Черната призма

Разнесе се рев, само за частица от секундата, като че ли Кип отново стоеше в подножието на водопада. Нещо огромно и жълто се вряза в червения притеглящ с такава бързина и мощ, че той сякаш изчезна — толкова бързо отхвърча във въздуха от силата на удара. Червеният луксин, държащ Кип, се разпадна на прах.

Кип се изправи и се взря с ужас в онова, което доскоро беше човек. Червеното на дрехите на притеглящия сега се смесваше с кръвта му, магия и смърт в едно. Цялата горна част на тялото му бе превърната в желе. Кип погледна към гората.

След като момчето бе спасено поне за момента, Гавин се втурна към Огледалците. Карис се бе насочила надолу по хълма да спаси другото момче, което тичаше към реката, но вече бе закъсняла. Огледалците се строиха с изненадваща дисциплина и бързина. Никой от тях не си бе направил труда да сложи бронята на коня си. Конската броня бе тежка и тромава и бързо уморяваше животните, а Огледалците, изглежда, не бяха очаквали да срещнат сериозна съпротива, камо ли притеглящи. Това означаваше, че конете са несъмнено най-уязвимата мишена. Но Гавин не обичаше да убива невинни твари. Виж, господарите им бяха друга работа.

Той замахна с ръка, описвайки широка дъга. Въздухът запращя като камъни, които се пръскат един подир друг в огъня. Полетяха десет сини кълба, всяко наполовина колкото юмрука му. Огледалната броня отразяваше част от всеки луксин, който бъде запратен срещу нея, като го караше да се разнищва. Това бе голям проблем за притеглящ, който се опитва да посече конник с луксинов меч, но пък бе само защита, а не неуязвимост. Тънкостенните луксинови кълба се удариха в огледалната броня и се пукнаха. Пламтящо червено вещество оплиска гърдите на Огледалците, влезе през забралата им, проникна през пролуките в бронята до слабините им.

Атаката секна сред огън, писъци и цвърчене на горяща кожа, Гавин замахна с другата си ръка и излетяха още десет кълбета. Мъже рухваха от седлата и се търкаляха по земята в опит да изгасят пламъците. Други дращеха по горящите си шлемове, докато се печаха вътре. Трети се опитаха да продължат атаката — петима-шестима с наведени копия, — докато втората вълна кълбета не ги улучи.

Още коне обаче се носеха напред. Макар и ненаправлявани от ездачите си, те бяха обучени за битка и препускаха към Гавин.

Той хвърли около себе си зелени стени, които го обгърнаха като мидена черупка, и се стегна. Конете го блъскаха силно, докато профучаваха покрай него, но той остана прав.

Бяха останали само трима невредими Огледалци, все мъже от двата края на строя, които бяха прекратили атаката рано. Сега дърпаха юздите и се обръщаха да побегнат. Страхливци. Но умни страхливци. Гавин замахна подред с пръст към всеки от тях. Надвиолетовият луксин беше бърз, лек и невидим почти за всички. Подобно на паяк, всяка точка залепна за един от мъжете и после запълзя нагоре до сглобката на тила на броните им.

Миг по-късно три копия от жълт луксин полетяха по надвиолетовите паяжини, точещи се от тези паяци към Гавин. С месесто хрущене пробиха броня и гръбнак и тримата ездачи се катурнаха от галопиращите си коне.

Сега, когато всички конници около него бяха мъртви или умираха, Гавин погледна надолу да види как се справя Карис с последните двама Огледалци. Единият вече лежеше на земята. Гавин малко се изненада, че другият е още жив — нещо, което без съмнение скоро щеше да се промени.

Преди четиристотин години, при основаването си, Черната гвардия била илитийски отряд, който набирал членовете си както според славната им роднинска връзка с Луцидоний, така и според бойните им умения. Но когато Илита загубила влиянието си в Спектъра, черногвардейците били принудени да се откажат от подбора въз основа на провинция и вместо това започнали да обясняват елитното си положение с функция: когато един притеглящ притегляше, кожата му се изпълваше с цвета, който се канеше да използва. Това означаваше, че в битка по-бледокожите аташийци и Кървави горяни са по-лесно предсказуеми. Това обяснение чудесно устройваше парийците, които също бяха по-тъмнокожи. Оттогава Черната гвардия се състоеше предимно от парийци или илитийци, като постепенно, с нарастване на политическото си влияние, парийците взимаха превес.

