Досиетата „Орегон“

— Направи ми услуга и намери Еди Зенг. Кажи му да си приготви някои неща. Ще действаме в международен мащаб, затова да не носи нищо, което не може да мине през властите на летищата. Нека избере двама души. Качваме се на хеликоптера на Виктория Болинджър и отлитаме на лов за хиени и лъвове.

— Къде?

Кабрило посочи доклада на Марк.

— Ще разберем отговора, докато кацнем в Япония.

9

Антон Савич предпочиташе да се срещне с Шиер Сингх в офиса му в центъра на Джакарта, но твърдоглавият сикх настоя да се видят на мястото на най-новия му бизнес, срещу пролива Сунда на Суматра. Савич се страхуваше от летене, след като години наред беше кръстосвал Съветския съюз със самолети на „Аерофлот“, и би се качил на ферибот, въпреки големия брой морски катастрофи в Индонезия, но му се размина, понеже Сингх му предложи да използва хеликоптера на компанията.

Сега гледаше през пожълтелия плексиглас плажната ивица, която сякаш пазеше джунглата от морето. Пейзажът беше праисторически. Селата, над които летяха, имаха такъв вид, като че ли не се бяха променили от поколения. Дървените риболовни лодки, скупчени в уединени заливи, по всяка вероятност бяха направени от дядовците на хората, които сега плаваха с тях. Сушата вляво беше закрита от непроходим балдахин от зеленина. Растителността трябваше да бъде изсечена и изгорена, за да възникне земеделие или индустриален добив на дървен материал. Морето вдясно беше ясносиньо и чисто. Шхуна с две мачти, може би крайбрежен товарен кораб, пореше малките вълни. Пасатите издуваха платната й. Шхуната сякаш беше изплавала от деветнадесети век.

Как беше възможно народ, който познава такъв рай като архипелага, да построи град като Джакарта — град с осемнадесет милиона души население, задръстено улично движение, престъпност, беднотия, болести и смог, гъст и отровен като атака с иприт през Първата световна война? В бързината си да се модернизират индонезийците бяха възприели най-лошото, което можеше да предложи Западът, и се бяха отказали от най-доброто в културата си. Бяха създали разнородна смесица от комерсиалност, корупция и наченки на бързо избуяващ религиозен фанатизъм, застрашително клатеща се на ръба на краха. Савич имаше връзки и беше научил, че Съединените щати тайно са изпратили над хиляда войници, за да обучават местните сили да се бият във войната на двадесет и първия век.

Пилотът докосна ръката му и посочи напред. Савич с нежелание отмести поглед от спокойно плаващата шхуна и съсредоточи вниманието си върху крайната им цел.

Комплексът беше скрит в един залив от скалист нос, затова Савич видя само флотилията закотвени кораби. Дори от това разстояние и височина личеше, че са изоставени. Стоманените корпуси на някога гордите плавателни съдове бяха надживели полезността си. Няколко бяха обвити в блещукащи ореоли от разлято гориво — същински трупове, обградени от собствената си кръв и изпражнения. Един беше стоял тук толкова дълго, че беше ръждясал. Носът и кърмата сочеха към небето, а пречупеният комин се очертаваше в средата като орех в гигантска орехотрошачка. На половината разстояние до хоризонта линия от петролно замърсяване прорязваше широка дъга в залива.

Хеликоптерът зави покрай носа и стигна склада за отпадъци „Карамита“. Още кораби с всевъзможни размери и външност бяха натикани в залива като добитък, воден на заколение. Два супертанкера, дълги по триста метра, бяха изтеглени на наклонения бряг от огромни лебедки. Цяла армия хора се тълпеше около тях. Блестяха оксижени. Досами водата се извисяваше кран на широки гъсенични вериги — вдигаше стоманените части веднага щом ги отрежеха и ги пренасяше далеч на брега, където други работници ги режеха на по-лесно преносими парчета. Един екип изтръгваше тръбите и електрическите кабели от вътрешността на корпуса — изкормваше супертанкера, сякаш бе убито животно, което съвсем скоро ще транжират.

