите в доклада, ЕИР ще се заеме с всички подробности.

Лойд взе папката.

— Ще се запозная с материалите преди да обядвам.

— Мисля, че ще ги намерите за интересни. А сега, най-добре е да се връщам в Ню Йорк. — Глин кимна последователно на двамината. — Господа, насладете се на пирамидата си.

След това се обърна, пресече пясъчната поляна и изчезна в гъстите сенки на кленовете.

9. Милбърн, Ню Джърси 9 юни, 14:45

Ели Глин седеше неподвижен зад волана на непривличащия с нищо вниманието автомобил. Следвайки инстинкта бе паркирал под такъв ъгъл, че слънцето да осветява с най-голяма сила предното стъкло и да попречи на минувачите да го виждат. Безизразно поемаше гледките и звуците на типичното предградие по Източното крайбрежие: добре поддържаните ливади, старите дървета, далечния шум на трафика.

Две сгради по-надолу се отвори вратата на малка къща в стил „Джорджия“ и от нея излезе някаква жена. Глин се напрегна почти неуловимо. Наблюдаваше внимателно как тя слиза по стъпалата пред входа, как се поколеба, а после хвърли назад поглед през рамо. Ала вратата вече се бе затворила. Тя се обърна и закрачи енергично към него с високо вдигната глава, с изправени рамене, с блеснала на следобедното слънце светлоруса коса.

Глин отвори жълтата папка, която бе оставил на седалката до себе си и разгледа снимката, прикрепена към книжата в нея. Тя беше. Хвърли папката на задната седалка и се взря отново през предното стъкло. Дори и без униформа жената излъчваше властност, компетентност и самодисциплина. И нищо не издаваше колко трудни са били последните осемнайсет месеца за нея. Това бе добре, дори много добре. Когато приближи, той спусна дясното прозорче: според предварително съставената й характеристика, изненадата даваше най-голям шанс за успех.

— Капитан Бритън? — извика той. — Казвам се Ели Глин. Бих ли могъл да разменя две думи с вас?

Тя се спря. Той забеляза, че изненадата, изписана върху лицето й, отстъпи място на любопитството. Нямаше и знак от тревога или страх; само кротка самоувереност.

Жената пристъпи към колата.

— Да?

Глин машинално си отбеляза на ум няколко неща. Жената не носеше парфюм и държеше малката си чанта здраво до хълбока си. Беше висока, ала с фина конструкция. Макар лицето й да бе бледо, бръчиците около очите и пръснатите по лицето й лунички издаваха, че бе прекарала години, изложена на вятъра и слънцето. Гласът й бе нисък.

— Всъщност онова, което имам да ви казвам, ще отнеме малко време. Бих ли могъл да ви откарам донякъде?

— Не е необходимо, благодаря ви. Гарата е на няколко преки оттук.

Глин кимна.

— Запътили сте се към дома, в Ню Рошел? Връзките са много неудобни. Ще се радвам, ако мога да ви откарам.

Този път изражението на изненада се задържа малко по-дълго, а когато се стопи, остана замисленият й вид, подчертан от морскозелените й очи.

— Мама винаги ми е повтаряла да не се качвам никога в коли на непознати.

— Правилно ви е учила майка ви. Но мисля, че онова, което ще ви кажа, ще ви заинтересува.

Жената се замисли за миг. След това кимна.

— Добре — рече тя, отвори дясната врата и влезе в колата.

Глин забеляза, че стискаше чантата в скута си, а другата й ръка остана върху дръжката на вратата. Не се изненада, че се съгласи. Но се впечатли от умението й да оценява ситуацията, да преценява възможностите и да стига бързо до решението. Беше готова да поеме риск, но не и глупав. Точно това би трябвало да очаква, съдейки по досието й.

— Ще трябва да ме упътвате — рече той, докато потегляше. — Не познавам тази част от Ню Джърси.

Това не бе съвсем вярно. Знаеше дузина начини да стигне до окръг Уестчестър, ала искаше да разбере как ще се справи с командването, дори и в такъв дребен мащаб. След като потеглиха, Бритън остана стегната, даваше му отсечени команди с маниера на човек, който е свикнал нарежданията му да бъдат изпълнявани. Беше наистина много впечатляваща жена, може би още по-впечатляваща след единствения си катастрофален провал.

— Нека ви избавя от нещо още в увода си — рече той. — Знам досегашната ви история и тя няма никакво отношение към това, което имам намерение да ви кажа.

С периферното си зрение видя как тя се напрегна вътрешно. Ала когато заговори, тонът й бе спокоен:

— Мисля, че при това положение една дама би трябвало да рече: „Вие се възползвате от положението ми, сър.“

— Засега не мога да вляза в подробности. Но съм тук да ви предложа командването на нефтен танкер.

Няколко минути пътуваха в мълчание. След което тя извърна глава и го погледна.