Но след като бяха обосновали защитения си статус с бойните си умения, през последните два века черногвардейците бяха принудени да приемат и други елитни воини от страни освен Пария и Илита. Не бяха много — само десетина-петнайсет.

На Карис не бе имало начин да и откажат. Бе се сразила с всеки член на Черната гвардия и бе победила всички, освен четирима. Просто беше най-бързата притегляща, която Гавин бе виждал, а след черногвардейското си обучение бе станала и една от най-опасните. И все пак това не означаваше нищо за нея. При натоварванията, на които се подлагаше, Гавин смяташе, че ще е късметлийка, ако изкара още десет години. Може би по-скоро пет. Все едно се надпреварваше с него кой ще стигне пръв до дверите на Смъртта.

Само че нямаше да умре днес.

Другият конник я атакува с изваден меч. Карис остана на място и се отмести едва в последната секунда, за да застане точно на пътя на коня. Ездачът, който очакваше тя да се дръпне в другата посока, бе прекалено изненадан, за да отклони животното. Карис се хвърли на земята точно преди конят да я стъпче. От ръцете и се протегнаха гъвкави пръсти от зелен и червен луксин и сграбчиха подпругата, докато конят минаваше над нея.

Той я подмина с тропот и за миг Гавин си помисли, че я е стъпкал. После я видя как се преметна във въздуха. Луксинът я дръпна рязко към все още препускащия кон. Тя се блъсна в гърба на ездача и едва не падна от седлото, но успя да се задържи.

Конникът размаха ръце, без да има никаква представа какво се е случило току-що и какво го е ударило отзад. Карис извади ножа си, докато посягаше с другата си ръка пред главата на мъжа. Вдигна забралото и заби ножа дълбоко в лицето му. Онзи се затресе в конвулсии и двамата паднаха.

Карис се опита да избута тялото му надолу, за да падне върху него, но кракът му се бе закачил в стремето и тя се завъртя силно назад, когато тялото му беше дръпнато изпод нея, а после се стовари на земята и се затъркаля. Все пак имаше късмета да падне на трева.

Гавин погледна момчето, заради чието спасение току-що бяха убили трийсет от елитните телохранители на сатрап Гарадул. Беше около петнайсетгодишно, пълничко, недодялано, с ококорени от току-що видяното очи. Детето се обърна и хукна към реката. Отначало Гавин си помисли, че бяга от страх, но после осъзна, че иска да провери как е приятелят му — онзи, когото Гавин и Карис бяха закъснели да спасят.

— Какво става тук? — извика някакъв мъж.

Гавин се обърна — и се наруга. Толкова се бе загрижил за момчето, Карис и случващото се край реката, че не обръщаше внимание какво става на пътя. Ревът на бързеите и водопада бе заглушил тропота на копита, но това не беше извинение. Мъжът, който бе извикал, бе със същата безволева брадичка, сякаш молеща някой да забие юмрук в нея, както преди шестнайсет години, когато Гавин го бе видял за последно. Цялото му тяло трепереше от ярост, докато оглеждаше касапницата и останките на трийсет от уж непобедимите му Огледалци.

Но лицето на сатрап Гарадул се промени в мига, щом видя Гавин. Той дръпна юздите на коня си и веднага бе заобиколен от половин дузина от своите притеглящи и двайсетина Огледалци.

— Гавин Гайл?

17.

Бялата щеше да го убие.

Гавин си го заслужаваше. Присъствието на самия сатрап Гарадул променяше всичко. Ако бяха просто войниците на сатрапа, както очакваха Гавин и Карис, би могъл да ги избие и да си тръгне. Гарадул щеше да е бесен и да издирва притеглящите, които са го сторили, но нямаше да има представа кого търси. Можеше да е бил просто някакъв могъщ притеглящ, който живее в… как беше името на това жалко селце? Ректън, точно така. Ах, каква ирония.