Черен лед

След кратка пауза чиновникът се разсмя — с гърлен, невесел смях. Обърна се към Глин:

— Злато нали? — рече той малко по-остро от преди. — За това ли сте дошли тук? Да откраднете злато от Чили?

Макфарлън погледна към Глин. Слисан, забеляза как по лицето на Глин пробягва изражение на вина и откровен страх; това бе достатъчно, за да предизвика подозрение и у най-тъпия чиновник.

— Дошли сме да търсим желязна руда — рече Глин по най-неубедителен начин.

— Трябва да ви информирам, че разрешителното да се търси златоще струва далеч по-скъпо — каза митничарят.

— Но ние сме тук за желязна руда.

— Хайде, хайде — рече чиновникът. — Да си говорим искрено и да не създаваме ненужни проблеми. Тази история за желязото…

Той се усмихна съучастнически.

Последва дълга пауза, заредена с очакване. След това Глин отново се закашля.

— При тези обстоятелства може би ще е правилно да се даде авторски хонорар. При условия, че цялата документация бъде уредена експедитивно.

Чиновникът зачака. Глин пак отвори куфарчето. Извади книжата и ги напъха по джобовете си. След това прокара длани по дъното на вече празното куфарче, сякаш търсеше нещо. Чу се приглушено изщракване и двойното дъно се отвори. Блесна нещо жълто, чието сияние се отрази върху лицето на изненадания митничар.

— Мадре де диос 16 ! — прошепна той.

— Това е за вас — и за вашите колеги — сега — рече Глин. — При дебаркрането ни, след като сме минали митническия контрол и аковсичко мине добре — ще получите два пъти повече. Разбира се, ако до Пунта Аренас стигнат фалшивите слухове за открито злато, или ако на Исла Десоласион ни споходят нежелани посетители, ние няма да можем да завършим минната си операция. И вие няма да получите нищо повече.

16

Пресвета богородице! (исп.) — Б.пр.

Той кихна неочаквано и опръска куфарчето със слюнка.

Чиновникът бързо го затвори.

— Да, да. Ще се погрижим за всичко.

Чилийският команданте реагира свирепо:

— Погледнете се: досущ като кучета, наобиколили разгонена кучка.

Двамината митничари станаха от пейката и приближиха към него, като мърмореха нещо и сочеха куфарчето. Ала морският офицер се освободи от тях:

— Срамувам се дори да бъда в една стая с вас. Вие сте готови да продадете и собствените си майки.

Митничарят зад бюрото се обърна със стола си и се вторачи в него.

— Мисля, че ще е най-добре да се върнете на кораба си, команданте Валенар — рече с леден тон той.

Униформеният мъж изгледа свирепо всички в стаята един по един. След това, изправен и мълчалив, заобиколи масата, излезе и остави вратата отворена, да се блъска от вятъра.

— Ами той? — попита Глин.

— Трябва да извините команданте Валенар — каза митничарят, който отвори едно чекмедже, извади някакви книжа и официалния печат. Намастили го и след това бързо подпечата книжата, като очевидно гореше от желание да отпрати посетителите. — Той е един идеалист в страна на прагматици. Но той няма значение. Слухове няма да има, никой няма да прекъсне работата ви. Имате думата ми.

Той подаде книжата и паспортите.

Глин ги взе, понечи да тръгне, но се поколеба.

— Още нещо. Наели сме един мъж на име Джон Пъпъп. Имате ли представа къде можем да го намерим?

— Пъпъп ли? — Митничарят определено бе слисан. — Старикът? За какво ви е?

— Беше ни представен като човек, който познава много добре островите нос Хорн.

— Не мога да си представя кой ви е казал подобно нещо. За съжаление, преди няколко дни той получи отнякъде пари. А това означава само едно. Бих опитал да го намеря първо в „Ел Пикороко“. На „Калехон Баранка.“ — Митничарят се изправи и ги дари със златната си усмивка. — Пожелавам ви успех в търсенето на желязона Исла Десоласион!

18. Пуерто Уилямс 11:45

След като излязоха от митническата канцелария, завиха към вътрешността на острова и се заизкачваха по хълма към Барио де лос индиос. Подравненият черен път отстъпи място на смес от сняг и замръзнала кал. Напречно на пътя бяха поставени дървени греди, които да възпрепятстват ерозията. Малките къщи покрай пътя бяха по-скоро колиби, изградени с разнородни греди и дъски, заобиколени от груби дървени огради. Група деца следваше чужденците — хилеха се и ги сочеха с пръст. Магаре, натоварено с огромен наръч дърва, се спусна покрай тях надолу и едва не избута Макфарлън в кална локва. Той изруга, докато възвръщаше равновесието си.

— До каква точно степен бе планирано това циркаджийско шоу? — попита той тихо Глин.

— До последната подробност, с изключение на команданте Валенар. И твоята спонтанна реплика. Нямаше я по сценарий, но бе успешна.

Глин се усмихна снизходително.

— Не би могло да мине по-добре. Ако се бяха замислили малко, никога не биха повярвали, че американска компания ще изпрати рудовоз на края на света да търси желязо. Яростният изблик на команданте Валенар дойде тъкмо навреме. Така ми спести усилията да им набивам сам идеята в главата.

Макфарлън поклати глава.

— Помисли си за слуховете, които ще тръгнат.

— Слухове и без това вече има. А количеството злато, което им дадохме, ще им затвори устите за цял живот. Сега нашите добри митничари ще пресекат слуховете и ще забранят достъпа до острова. Те са по-добре подготвени за тази работа от нас. И имат достатъчно мотивировка да я свършат.

— Ами този команданте? — попита Бритън. — Не ми се видя да се включва в програмата.

— Не всеки може да бъде подкупен. За щастие той не разполага с власт и с доверие. Морските офицери, които биват изпращани тук, или са осъдени за престъпления, или са опозорени по един или друг начин. Онези митничари ще имат грижата да го държат под контрол. Това на практика ще означава да купят командващия военноморската база. Ние им дадохме предостатъчно, за да могат да раздадат това-онова. — Глин сви устни. — И все пак, ще трябва да научим малко повече за този команданте Валенар.

Прекрачиха канавка със сапунена вода; хълмът вече не бе толкова стръмен. Глин попита един минувач за пътя, след което свиха в една тясна пресечка. Селото бе обвито от сивкава обедна мъгла, а ведно с нея дойде й леденият, влажен въздух. Макфарлън вдиша все същата миризма на риба и гола земя, забеляза паянтовите дървени магазинчета с реклами на фанта и на местна бира, гледка, която неизменно го връщаше години назад. След като на два пъти бяха опитали да преминат в Аржентина, натоварени с атакамските тектити, той и Нестор Масънкей в крайна сметка минаха границата с Боливия близо до град Анкуаке: коренно различен от това градче, но и толкова сходен по дух с него.

Глин спря. В края на пътя пред тях изникна хлътнала сграда, покрита с червени дъсчици. Синя лампа мъждукаше над табелата, върху която бе изписано: „Ел Пикороко. Много хубава бира.“ От отворената врата под нея на улицата се изливаше тихият ритъм на ранчера.

— Мисля, че започвам да схващам някои от методите ти — рече Макфарлън. — Онзи митничар не спомена ли нещо за това, че на Пъпъп му пратили пари? И да не би случайно да си ги изпратил ти?

Глин склони глава, но не каза нищо.