Черната призма

Устата и пресъхна.

— Ти и ти — каза Зид и посочи двама от войниците, които чакаха изнервено на опашката. — Арестувайте тази жена. Ще трябва да докладваме за самозванец…

— О, в името на Оролам, Зид, за каква я мислиш, за шпионка? Та тя сигурно няма и шестнайсет! Кой шибан глупак ще прати едно бебе да ни шпионира?

При думата „шпионка“ краката на Лив се подкосиха.

— Може би някой много хитър глупак, който мисли, че ще я отпишем точно поради тази причина — каза Зид; излъчваше съмнение от всяка своя пора. — Казват, че Гавин Гайл го направил. Казват, че някакво момче в палатките на лечителите било собственото му копеле. Кой би пратил дете, питаш? Онези лукави копелдаци, ето кой. — Кимна неопределено към Гаристън.

— На седемнайсет съм — обади се Лив. Какво? Кип беше в палатките на лечителите? Болен ли беше? Или ранен? Беше прекалено смутена и уплашена, за да се зарадва, че току-що е получила първите сведения за местонахождението на Кип.

— Стига, Зид, тези списъци стават само да си избършеш задника с тях, когато започне битката, и ти го знаеш. Сякаш никога досега не си го пра…

— Хвана се! — възкликна Зид. Отметна глава и се засмя. Хвърли през масата чифт жълти ръкавели. — Това беше заради шегата ти с „мухльото“. Сега сме квит.

— Квит ли? Изобщо даже не сме квит — рече Галан, но се усмихваше. — Е, дългът ме зове. Беше ми приятно да се запознаем, Лив, и ако някога ти се удаде възможност, натрий носа на тоя тук, става ли?

— С удоволствие — отвърна Лив с усмивка въпреки премалата в стомаха си, сякаш се радваше да се включи в шегата.

След минутка остана сама и надяна ръкавелите. Сега оставаше само да спаси Кип и Карис. В края на краищата колко трудно можеше да е това?

Не за първи път през последните дни и се прииска да ругае, да хвърля каквото и попадне, да хленчи и да се оплаква, и — може би само мъничко — да си поплаче. Вместо това си пое дълбоко дъх и навлезе в лагера.

75.

Когато Гавин отвори очи, беше светло. Някой седеше до леглото му. Майка му.

— О, слава на Оролам. Помислих, че съм буден — рече Гавин. Фелия Гайл се засмя и той разбра, че не сънува. Смехът на майка му звучеше някак по-волен, отколкото от години.

— Вече е почти пладне, синко. Знам, че едва ли е нужно да ти изнасям лекции за дълга, но наистина трябва да ставаш.

— Пладне ли? — Гавин се надигна рязко. Това бе грешка. Цялото тяло го болеше. Главата го болеше. Очите го боляха. Той остана неподвижен, докато туптенето в тила му отслабне от удари на десеткилограмови ковашки чукове до удари на петкилограмови ковашки чукове и очите му отново се фокусират. Обикновено не получаваше светлинна болест — но пък, от друга страна, никога не бе използвал толкова магия като вчера. Не и след Разцепената скала, а тогава беше млад. — Вече е почти пладне на Слънцеднев? — попита той.

— Мислехме, че ще е най-добре да ти спестим посрещането на слънцето и утринното шествие. Тази година Слънцедневът така или иначе щеше да е по-неофициален. Оролам ще ни прости.

— Майко, какво правиш тук?

— Време е… Гавин.

— Време за какво?

— За моето Освобождение.

Заля го хладен ужас, от главата до петите. Не. Не и майка му. Тя беше казала „някъде през следващите пет години“. Беше му дала време да се подготви, но не можеше да е толкова рано.

— Ами татко? — попита вместо това Гавин.

Тя сплете пръсти в скута си и отговори с тихо достойнство.

— Баща ти вече е вземал прекалено много решения вместо мен. Освобождението е само между един притеглящ и Оролам.

