Чичовци (Галерия от типове и нрави български в турско време)

Малък ли бъбрица беше този Йота!

— Жа ма бий! — изрева Мунчо, като се тътрузеше насам.

Иванчо изгледа настръхнал Мунча.

— Невинен человек е, бе, боиш ли се?

— Ами ако ни обади? — попита той.

— Добре кайш, може да е шпионин — продума замислено Хаджи Смион.

Но Мунчо не обръщаше внимание на всичко това. Той се вмъкна цял в своя палат, така безцеремонно захванат от чужденци, приятели впрочем. Тая фамилиарност на Мунчо спечели му изново доверието на двамата бежанци.

— Няма да ни издаде, невинен человек е — издума Хаджи Смион, като гледаше любопитно на Мунча, който, опулен, кълчеше пръстите си и въртеше глава.

— Дявол да те вземе, Мунчо, какво направи? — каза си Хаджи Смион на ума, като се усмихваше кисело.

И Иванчо Йотата се успокои. Той даже захвана да гледа с любознателност на звяра, който го накара да издаде оня страшен кралимарковски глас, притежанието на който Иванчо никак не подозираше досега и сам се чудеше.

Мунчо, и той ги гледаше дружелюбно. Млащеше, въртеше очи и глава и се хилеше на гостите си. Той се радваше, дето са му направили тая чест.

Изведнъж Иванчо се сети и предложи да пратят Мунча с писмо до дяда игумена да го молят да им прати шапки, калеври и хляб и да извести у тях тайно. Хаджи Смион одобри.

— Жа ма бий! — изрева Мунчо, като чу името на дяда Амвросия.

— Няма да те бий, Мунчо — каза Хаджи Смион и подаде къс хартия и моливче на Иванча.

— Напиши ти, аз съм цял кален, плюй, магарешки живот! — каза Иванчо с жалко изражение на лицето.

— Не, не, ти напиши с попски слова, дядо Амвросия е руснак и по руски само чете. Аз колко руски съм слушал в Молдовата, че хортуват, но писмено не знам по руски — каза Хаджи Смион.

Иванчо клюмна утвърдително, почти горделиво, и написа руско писмо, което прочете с глас и поиска с поглед одобрението на приятеля си.

— Сущото — каза Хаджи Смион. Но той забележи, че ако се хване това писмо, и на руски още, спукана е работата и се подписа под Иванчовия подпис (цялото име на Хаджи Смион беше Хаджи Смион Хаджи Кунин Кондрачиоглу, но той имаше обичай да го съкращава: X. Смион К.).

Ето съдържанието и формата на писмото:

Пречестнiй отче Амвросie, благословi!

По прiчiна на агарянскаго гоненiяi прочiя окрiхом ся во дупката на белiй яр находяща ся (iже известно на светiня вi) i молим вi всяческii сердцеоткровено да постарайте ся за избавленiя нашего i да нi препосiлаеш по Богопрiятном человеком Мунчом (iже приходящii здес) да ни донесе довечером по мраком едiн чiфт обущей, сиреч iменiй, i хлебом, i два феса (аще не iмеете препосiлайте две шeпки сiр. от кожа) i да iзвестувате в домi нашя как че сме жiво i здраво i да се не страхуват, защото невiнност наша ест I прочiя.

i да знайте яко опасностi велiкiй претерпехом от кораблекрунiетем i змея проклятаго i прочiя напастi, но с вашiм молитвам победа дарова ся нам.

Благословете: Вашi покорнiя чада Iоанн Iотов X. Смiон К. (тайно ест)

Тогава се обърнаха към Мунча, за да го натоварят с важното послание.

— Жа ма бий! — измуча пак той, като се пулеше и въртеше глава на писмото.

Най-после придумаха Мунча да занесе писмото, като го увериха, че вътре пише дядо игумен да не бие Мунча.

Идиотьт излезе навън из палата си.

Двамата приятели останаха сами в ожидание.

XIX. Подидаскал Мироновски

Подидаскал Мироновски нямаше повече от двадесет и пет години, беше сухичък, смирен и твърде срамежлив. Някои казваха, че се спрепал, когато срещал млади жени, а особено кога минува край вратнята на чорбаджи Иеронима, дето весден зяпаха разглезените му дъщери. Той само един път беше разменил няколко думи с по-голямата мома, и ето как: като минувал край вратнята им, тя го поздравила учтиво:

— Добър час, господин Мироновски!

— Добър час, госпожо! — отговорил той, като се изчервил цял и отминал бързешката.

