Чичовци (Галерия от типове и нрави български в турско време)

Няколко едри камъни, на еднакво разстояние един от друг и които водата позаливаше, стояха пред Хаджи Смиона и Иванча като един случаен и премеждлив мост за минуване отсреща.

— Мини, Иванчо! — каза Хаджи Смион, като гледаше настръхнал водата.

Иванчо също се озърташе замаян и в нерешителност.

— На, стъпи на тоя камак — подзе пак Хаджи Смион, — после тури крак на оня камък, дето го залива малко водата, оттам прескочи на острия камък, после е-тъй-е, хвърли се на синята плоча, дето стои накриво, и оттам — хоп на брега. Па ако се заклатиш, ти извикай, аз така минах една много по-лоша река в Молдова…

Но Иванчо не чакаше да го убеждава Хаджи Смион. Той се престраши и стъпи на първия камък, после на втория; тогава Хаджи Смион захвана да го ободрява и насърчава, но талазите заглушаваха гласа му. Иванчо се застоя неподвижно на четвъртия камък, водата удряше буйно и заливаше краката му; достраша го, но той чу отдире си ободрителния глас на приятеля си, засили се и скочи благополучно на острия камък, на който едвам имаше място да се закрепят нозете му. Тука той видя премеждието, на което се изложи, защото само един Крали Марко можеше да прескочи мътната яма, която гърмеше между двата камъка. Гръмовният рев на реката го зашемети и замая. Стори му се, че камъкът и той плуват нагоре срещу течението. Помисли да се върне назад, но беше късно. Изведнъж той се залюля като пиян и му се стори, че Хаджи Симон измъкваше камъка изпод краката му, и той се хвърли въз синята плоча, но падна сред вълните, които го повалиха в буйността си. В това време Хаджи Смион правеше всевъзможни усилия, за да помогне на бедния си приятел: викаше, махаше му с ръце, скачаше отчаяно, хвърли си феса на Иванча, за да се хване за него, и псуваше построителите на този калпав мост.

Иванчо едвам се извлече на брега вир-вода, без обуща, без фес. Из ръкавите и из крачолите му шуртяха мътни чучури, а в това време Хаджи Смион, като помисли за по-умно да се не къпи тоя път, диреше по-долу брод. Напразно Иванчо му махаше знаменателно с ръка да мине по същия път, той обаче намери по-лесен мост, мина и като приближи до Иванча, каза:

— Добре че се избави; и аз щях да мина по тебе, но ти ме спря.

— Не! Кой? — извика злобно Иванчо.

— Нали ми махаше с ръка да ми кажеш, че, не може се мина? Ами де ти феса? Тюх! И моят отиде! — извика Хаджи Смион, като си стисна главата.

Между това Иванчо си изтърсваше дрехите, като попържаше.

— Добре че те насърчих, аз какви големи реки съм минувал в Молдовата, пази Боже! Това нищо не е… Ами хората, които се давят в морето? — продължаваше състрадателно Хаджи Смион да утешава приятеля си, като се катереха вече нагоре по яра; Иванчо само пъхтеше и се напъваше силно да крачи, защото мокрите му дрехи затрудняваха вървежа му.

Хаджи Смион често се извръщаше назад, за да види дали ги не гледа някой. Те бързаха и се хващаха за жилави корени и буреняк, а понякъде пълзеха. На едно много стръмно място и двамината се подхлъзнаха и неволно простряха ръце да се хванат за един зеленикав корен. Хаджи Смион обаче превари и се улови за спасителния предмет, но изведнъж се оттегли назад в ужас; той беше докопал опашката на змия. Когато Иванчо видя измененото лице на онемелия си другар, той се приближи, грабна камък и цапна в главата змията, свита малко по-далечко на търкало. Змията се сгърчи безобразно и остана на мястото си; само опашката й още шаваше. Хаджи Смион изу тозчас калеврата си и неустрашимо смаза немирната опашка. После погледна тържествуващ другаря си:

— Светих й водата… Добре, че я не хвана ти, щеше да се уплашиш.

Най-после се дотътразиха до входа на дупката, която им даваше убежище. Из входа, широк два лактя, гледаше се вътре дупката, издълбана доста правилно и прилична на една пещера със свод, а по земята имаше свидетелства за присъствие на кози. Бежанците се вмъкнаха бързешком вътре и си отдъхнаха от тоя труден и пълен с премеждия вървеж.