— Значи не знае — каза Гавин.

— Сигурна съм, че вече знае — отвърна тя и в очите и блесна слаба искрица.

— Избягала си? — Естествено. Измъкнала се е посред нощ, подкупила е някакъв корабен капитан с неприлична сума и е изчезнала, преди шпионите на Андрос Гайл да успеят да му докладват. Избрала е най-бързия кораб в пристанището, така че дори Андрос да прати преследвачи при следващия отлив, хората му да пристигнат прекалено късно. Гавин трябваше да признае, че ходът и е гениален.

Това нямаше да се отрази добре на Андрос Гайл. Ама никак.

Тя помълча няколко дълги секунди.

— Синко, от пет години повтарям на баща ти, че искам да се включа в Освобождението. Той все ми забранява. Вече усещам, че почвам да губя разсъдъка си. Не съм притегляла от три години и чувствам живота си сив. Обичам безмерно баща ти, но той винаги е бил голям егоист. Иска да остане вечно вкопчен в живота и властта си и не иска да е сам. Аз… го съжалявам, синко, и му дадох тези години заради някогашната ни любов. Знаеш, че съм му вярна, но и двамата сме наясно, че той ще го приеме като предателство. И ще вини теб вместо себе си. Но ако трябва да избера между дълга към баща ти и дълга към Оролам…

— Оролам печели.

Тя го потупа по коляното.

— Пратих куриер до Корван Данавис…

— Корван е жив? При стената се опасявах…

Тя се усмихна тъжно.

— Добре е. Но защитниците ти загубиха стената въпреки твоя героизъм.

„Моят героизъм.“ Само майка му можеше да говори за неговия героизъм с нотка на ирония. „Какво ли би си помислил ти за това долу в своя затвор, братко?“

— Както и да е, пратих куриер да му съобщи, че си буден. Радвам се да го видя отново. Той е добър човек. — Тя, разбира се, знаеше, че Корван е приел изгнанието, за да може маскарадът на Гавин да сработи, но както винаги беше предпазлива, просто за в случай, че някакви шпиони ги подслушват. Майка му винаги бе съумявала да живее както иска и да изказва мненията си въпреки натиска на придворния живот и изискванията на протокола, секретността и дискретността. — Ще се видим довечера, синко.

След като тя си тръгна, Гавин се облече бавно, като изпробваше тялото си, за да провери дали не му е нанесъл някакви непоправими поражения с вчерашните усилия. Болеше го, но определено заслужаваше нещо по-лошо. Мускулите му скоро щяха да се отпуснат и той смяташе, че ще е готов да притегли нужните неща довечера. „Вече минава пладне на Слънцеднев!“

На вратата се почука бързо и тихичко, в ритъма на стара песен, която двамата с Корван обичаха. После вратата се отвори и Корван влезе.

— Станал си. — Изглеждаше изненадан.

— Не съм чак толкова зле. Благодаря ти, че ме остави да се наспя, но знаеш, че днес ще имаш нужда от помощта ми. Какво е положението?

Корван хвана лицето му в ръце и се взря в очите му. Гавин го плесна по ръцете, но Корван го държеше здраво.

— Какво правиш, по дяволите? — попита Гавин.

— Би трябвало да си мъртъв — рече Корван. — Помниш ли колко притегли вчера?

— Спомням си го съвсем ясно, благодаря, включително и едно силно главоболие, което ти никак не подобряваш.

След като се взира в него още няколко секунди, Корван го пусна.

— Съжалявам, лорд Призма. Казват, че имало определени признаци, когато Призмата започне да умира. Нямам представа какви са, но мислех, че ако нещо може да те прекърши, то ще е стореното от теб вчера. Дори Призмата не би трябвало да е в състояние да притегли толкова много. Само че очите ти изглеждат нормално.

Гавин отхвърли това със свиване на рамене.

— Как изгубихме стената?

— Раск Гарадул или е гениален, или е луд, така я изгубихме — изсумтя Корван.