Черната призма
Шрифт:
Сансон отиде да намери клоните, които бе видял, а Кип чакаше нервно и се взираше надолу по реката, като се мъчеше да види дали няма войници. Облаците над селото сияеха в оранжево, озарени от пламъците. Сансон се върна с няколко клона, които не стигаха за двамата. Момчетата се спогледаха.
— Ти ги вземи — прошепна Кип. — Аз се задържам на повърхността по-добре от теб.
— Какво ще правим, ако ни видят? — попита Сансон.
Куражът на Кип едва не го напусна. Какво можеха да направят? Да бягат? Да се спасяват с плуване? А и къде можеха да отидат? Селото гореше, а наоколо имаше само ниви. Мъже с кучета и коне щяха да ги открият за нула време.
— Преструвай се на умрял — каза Кип. В края на краищата те
Дори толкова далеч от планините водата бе студена, но не и ледена. Кип се потопи в нея и течението го повлече към селото. Сансон го последва. Подминаха първия завой и тъкмо се приближаваха към мястото, където Кип бе влязъл в реката първия път, когато той съзря недостатъка на плана си.
Да се правят на умрели означаваше, че точно в най-опасните участъци от реката, местата, където на него и Сансон най-много ще им се иска да гледат и да слушат, за да разберат дали не са открити, ще трябва да държат ушите си под водата, а очите си — вперени в облаците над тях. Ако войниците ги откриеха, планът на Кип гарантираше, че двамата няма да го разберат, докато не стане прекалено късно.
Не можеше да го направи. Трябваше да излязат от водата. Кип погледна назад. Сансон вече лежеше по гръб и се носеше по течението, с уши във водата и отпуснати крайници. Течението го бе издърпало към другия бряг и по-лекото му тяло се бе изравнило с това на Кип. Ако излезеше от реката сега, Сансон нямаше да разбере. Кип не би могъл да грабне приятеля си, без да вдигне толкова шум, че да събуди всеки на сто крачки околовръст.
Някакъв глас заговори от сумрака на речния бряг.
— Да, ваше величество. Смятаме, че притеглящият се е покатерил на онова дърво. Кучетата го проследиха дотам и го загубиха.
Кип видя първо факлата. Някой се приближаваше към брега само на пет-шест крачки по-надолу. Първата му мисъл — да заплува с всички сили — щеше да го погуби. Той загреба с ръце веднъж, два пъти, за да се оттласне надолу по течението, после се отпусна неподвижно. Студената вода покри ушите му и заглуши всеки звук, с изключение на отчаяното туптене на пулса му.
Брегът тук се издигаше на крачка и половина височина — достатъчно, за да може Кип, дори и легнал по гръб, да види мъжа. Той беше на по-малко от две крачки от него и трепкащата оранжева светлина на факлата озаряваше властно лице. Макар светлината да го правеше по-топло, в това лице имаше нещо поначало студено, неприятна насмешка, спотайваща се в ъгълчетата на устата. Крал Гарадул — защото Кип изобщо не се съмняваше, че това е той, макар да го гледаше само от половин секунда — още нямаше трийсет, но вече бе плешив, а останалата около ушите му коса бе сресана надолу и падаше до раменете. Имаше голям нос, стърчащ над безупречна къса брада, и гъсти черни вежди. Взираше се нагоре по реката и дори на светлината на факлата на челото му личеше изпъкнала вена. Взираше се към отсрещния бряг, откъдето бе минал Кип. Гневният му въпрос прозвуча само като тихо мърморене през водата, покрила ушите на момчето.
После кралят се обърна, точно когато Кип започна да се отдалечава от него. И то наляво, в неговата посока. Кип не помръдна, но не защото бе умен. Усети как в студената вода между краката му се разлива топлина.
Единствено факлата, която се намираше точно между краля и Кип, спаси момчетата. Очите му се плъзнаха точно по тях, но заслепен от тази светлина в мрака, той не видя нищо. Обърна се, изруга и изчезна.
