Черната призма
Шрифт:
Карис го стрелна с поглед, едновременно ядосан и развеселен.
— Мислех, че обичаш да ти се подкосяват краката — рече той.
— Ти вече имаше своя шанс да го направиш — контрира тя. Усмивката му посърна.
Карис, изглежда, се смути.
— Гавин, аз…
— Не, заслужих си го. Хайде, стани, моля те.
„Шестнайсет години. Би трябвало и двамата вече да сме го превъзмогнали. Не че не сме се опитвали.“
— Благодаря — каза тя, но в гласа и звучеше разкаяние. Изправи се, като застана малко разкрачена, с леко присвити колене, за да е по-устойчива.
Скулът бе тласкан напред от две редици гребла. Чрез изследвания,
Това беше бързо. Много бързо. Но съвсем не толкова, колкото бе обещал Гавин. Все пак той приведе силно напред тялото си, увиснало в мрежа от луксин, и заработи с ръце и крака. Удължи и стесни скула, за да го превърне в кинжал, порещ повърхността. Докато излязат от пристанището, бяха набрали пълна скорост.
Гавин се потеше, но чувството бе приятно, ободряващо. Вятърът брулеше лицето му и отнасяше всички думи, които той или Карис можеха да изрекат, а без думите оставаше само нейното присъствие, развятата и тъмна коса, силните и черти, кожата и, сияеща в утринната светлина, вдигнатата и брадичка и протегнатата и шия, докато се наслаждаваше на свободата не по-малко от него.
Карис гледаше напред, така че не го виждаше как притегля луксиновите гребла във водата. Гавин винаги бе смятал, че трябва да има и по-добър начин. В края на краищата един притеглящ можеше да запрати огнено кълбо с всякаква скорост, това зависеше само от волята му — разбира се, ако хвърлеше нещо прекалено голямо или прекалено бързо, можеше да пострада от отката, — но скуловете не се възползваха от силата на волята. Те бяха съвършените гребни съдове, които използваха мускулната сила по-ефикасно от всеки друг уред. Гавин искаше да постигне нещо повече — искаше да използва магията както платното използва вятъра.
Това бе довело само до счупването на някоя и друга мачта. Той обаче отказваше да се предаде. Това бе една от седемте му цели, когато му оставаха още седем години живот: да се научи да пътува по-бързо, отколкото някой смята за възможно.
Решението бе дошло от детските му спомени: как стреляше по братята си със семенца през тръстикова тръбичка. Въздухът, затворен между стените на тръбичката, можеше да изстрелва семенцата с много по-голяма скорост, отколкото ако се опиташ да ги хвърлиш с ръка. След множество проби и грешки той бе потопил цялата тръба, отворена в двата края, във водата. Прикрепи друга тръба под ъгъл спрямо първата, след което започна да пуска буци луксин и да ги изстрелва от задния край на тръбите.
Сега освободи греблата и целият механизъм се разпадна, луксинът цопна тихичко във водата и моментално се разтвори. Гавин се зае с тръбите.
При първото избумтяване Карис подскочи. Приклекна, за да снижи центъра на тежестта си, и ръката и инстинктивно посегна към ятагана — само че той беше в раницата и. А после лодката литна напред. Първите силни бумтенета разтресоха всичко, докато Гавин се напрягаше да набере скорост и мускулите му
се издуха от усилието. Но след няколко секунди скулът застана хоризонтално и напрежението в ръцете и раменете му понамаля. Буците луксин удряха водата с ритмично „пуф-пуф-пуф“. Видоизмененият скул — той го наричаше плъзгун — едва-едва докосваше вълните.Все още бе нужно физическо усилие. Гавин запращаше във водата голяма сила и ръцете и раменете му практически повдигаха цялата му собствена тежест, плюс тази на Карис. Но магията можеше да се притегля от цялото тяло, така че беше все едно да носиш тежка раница с ремъци, които разпределят теглото идеално — тежко, но не и смазващо. Все пак, тъй като през последната година правеше това всеки ден, плещите и ръцете му бяха заякнали.
Карис се обърна. Ченето и буквално увисна. Взря се в целия механизъм от син луксин, на който бе придадена гъвкавост с малко зелен и свръхгъвкав лепкав червен на мястото, където буците влизаха в тръбите, за да не се пръснат. Изправи се бавно и се приведе срещу вятъра, опряла гръб в Гавин, така че да не създава допълнително съпротивление.
Той усети как тялото и се тресе и осъзна, че се смее от радост, макар че почти не я чуваше. Вятърът отнасяше уханието на косата и, но за миг той си представи, че може да я помирише отново. От това сърцето го заболя.
— Гледай — извика Гавин.
В далечината се появи островче. Той се наведе и плъзгунът зави рязко натам. Бързо бе научил, че плъзгунът може да маневрира много по-бързо от самия него. Истинското ограничение бе колко бързо може да смени посоката. Наведе се първо надясно, а после наляво, като описваше красиви завои върху спокойното море. Насочи тръбите под ъгъл надолу, плъзгунът излетя и се понесоха във въздуха.
Летяха повече от сто крачки, в пълна тишина, освен свистенето на вятъра. Прехвърлиха островчето, приводниха се от другата му страна като подскачащо камъче и продължиха нататък.
От скоростта, вятъра и близостта на Карис Гавин най-после се почувства отново свободен. Въпреки топлината на деня вятърът бе студен и макар Карис да не се гушкаше в него, се бе облегнала на тялото му, благодарна за тази топлина. Ако и станеше прекалено студено, щеше да притегли подчервено, но засега пестеше силите си. Не знаеше какво я чака в Тирея.
Фактът, че той знаеше — поне отчасти, — придаде сладост на момента. Тя щеше да прочете писмото на Бялата и да научи, че е заченал син, докато са били още сгодени. Макар че сега Карис не проявяваше интерес към личния му живот, това бе един от въпросите, които му бе задала, когато скъсаха: има ли друга жена? Не. Имало ли е някога друга жена, докато бяхме сгодени? Не, кълна ти се.
Този път Карис нямаше да му прости. Бяха и нужни години, за да му прости развалянето на годежа и отказа му да и обясни защо. Но това сега бе предателство.
Оролам, как щеше да му липсва.
Гавин избягваше корабните маршрути и се държеше далеч от брега. Някъде около пладне видя облаци отпред. Не приличаха на буря, затова предположи, че е островната сатрапия Илита, страна с много пристанища и още повече пирати. Централното правителство бе рухнало преди десетилетия и сега части от Илита бяха управлявани от най-могъщия за момента пиратски главатар. Повечето от Седемте сатрапии плащаха дан на един или друг от пиратските главатари, като по този начин ги обогатяваха и им даваха възможност да пиратстват още повече.