Черната призма

Откри, че се е изправила и крачи към реката. Очилата и по неведом начин се бяха озовали на носа и. Помисли си, че ако сатрап Гарадул не се намираше само на двеста крачки, би запратила огнено кълбо по главата на Гавин.

Скулът се появи иззад завоя и Гавин видя изражението и.

Пребледня. И като никога не каза нищо.

Карис стоеше на речния бряг и трепереше, докато той се приближаваше все повече и повече.

Гавин не я попита дали е прочела заповедите — личеше си.

— Качвай се — каза и. — Ако носиш онзи черен плащ, покрий се с него. За предпочитане е да не те огледат добре.

— Върви по дяволите! Сама ще се оправя — каза Карис.

Той протегна ръка и проби в лодката и с куршум от зелен луксин дупка с големината на юмрук.

— Качвай се! — заповяда. — Крал Гарадул ще пристигне всеки момент.

— Крал ли? — Тя притегли зелен луксин, за да запуши дупката. Държеше се дребнаво и глупаво, и проклет да е Гавин, че караше нея да изглежда неразумна! Мразеше го. Мразеше го с такава страст, че целият свят се замъгляваше. Само да и дойдеха сега конниците!

— Той е отхвърлил Хромария, Призмата, Седемте сатрапии и самия Оролам. Провъзгласил се е за крал. — Гавин замахна с ръка към лодката и. Стотици миниатюрни куршуми излетяха от дланта му и се забиха в дървото по цялата дължина на корпуса, а после едновременно се пръснаха. Трески и стърготини засипаха и двамата.

— Шамаросай ме и да свършваме — каза Гавин, — обаче си домъкни задника в лодката.

Беше прав. Карис се качи. Сега не му беше времето. Порови в багажа си, извади плаща и се наметна с него, като въпреки жегата вдигна качулката. Момчето още бе в безсъзнание. Гавин не чакаше — веднага щом тя се озова вътре, притегли гребла и ремъци. Греблата се потопиха във водата и скулът почти мигновено се устреми напред. Карис се обърна и не бе особено изненадана да види как на билото на хълма се появиха конници и препуснаха към тях.

Само че това беше безнадеждна гонитба. Земята по брега бе неравна, а лодката на Гавин — бърза. Гавин и Карис не казаха нищо дори когато скулът навлезе в дълга поредица бързеи. Карис помогна да разширят платформата с гъвкав червен луксин и по-твърд зелен, като и придаде широк и висок ръб. Гавин притегли върху дъното мазен оранжев луксин, така че като се удрят в камъните, да се плъзгат по тях.

След половин час вече със сигурност се намираха в безопасност. Но Карис все така мълчеше. Колко ли пъти може един мъж да те нарани толкова тежко? Не искаше дори да го гледа. Беше бясна на себе си. След войната той и се струваше толкова различен. Развалянето на годежа им я бе оставило без нищо. Тя се бе махнала за една година и когато се върна, изглеждаше, че той прелива от радост. Бе уважавал нейната дистанцираност, не каза нищо, когато тя изкара няколко любовни авантюри в опит да си го избие от главата. Това някак си я вбесяваше още повече. Но в края на краищата тя отново бе привлечена от мистерията в него и бавно бе завладяна от този мъж, който изглеждаше коренно променен от войната.

Колко мъже се връщат от война по-добри?

Очевидно николко.

А колко жени се връщат по-умни?

Не и тя.

Нов приток се вля в реката и тя се разшири значително, така че стана излишно Карис да стои на носа и да гледа за камъни. Беше прекрасен ден. Тя си свали плаща и усети слънчевите лъчи — милувката на Оролам, както ги наричаше майка и, когато бе малка. Да бе.

— Казват, че по тази река имало разбойници, които грабели всички преминаващи — рече небрежно Гавин. — Така че може би ще намерим някого, когото да убиеш.

— Не искам да убивам някого — каза тихо Карис, без да го поглежда.

