Черен лед

Издърпа тежкото куфарче от задната седалка, след това затвори и заключи вратата на лендроувъра. Пред него се издигаше нечистата фасада от началото на века, масивна сграда, която заемаше почти цялото разстояние между двете пресечки. Погледът му пробяга по десетината етажа и се спря върху табелата с надпис „Прайс и Прайс, разфасовка на свинско, инк.“ Боята бе изличена от времето. Макар прозорците на долните етажи да бяха зазидани, той видя новата метална дограма и остъкляване на по-горните.

Единственият вход изглежда бе товарният портал. Той натисна звънеца встрани от него и зачака. След няколко секунди се чу тихо изщракване и вратите се отвориха, безшумно движейки се на смазаните си лагери.

Озова се в слабо осветен коридор, който свършваше пред други метални врати, много по-нови, обрамчени с клавиатури за кодове за достъп и сканиращо устройство. Като приближи, вратите се отвориха и през тях пристъпи с атлетична пружинираща стъпка дребен, мургав и набит мъж с анцуг с надпис на Масачузетския технологичен институт. Имаше къса, къдрава, посребрена на слепоочията коса. Очите му бяха тъмни и умни, а самият той излъчваше сърдечност, която не бе никак характерна за бизнесменския дух.

— Доктор Макфарлън? — попита мъжа с дружелюбно изръмжаване и протегна ръка. — Аз съм Мануел Гарса, строителен инженер в ЕИР.

Хватката му бе удивително лека.

— Това ли е седалището на корпорацията? — попита Макфарлън с неодобрителна усмивка.

— Предпочитаме да бъдем анонимни.

— Е, поне не ви се налага да ходите надалеко, ако ви се дояде бифтек.

Гарса се засмя мрачно.

— Не и ако човек го обича алангле.

Макфарлън го последва през отворената врата. Озова се в пещероподобна зала, осветена ярко от халогенни лампи. Цели декари бяха заети от стоманени маси, подредени в дълги, равни редици. Върху тях бяха поставени множество етикирани предмети — купчини пясък, камъни, стопени реактивни двигатели, разкъсани парчета метал. В залата се суетяха техници в лабораторни престилки. Един мина покрай тях, понесъл с бели ръкавици парче асфалт тъй внимателно, сякаш носеше китайска ваза от времето на династията Мин.

Гарса проследи погледа на Макфарлън и после погледна часовника си.

— Разполагаме с няколко минути. Искате ли да ви разведа?

— Защо не? Винаги съм обичал да се ровя из вехтории.

Гарса си проправяше път, кимайки на колегите си. Спря се пред необичайно дълга маса, покрита с усукани черни парчета скали.

— Знаете ли какво представляват?

— Това е пахохо. Чудесни екземпляри. Нещо като вулканични бомби. Вие, момчета, да не строите и вулкан?

— Не — отвърна Гарсия. — Просто взривихме един.

Той кимна към един умален модел на вулканичен остров в далечния край на масата — изцяло завършен, с град, с каньони, с гори и планини. Бръкна под масата и натисна някакъв бутон. Чу се кратко виене, стенещ звук и вулканът започна да бълва лава, която започна да се стича по склоновете и да пълзи към умаленото градче.

— „Лавата“ е специално създадена за случая метилова целулоза.

— Това е далеч по-хубаво от влакчето от детството ми.

— Правителството на една страна от третия свят потърси помощта ни. Спящ вулкан бе изригнал на един от островите им. Езерото от лава се надигало в кратера и било на път да изригне и да се насочи право към този град с шейсетхилядно население. Нашата задача беше да спасим града.

— Странно, не съм чел нищо подобно в новините.

— Изобщо не беше странно. Правителството не искаше да евакуира града. Той е едно от офшорните данъчните райчета. Предимно — пари от наркотици.

— Може би е трябвало да го оставите да изгори — както Содом и Гомор.

— Ние сме инженерна фирма, не ни занимава моралният статус на клиента.

Макфарлън се разсмя, усетил леко облекчение.

— И тъй, как го спряхте?

— Блокирахме ей тези две долини със земни свличания. После пробихме дупка във вулкана с мощни експлозиви и насочихме струята на изригналата лава към другата страна на острова. Използвахме междувременно значителна част от невоенните запаси от семтекс 4 . Цялата лава се изля в морето и създаде почти хиляда акра нова територия, която нашият клиент би могъл да разработи. Това не можа да го компенсира изцяло за сметката, която му представихме. Но му помогна донякъде.

4

Пластичен експлозив, създаден в бивша Чехословакия, по американските стандарти — експлозив С–4. Любимо оръжие на всякакъв вид терористи, тъй като не се засича от контролните уреди на летища, пристанища, гари и пр. — Б.пр.

Гарса продължи нататък. Минаха покрай няколко маси, върху плотовете им стояха парчета от самолетен фюзелаж и стопена електроника.

— Самолетна катастрофа — обясни Гарса. — Бомба на терористи.

След което махна небрежно с ръка.

Когато стигнаха до дъното на залата, Гарса отвори малка бяла врата и поведе Макфарлън през няколко стерилно чисти коридори. Макфарлън можеше да чуе шума на пречистващите въздуха машини; подрънкването на ключове; почувства странния ритмичен шум под краката си.

След това Гарса отвори нова врата и Макфарлън се спря слисан. Пространството пред него бе обширно — високо поне колкото шестетажна сграда и над седемдесет метра дълго. Покрай стените на залата стърчеше истинска гора от високотехнологична екипировка: „батареи“ дигитални камери, кабели категория 5, обширни „зелени екрани“ за прожектиране на визуалните ефекти. До една от стените бяха паркирани половин дузина открити лимузини линкълн от началото на шейсетте години — издължени, с тумбести страни. Във всяка от колите седяха по четири грижливо облечени манекена — по двама на предните, и по двама — на задните седалки.

Средата на огромното пространство бе заета от модел на градско кръстовище, изпълнен с най-големи подробности — включително до работещите светофари. От двете му страни се издигаха фасади на сгради с различна височина. Покрай асфалтовия път се виеше канавка, в която бе монтирана системата за теглене с винчове; единият край на проволката бе завързан за предната броня на друг линкълн, в който също бяха заели местата си четири манекена. Леко нагъната зелена ивица от изкуствени чимове обрамчваше пътя. Той свършваше при надлез, на който стоеше самият Ели Глин с мегафон в ръка.

Макфарлън пристъпи подир Гарса и се спря на тротоара в изкуствената сянка на някакви пластмасови храсти. Нещо в тази сцена му се виждаше странно познато.

Глин вдигна мегафона.

— Трийсет секунди — извика той.

— Синхронизирано със SMPTE и дигитално захранване — произнесе някакъв безплътен глас. — Звук изключен.

Последва вихрушка от отговори:

— На таблото — зелено — обади се отново гласът.

— Всички да се отстранят — нареди Глин. — Включете задвижването и пускайте.

Сякаш навсякъде закипя трескава дейност. Чу се бръмчене и буксирната система тръгна напред, влачейки лимузината покрай канавката. Техниците стояха зад дигиталните камери и заснемаха целия процес.

Наблизо се чу лека експлозия, последвана от още две бързи изгърмявания. Макфарлън се наведе инстинктивно, тъй като разбра, че това бе пушечна стрелба. Никой не изглеждаше разтревожен и той погледна по посоката на шума. Изглежда бе дошъл иззад някакви храсти вдясно. Като се взря по-внимателно в тях, той забеляза две големи пушки, поставени на стоманени триножници. Прикладите им бяха отрязани, а към спусъците им бяха привързани корди.