XVIII. Палатът на Мунчо

Хаджи Смион се сгуши навътре, а Иванчо остана до входа на дупката, за да се суши на косвените лучи на слънцето, което вече завиваше. Хаджи Смион от дъното на дупката наставляваше Иванча накъде да гледа и го питаше час по час: не види ли някого, я онбашият, я…

Иванчо все отговаряше, че няма никой. Той беше мрачен.

— Иванчо кажи ми правото: ти ли сочини прокламацията?

— Не се бой бе, брате!

— Да не пострадаме нещо?

— Нищо.

— Ами защо бягахме тука? — питаше Хаджи Смион.

Иванчо хвърли на приятеля си меланхоличен поглед.

— Ние сме народни мученици — каза той ниско.

Хаджи Смион хвърли учуден поглед на Иванчо.

— Ами тука ли ще спим?

— Аз викам тука да спим — отговори Иванчо.

— Ами зверове да няма?

— Няма зверове — отговори Иванчо.

После помълчаха малко време.

— Да, да, няма зверове, може да идат мечки, ама само ноще… Аз да бях сочинител като тебе — бъбреше Хаджи Смион несъзнателно, като изглеждаше свода на дупката — щях да си опиша историята… Ние сме сега като Геновева и детето и в пещерата, знайш?…

Иванчо не отговори. Той се услушваше внимателно.

— Какво се услушваш?

Иванчо му направи знак с ръка, за да слуша.

И двамината затаиха дихането си.

Чуваше се шум от пясъка, който се ронеше. Гаче нещо се катереше с мъка по урвата и идеше очевидно към дупката. От миг на миг роненето на пясъка се чуваше все по-близо. Кой беше? Двамата бежанци не смееха да погледнат; гърдите им страшно тупкаха и очите им бяха приковани към входа. Едно диво, нечовешко измучаване направи да настръхнат космите им; пясъкът и глината се ронеха надолу със силна шумотевица от чаткането на дребните камъчета. Навярно пак невидимите стъпки бяха причина на всичко това. Чу се изново един звук непонятен, едно грозно и глухо мукане като на затворено говедо или звяр в гората и пак събаряне на сухата пръст, и пак чаткане на камъчетата, които се търкаляха възло надолу из урвата.

— Идат! — пошушна Хаджи Смион.

Мученето се обърна на подземно пъхтене и след малко на страшно хъркане.

— Звяр! — извика Хаджи Смион и се потули зад гърба на Иванча.

Внезапно Иванчо го огря луча от вдъхновение. Той реши да подплаши животното: разширочи си устата, изпули си страшно очите, сбърчи си мъченически челото, изкриви безобразно долнята челюст и нададе един ужасен нечовешки вик, в който се смешаше ревът на мечката, музиката на магарето и виенето на вълка.

Дупката заехтя, а след нея всичките пущинаци.

Хаджи Смион беше поразен. Напразно той махаше отчаяно на Иванчо, щипеше го по лакътя, мущкаше го в гърба да млъкне, за да не чуе онбашият. Иванчо все ревеше, очите му се бяха изпулили до страхотия и образът му не приличаше вече на человешки… Балканските долове ехтяха.

Хаджи Смион беше унищожен.

Из един път нещо като глава се подаде на входа и погледна. Тая глава беше човешка, но невъобразимо ужасна. Продъненото й и зверовито лице, дето светяха две очи безумни, които се въртяха и пулеха свирепо, се свършваше с една остра изместена челюст, която млящеше и пущаше лиги като на преживните животни; коса нестригана, сплъстена разрошавена, на дълги, засукани сиви висулки падаше на врата му и на лицето му. Тая глава приличаше на чумата, както е изобразена във въображението на децата.

Странно нещо: тоя зверски поглед се изхили на Иванча.

— Лудият! — из вика той.

— Мунчо! — извика Хаджи Смион.

Лудият все се хилеше на входа и гледаше към гостите си.

Защото те не знаеха, че тая запустяла дупка от няколко време насам служеше за отдихателна стая на идиота, който всеки ден след пладне излизаше из манастира и идеше тук да спи на хлад.

— Хай, дявол да те вземе, Мунчо, какво направи? — каза усмихнато-кисело Хаджи Смион защото му се беше случило, без да ще, едно пропроизшествие, което никак не искаше да обади на Иванча Йотата.