— Защото гледаш така, сякаш…

Тя го погледна и му се усмихна сладко.

— Не „някого“. Искам да убия теб.

19.

— Аха. — Гавин прочисти гърлото си.

Момчето потръпна, а после се надигна рязко. Може би приказките за убийства не бяха най-добрият начин да те събудят, след като селото ти е било изклано. Гавин повдигна вежда срещу Карис. „Наистина ли трябва да го правиш сега?“

Тя изсумтя и се извърна, а момчето се потърка по главата и изпъшка. После примижа към Карис, но тя остана с гръб към него: прибираше лъка си. Момчето обърна очи към Гавин. Бяха тъмносини. Интересно, при тази светлокафява кожа и къдрава коса. Сините очи бяха сини, защото бяха най-дълбоки и следователно най-чувствителни към светлината и я събираха най-добре. Това съвсем не бе единственият критерий, но сред най-могъщите притеглящи преобладаваха синеоките. Колкото повече светлина използваш, толкова повече сила можеш да изгориш.

В момента тези дълбоки очи бяха присвити от болка. Явно ударът на Гавин бе оставил момчето със сериозно главоболие.

— Вие ме спасихте — каза Кип.

Гавин кимна.

— Кои сте вие? — попита момчето.

Право на същността, а? Карис се обърна да види какво ще каже Гавин и скръсти ръце.

Гавин спря да гребе.

— Това е лейди Карис Белодъб, която въпреки някои хумористични съпоставки на име, цвят на кожата и титла е член на Черната гвардия. — Свирепото изражение на Карис не се промени изобщо. Явно старите шеги още не бяха смешни. — А аз… — Беше представил първо Карис, за да спечели малко време за размисъл. Не му бе помогнало. „Още пет години и пет цели, Гавин. Това може да е последният ти шанс.“

Когато бе заявил бащинството си, момчето беше в безсъзнание. Не знаеше за това. А не се и налагаше. В много отношения за него бе по-добре да не знае. Но още по-добре беше да не го чуе за първи път от Карис в изблик на ярост. Момчето не бе негов син, но без войната между Гавин и Дазен — Войната на Призмите или Войната на Лъжепризмата, в зависимост от това на чия страна си се бил — никое от децата в Ректън и стотици други села нямаше да е сега без баща. Гавин си пофантазира за миг как казва на Карис всичко, което тя не знаеше, пък да става каквото ще. Но Карис нямаше да повярва на частична истина, а не би могла да понесе цялата.

Тази лъжа поне щеше да даде на едно сираче баща. Щеше да върне нещо на дете, което е изгубило всичко. Това не би трябвало да вълнува Гавин, но го вълнуваше.

— Аз съм Призмата Гавин Гайл. Аз съм… ти си мой син.

Момчето го изгледа така, сякаш не го разбира.

— Страхотно — намеси се Карис. — Защо просто не му изтърсиш всичко накуп? Къде ти е умът бе, Гавин? Кълна се, ти си не по-малко импулсивен от Дазен.

Импулсивен ли? И кой да го каже? Гавин пренебрегна думите и и продължи да гледа момчето. Току-що си бе признал, че и е изневерил преди години, че я е лъгал за това впоследствие, а накрая — само преди час — я е излъгал отново. Тя демонстрираше студена ярост и това не и отиваше. Горещата ярост бе повече в неин стил.

Момчето хвърли поглед към нея, объркано от гнева и, а после пак погледна към Гавин. Все още приспиваше очи, макар че Гавин не можеше да каже доколко това се дължи на главоболието, доколко на светлинна болест от притеглянето и доколко на объркване от бързо променящата се ситуация.

— Какво? — попита Кип.

— Ти си мой син. — По някаква причина му бе трудно да каже: „Аз съм баща ти.“

— И се появяваш сега? — попита Кип, а на лицето му се изписа болезнено отчаяние. — Защо не дойде вчера? Можеше да спасиш всички!