Черната призма

— Мисля, че такава саможертва ще е почит към Оролам. Давам на всеки от вас… специална благословия, задето поемате това бреме. Аз съм… дълбоко трогнат от тази проява на всеотдайност. Дълбоко съм ви благодарен.

Това поне не беше лъжа.

След като реши да позволи на групата да се бие до смърт, вместо да бъде Освободена от ножа му, Гавин пак се срещна с всеки от тях. Изповяда ги, изслуша тревогите им относно смъртта и ги благослови. Беше съвсем същото, както би постъпил иначе — само без убийството. Но за Гавин бе напълно различно. Обикновено така му призляваше от това, което трябва да направи, че не можеше да посвети цялото си внимание на думите им. Опитваше се. Преструваше се. Знаеше, че заслужават най-доброто.

Но днес го направи. Днес те не говореха с него: говореха с Оролам. Гавин бе просто средство, което да улесни признанията им — беше им по-леко да говорят с него, отколкото да се обръщат към празна стая. Това, което правеха, бе акт на набожност. Акт на саможертва.

За другите нещата не биха изглеждали толкова различни от ставащото всяка година на Освобождението. Всичко щеше да свърши с мъртъв притеглящ, който е посрещнал храбро смъртта. Но без тежкото задължение да пролива кръвта им Гавин за първи път бе в състояние да го види ясно. Тези хора бяха герои.

Ако не бе извъртял номер на целия свят и на самия Оролам, маскирайки се като собствения си брат, може би Освобождението щеше да му изглежда толкова свещено всяка година. То трябваше да е празник, но Гавин винаги се бе ужасявал от него.

Сега, докато се молеше с всеки притеглящ, почти можеше да повярва, че Оролам слуша.

Самила Сайех бе последна. Гавин си напомни, че тя е жена, чиято красота издържа на щателен оглед. Макар да бе четирийсетгодишна, кожата и бе почти съвършена. Имаше няколко бръчици от усмивки, но лицето и бе чисто и сияещо. Фигурата и бе стройна. Имаше поразително сини очи и аташийска маслинена кожа. Беше облечена безупречно.

— Знаете ли, имах връзка с брат ви — каза тя.

Гавин застина. Той, Дазен, не бе имал връзка със Самила Сайех — което можеше да означава само едно: тя знаеше.

— Понякога човек обича да се преструва, че не се е случило нищо между него и негова стара любов — каза бързо той. — Особено ако е било голяма грешка.

Тя се засмя.

— През годините често съм се чудила дали просто си толкова добър, че така и не са те разкрили, или пък всеки, който би могъл да те разобличи, си има скрит мотив да не го прави? — Тя се взря в него, но Гавин не каза нищо. — Знаеш ли, Еви гледаше стената ти. Каза: „Не помня Гавин да е бил суперхромат. Не би трябвало да може да притегли жълтото толкова съвършено.“ А знаеш ли какво каза после? Че сигурно Оролам е благословил делото ти. Че това било доказателство, че изпълняваш неговата воля. И всички закимаха. Можеш ли да повярваш?

Гавин усети да го побиват тръпки.

— Гавин щеше да направи стена, която да изтрае месец, и да се фука, че ще стои вечно. Ти направи стена, която ще стои вечно, и каза, че може да изкара няколко години. Просто не понасяш мисълта да създадеш нещо несъвършено, нали, Дазен? — Човек, който е притеглял синьо в течение на двайсет и пет години, би се зарадвал да види реда в това: Дазен беше перфекционист и макар че можеше да направи маската си по-добра чрез несъвършенство, това не пасваше на характера му.

— Не — отвърна той тихо.

— Аз се сражавах за брат ти. Убивах за него — каза Самила.

— Всички сме убивали твърде много — рече Гавин.

— Чувствах се така предадена от теб, задето дори не ми обръщаше внимание след всичко помежду ни. Изпитах искрица надежда, когато скъса годежа си с Карис. Когато най-сетне проумях всичко, все още не бях сигурна. Гавин ни разправяше разни неща за теб, какво би направил, ако спечелиш. А ти не го правеше. Дали брат ти ни е лъгал през цялото време, или пък ти си се променил? Ти би трябвало да си чудовище, Дазен.

— Наистина съм чудовище.

— Имаш готов отговор, както винаги. Нахаканото по-малко братче с бързия език. Сериозно говоря. — Тя го изгледа дълго и втренчено. Хвърли поглед към Освобождаващия нож, който не бе изтеглил. — Колко добре се познаваш?

Той се замисли за годините, за целите, които бе постигнал, и за върховната цел, на която служеше всичко.

— Философа е казал, че един самотен човек е или бог, или чудовище — рече Гавин. — Аз не съм бог.

Тя продължи да се взира в него още малко с непроницаемите си сини очи. Усмихна се.

— Ами добре тогава. Може би в тези времена ни е нужно чудовище.

После коленичи в нозете му и той я благослови.

82.

Кип винаги си бе представял щурма като нещо славно. Но каквито и представи да имаше, те изобщо не отговаряха на това. Придържаше си панталоните с ранената си лява ръка, а в дясната стискаше мускета. Мускетът беше тежък! Сърцето му блъскаше бясно, а всички други тичаха по-бързо от него.

Смътно съзнаваше какво става другаде. Един мъж, който ревеше, че войниците могат да го наричат или бог, или сержант Галан Делело, тичаше най-отпред и ги пришпорваше да продължават. Гърбовете на другите войници изпълваха полезрението на Кип, а болката от тичането отвличаше вниманието му от всичко освен от непрестанното свистене, което той отначало не успя да определи — докато не осъзна, че е звукът от прелитащи покрай него мускетни куршуми, а после почти не можеше да мисли за друго.

Зърна за миг градските стени, когато мъжете пред него изчезнаха за кратко в някакъв изкоп, преди да се покатерят от другата страна. Спомни си колко пренебрежително се отнасяше към тези стени преди по-малко от седмица. Сега му се струваха доста впечатляващи. По тях бяха налепени колиби, като миди по корпуса на кораб, и хората на крал Гарадул вече се тълпяха там и се опитваха да използват ниските къщурки и грубите заслони вместо стълби. Но дори и в краткия миг, докато Кип гледаше, една от паянтовите постройки, по които се катереха мъжете, се олюля и рухна сред облак прах, като смаза под себе си мнозина от атакуващите.

Някаква мокра буца шляпна Кип по лицето, докато тичаше. Той се обърна, видя смътно как някакъв мъж до него пада — а после изведнъж земята под краката му изчезна.

Той се стовари тежко в сухия напоителен канал. Просна се по лице, плъзна се, претърколи се, останал без въздух. Докато стенеше и се мъчеше да си поеме дъх, осъзна, че не е сам. Каналът бе пълен с мъже, които се свиваха в това мизерно прикритие.

Сержант Галан Делело се подаде над ръба на канала.

— Ставайте, жалки плъхове! От стената имат открит изглед право към този канал, глупаци нещастни! Ставайте! Всеки, който не е мъртъв, да става или лично ще го застрелям!

За секунда никой не помръдна.

— Няма да го направите — каза някой.

Сержантът извади пистолет, гръмна го в корема и изрева:

— Кой е следващият? — И насочи пистолета си към един мъж, който носеше голяма светлосиня торба.

— Аз съм вестоносец! — изпищя мъжът.

— Вече си войник — извика сержант Делело. Или не забелязваше, или пет пари не даваше за мускетните куршуми, които свистяха край него и разравяха земята. — Мърдай!

Мъжът пусна торбата, грабна мускета на Кип и се втурна напред заедно с всички останали.