Но макар и срамежлив подидаскал Мироновски се контеше твърде грижливо, всяка събота вечер си окалъпваше феса, бръснеше се в неделя заранта преди черкова, да му е свежа кожата, носеше в празничен ден новите си шаячени панталони с диплите още (той ги туряше, да ги притиска цяла неделя големият му ковчег), ваксосваше си от вечер кундурите, пиеше много боза — да се накръви, и правеше редовно посещение на първенците, от политика. Най-много чест отдаваше на Карагьозоолу.

— Как си със здравето, даскале? — питаше благоволително чорбаджията.

— Най-добре, благодарим — отговаряше покорно усмихнат подидаскалът.

— Как отивате с дечурлигата? Слушат ли ви?

— Най-добре, благодарим.

— Моят чапкънин Гого чете ли? Как е в дароването?

— Най-добре, благодарим.

По големи празници подидаскалът повеждаше учениците по къщята на първенците, да им честити с песни светлия прзник. Спираше се насред двора и изпяваше с децата гръмогласно песента, която той самичък беше съчинил за случая. Прочее първенците го много обичаха едно за това, а друго — защото всякога им ставаше на крака и ако пушеше, скриваше тозчас цигарото в джоба си.

Подидаскалът беше човек мълчалив и пазеше много тайна, затова учител Гатю само нему поверяваше бунтовните писма и вестници, които му идеха от Букурещ. Подидаскал Мироновски никому не ги четеше освен на госпожа Соломония, но тайно, а тя тайно обаждаше на госпожа Евлампия, а госпожа Евлампия още по-тайно обаждаше на госпожа Евгения-Полидора, която съвсем тайно обаждаше това на всичките си мирски роднини, които тайно вече бяха казали на чорбаджиите, че трябва да се даде път на главния учител, които тайно имаше сношения с букурещкия комитет.

Щом като стигна до училището, побърза да потули опасните книжа. Най-напред той ги премести от полицата в долното долапче, от долното долапче под мендеря, но като не беше пак спокоен, извади ги и мушна вън под стълбите, за да ги занесе от там в буренака в градината, от буренака той мина в оградата на гробищата и ги завря в коностаса на дъсчения гроб на чорбаджи Арменка. По тая причина Мирончо по-после казваше, и твърде духовито, че чорбаджи Арменко през живота си предаваше патриотите, а след смъртта си ги укриваше.

Едвам се завръщаше из гробищата, той съзря насреща си дяда поп Ставря.

XX. Дядо поп Ставри

Право имаше баба Рипсимия, хаджийката, дето не вярваше стария даскал Калиста, когато казваше, че поповете са същи апостоли Христови на земята. Тя гледаше, колчим идеше в черква, двайсетте апостоли, изписани на олтара, че стоят на облаци, и напразно търсеше най-малката прилика между техните благи, восъкоцветни лица, подстригани бради и златни порфирени антерии и поп Ставревото пандурско лице, морав нос, делиорманска брада и дамгосано расо, кърпено с бели конци. Па освен това де можеше поп Ставри да се закрепи на облак, когато той беше тъй тежък човек, щото магарето се подвиваше под него, когото го носеше на лозето, и едвам пъплеше, макар че попът яростно го дупчеше с върха на ножницата си! Когато дядо поп Ставри дохождаше у тях да свети вода или да ръси, той така силно я забръскваше с китката по челото, щото обливаше целия и образ, и тя не можеше да погледне, за да му целуне ръката. Па кога седнеше да си пие кафето нито думица казваше за божовни работи, ами все туй — или че попадията пак ще си има нещичко, ако рече Господ, или за по-ланското му вино, че се вкиснало, или че поп Партений крил от парите, които събирал при изповедта за съдружеска сметка; или пък, че оня ден Селямсъзът преварил пак джибровата ракия, ама не и турил доста анасон, та не прави облаци, като и сипеш вода.

Дядо поп Ставри, преди да бъде поп, беше семерджия, а после тюфекчия. Той сега отиваше към шейсетте. Имаше множество деца, хайдутски мустаци и прекрасен глас, особено в големи празници, когато се случеха чорбаджии да имат ден; тогава той за тяхна чест така сладко-жалостно четеше евангелието, щото се пренасяше и докарваше малко на мотива на „Съня съм сънувала, мале ма!“ която обикновено пееха със Селямсъза в градината. Въобще дядо поп Ставри уважаваше твърде чорбаджиите и когато ги завождаше до гроба, обличаше най-красните си одежди и всичките погребални молитви изпяваше провлечено. Види се, това беше дало повод на остроумния Хаджи Ахила да казва, че „когато умре сиромах, онова, което се пее, поповете го четат, а когато умре богат, онова което се чете, те го пеят“.