Черен лед

— Мисля да изчакам навън — каза Бритън.

Макфарлън последва Глин през вратата в мрачното помещение. Видя очукан чамов бар, няколко дървени маси, с пръснати по тях подложки за бутилки, английска дъска за хвърляне на стрелички с избелели номера. Напоеният с дим въздух имаше такъв вкус, сякаш бе висял там от години. Барманът се поизправи, когато влязоха, а разговорът постихна, след като неколцината постоянни клиенти се обърнаха да изгледат новодошлите.

Глин седна на бара и поръча две бири. Барманът ги донесе — топли, със стичаща се пяна.

— Търсим сеньор Пъпъп — рече Глин.

— Пъпъп ли? — Лицето на бармана разцъфна в широка, щърбава усмивка. — Той е отзад.

Последваха мъжа през мънистената завеса в малко сепаре с масичка, върху която имаше празна бутилка „Дюарс“. На пейката до стената се бе проснал кльощав старик с невероятно мръсни дрехи. Опърпана шапка, която изглеждаше тъй, сякаш бе съшита от парченца стари парцали, се бе търколила от главата му върху пейката.

— Спи ли или е пиян? — попита Глин.

Барманът избухна в смях.

— И двете.

— Кога ще изтрезнее?

Мъжът се наведе, пребърка джобовете на Пъпъп и извади малка пачка мръсни банкноти. Преброи ги, после ги върна обратно.

— Ще изтрезнее следващия вторник.

— Но той е нает на нашия кораб.

Барманът отново се разсмя, този път още по-цинично.

Глин се замисли за миг или поне си даде такъв вид.

— Имаме нареждане да го отведем на борда. Бих ли могъл да ви помоля да наемете двамина от клиентите си да ни помогнат?

Барманът кимна, влезе в бара и се върна с двама яки мъжаги. Размениха си няколко думи, известна сума пари смени собственика си, двамата вдигнаха Пъпъп от пейката и преметнаха ръцете му през раменете си. Главата му се люшна напред. В яката им хватка той изглеждаше лек и крехък като изсъхнало листо.

Когато излязоха навън, Макфарлън доволно пое дълбоко въздух. Вонеше, но бе по-хубаво от застоялата атмосфера вътре в бара. Бритън, която стоеше в сянката на далечния ъгъл, приближи към тях. Очите й се присвиха, като зърна Пъпъп.

— Сега не е много приятна гледка — рече Глин. — Но ще се превърне в отличен пристанищен пилот. Петдесет години кръстосва с кану водите на архипелага нос Хорн; познава всички течения, ветрове, рифове и приливи.

Бритън повдигна вежди.

— Този старик?

Глин кимна.

— Както казах на Лойд тази сутрин, той е наполовина яган. Това са били туземните жители на островите нос Хорн. Фактически той е последният, който знае езика, песните и легендите. Прекарал е по-голямата част от живота си в бродене из островите, преживявал е с миди, растения и корени. Ако питате него, навярно ще твърди, че островите нос Хорн са негови.

— Колко колоритно — рече Макфарлън.

Глин се обърна към него.

— Да. А освен това той е човекът, който е открил трупа на партньора ти.

Макфарлън замръзна на място.

— Точно така — продължи по-тихо Глин. — Той е взел томографския сонар и образците от скали и ги е продал в Пунта Аренас. На всичкото отгоре неговото отцъствиеот Пуерто Уилямс ще ни бъде от голяма полза. Сега, след като привлякохме вниманието към Исла Десоласион, той няма да е там, за да подклажда слуховете.

Макфарлън погледна още веднъж пияницата.

— Значи той е негодникът, който е обрал моя партньор.

Глин положи длан върху ръката на Макфарлън.

— Той е крайно беден. Намерил е мъртвец с някои ценни вещи. Разбираемо и простимо е, че е потърсил малка печалба. В това няма нищо лошо. Ако не беше той, твоят стар приятел може би още нямаше да е открит. А ти нямаше да имаш възможността да довършиш работата му.

Макфарлън се дръпна настрани, макар и да бе принуден да признае пред себе си, че Глин бе прав.

— Той ще ни бъде от голяма полза — рече Глин. — Това ви го гарантирам.

Макфарлън последва мълчаливо групата надолу по мрачния склон към пристанището.

19. „Ролвааг“ 14:50

Когато катерът излезе от протока Бийгъл и приближи „Ролвааг“, морето бе обгърнато от тежка, щипеща мъгла. Малката групичка седеше в кабината, скупчена върху надувните възглавници, почти без да разговаря. Пъпъп, подпрян между Глин и Сали Бритън, не даваше признаци на идване в съзнание. На няколко пъти обаче трябваше да му попречат да се килне на една страна и да се сгуши в памуклийката на капитана.

— Дали не се преструва? — попита капитанът, дръпна крехката на вид ръка на мъжа от ревера си и го бутна леко настрани.

Глин се усмихна. Макфарлън забеляза, че цигарите, раздиращата кашлица и насълзените очи вече ги нямаше; беше си възвърнал хладнокръвното поведение.

Пред тях, над гребените на едрия мъртвак, се появиха призрачните очертания на танкера: бордовете му се издигаха и издигаха, за да изчезнат след миг отново в подобната на супа атмосфера. Катерът спря до него и го вдигнаха с лодбалките. Когато се качиха на борда, Пъпъп започна да се размърдва. Макфарлън му помогна да се изправи върху несигурните си нозе във вихрушките на мъглата. „Едва ли тежи повече от четирийсет и пет кила“, помисли си той.

— Джон Пъпъп? — рече Глин с мек тон. — Аз съм Ели Глин.

Пъпъп улови ръката му и я раздруса мълчаливо. Тържествено се ръкува с всички наоколо, включително и с кърмчията на катера и двама изненадани палубни моряци. Последно, но най-дълго раздрусва ръката на капитана.

— Добре ли сте? — попита Глин.

Мъжът се огледа с блестящите си черни очи и поглади тънкия си мустак. Не изглеждаше нито изненадан, нито обезпокоен от непознатата обстановка.

— Мистър Пъпъп, сигурно се питате какво търсите тук.

Пъпъп изведнъж мушна ръка в джоба си и извади пачката мръсни банкноти; преброи ги, изсумтя доволен, че не са го ограбили, и ги прибра обратно.

Глин посочи към стюарда.

— Мистър Дейвис ще ви отведе в кабината ви, където можете да се измиете и да се преоблечете. Това устройва ли ви?

Пъпъп погледна с любопитство Глин.

— Може би не знае английски — промърмори Макфарлън.

Погледът на Пъпъп веднага го фиксира.

— Говори езика, дето кралят говори, ето какво говори.