Кип продължи да се носи по реката, отпуснал глава назад, почти без да вярва, че е жив. Водата бе студена, звездите приличаха на дупчици от карфица по мантията на Оролам, простряна отгоре. Бяха по-красиви, отколкото
някога бе осъзнавал. Всяка имаше свой собствен цвят, свой собствен оттенък: блестящи рубини, смайващи сапфири, а тук-там дори някой неуловим изумруд. В разстояние на може би двайсет крачки Кип се носеше по реката в пълен покой, запленен от тази красота.А после се блъсна в една скала. Първо кракът му се удари в нея и това го завъртя напряко на течението. После друга скала, почти цялата под водата, закачи ризата му и го преобърна с лицето надолу. Той се задави, размаха ръце — и замръзна от страх, щом осъзна колко шум е вдигнал.
Малко по-надолу Сансон бе надигнал глава от водата и се взираше с ужас в него. Как можеше Кип да вдига толкова шум? Той извърна очи, засрамен.
Продължиха да се носят мълчаливо в продължение на една безкрайна минута, като се взираха в тъмнината и чакаха да видят дали няма да се появят войници. Стараеха се с всички сили да избягват скалите, бяха насочили крака надолу по течението и гребяха леко с ръце, за да се задържат на повърхността. Но не се появи никой.
Държаха се колкото може по-близо един до друг, макар Кип да знаеше, че това е неразумно. Две тела, плуващи отделно, можеше да не привлекат внимание, но две, плуващи едно до друго? Въпреки това той не се отдалечи. Тишина обгърна момчетата, докато се приближаваха все повече към моста, където тази сутрин бяха убити приятелите им. Струваше им се, че е било много отдавна.
А после Кип я видя — лежеше на брега. Войниците, убили Иза, бяха измъкнали стрелите си от трупа. Но освен да я преобърнат, не я бяха преместили. Иза лежеше по гръб с отворени очи, обърнала глава наляво към Кип, а тъмната и коса се стелеше във водата. Едната и ръка беше вдигната над главата, но не се полюляваше на течението, а бе вкочанена като повалено дърво. Долната страна на ръката и и дори лицето и бяха придобили ужасен лилав цвят от насъбралата се кръв.
Кип стъпи на хлъзгавите камъни по речното дъно, за да отиде при нея. Тъкмо се канеше да се изправи, когато някакво шесто чувство го възпря. Той се поколеба и без да се надига от водата, се огледа.
Ето там! Един войник стоеше на пост на моста и само главата му се подаваше. Значи не бяха глупави. Бяха решили, че който и да е този притеглящ, на когото са попаднали, ще има благоприличието да се върне и да погребе приятелите си.
Течението отнасяше Кип надолу. Липсата на решение всъщност беше решение.
Но какво можеше да направи? Да се бие с войниците? Щом имаше един, можеше да има и десет, а ако имаше десет, можеше да има и сто. Кип не беше боец, беше още дете. Беше дебел, а силите му — жалки. Дори един щеше да му дойде много.
Извърна се от трупа на Иза и пак се отпусна във водата. И без това не искаше да я помни такава. Буца заседна в гърлото му, толкова твърда и плътна, че заплашваше да го задуши. Само страхът от войника горе му попречи да заплаче, докато се носеше под Зеления мост.
Дори не се сети за кинжала в орнаментираната кутия, вързана на гърба му, докато не се озоваха далеч надолу по течението. Би могъл да се опита; би могъл поне да излезе от водата и да хвърли един поглед. Иза заслужаваше нещо повече.
Скоро навлязоха в селото, където реката течеше през по-тесен и дълбок канал, ограден от двете страни с големи камъни и пресичан тук-там от здрави дървени мостове.
Някои части от селото все още горяха, макар че Кип не знаеше дали защото са от по-сурово дърво, или защото огънят се е разпространил по-бавно в тези райони и едва сега стига до тях. Скоро видяха първия труп. Беше на кон. Все още впрегнат в каруца, пълна с портокали, той явно бе уловен в капана на пламъците в една част от селото, която сега тлееше, и подлуден от огъня, се беше хвърлил в реката. Каруцата го бе последвала и или го бе смазала, или го бе удавила. Още имаше неотнесени от водата портокали.