В известно отношение наистина беше така. По-малките парчета метал се товареха на вагонетки и се отправяха на кратко пътуване на север, към стоманопреработвателния завод „Карамита“. Там отпадъците се разтопяваха и преработваха в стоманени подпорни греди, предназначени за неспирното строителство в Китай. Отвъд модерния стоманопреработвателен завод искреше изкуствено езеро, сгушено зад най-голямата хидроелектрическа централа в Индонезия — двигателят на тежката индустрия в негостоприемната джунгла.

Някога чистият пясък около залива се беше превърнал в черна смолиста каша, която полепваше по краката като глина, морето зад петролния танкер беше защитено сравнително добре, но отвъд плаващата предпазна стена водата представляваше токсичен бульон от петрол, тежки метали, полихлорбифенили и азбест. Множество хектари земя бяха превърнати в складови пространства, отрупани с парни котли на параходи, купища спасителни лодки, различни видове котви и стотици други неща, които можеше да се продадат на свободния пазар. Зад оградените парцели се издигаха десетки сиви еднообразни жилищни сгради. Покрай тях беше изникнал чергарски лагер на проститутки, мошеници и престъпници, които отнемаха на работниците мизерните пари, спечелени дневно от превръщането на бракуваните кораби в метални отпадъци.

Гората зад базата очевидно умираше: хиляди работници сечаха дърветата, за да палят огньове и да си готвят. Въздухът не беше замърсен, защото заводът на десет мили по-нататък на север работеше с водноелектрическа централа, а не с въглища или петрол, но над склада беше надвиснала мъгла от мръсотия и продажност.

Процесът обаче включваше един модерен елемент и Шиер Сингх непременно искаше да го покаже на Савич. В отсрещната страна зад танкерите блестеше сграда от вълнообразен метал, голяма почти колкото корабите, с десетки прозрачни стъкла в ламаринения покрив, за да осигуряват светлина вътре. Две трети от високата двеста и петдесет метра постройка бяха изградени под водата върху големи пилони. Четири железопътни линии се отправяха към сушата и докато хеликоптерът бръмчеше над склада, Савич видя как четири малки дизелови локомотива изтеглят дълга метър и половина част от кораб от сградата. Виждаше извивката на корпуса, дебелия кил и коридорите вътре, сякаш надничаше в разрязан макет. Напомни му за филия, отрязана от твърд хляб: ръбовете бяха очертани съвсем ясно. Металът блестеше на тропическата светлина. Умът му не го побираше — как нещо тъй грамадно като кораб може да бъде нарязано толкова съвършено?

Площадката за хеликоптери се намираше на няколко мили от склада за метални отпадъци, защитена от шума и миризмата от друго скалисто възвишение. Наоколо имаше добре поддържани морави и прохладни бунгала за надзирателите, чиновниците и старшите работници. До зоната за приземяване чакаше открит джип. Шофьорът стоеше до него, готов да помогне на Савич с багажа. Руснакът нямаше желание да остава в Индонезия по-дълго от необходимото, затова носеше само дипломатическо куфарче и оръфана кожена чанта. Останалият му багаж беше в шкафче на летището. Той позволи на шофьора да сложи чантата му в багажника на джипа, но задържа куфарчето от телешка кожа на коленете си, докато пътуваха към склада.

След няколко минути слухът му се проясни от едночасовото тракане на перките на хеликоптера и Савич чу шума на пневматични длета, чукове и пронизителното пулсиране на безброй генератори. Кранът пусна десеттонна метална плоскост на брега и само след секунди работниците започнаха да я разрязват. Дрехите им бяха дрипави и Савич видя, че краката, гърдите и ръцете им са осеяни с тъмни белези от от хвърчащите искри.

А в следващия миг от оградената сграда се извиси ужасен вой, който прониза въздуха така, сякаш шлифоваха диамант, и продължи една минута, две… Савич имаше чувството, че главата му ще се пръсне. Шофьорът му предложи предпазители за ушите и той с благодарност ги взе и си ги сложи. Шумът не заглъхна, но намаля и сълзите в очите на руснака пресъхнаха. За негово изумление мъжете продължиха да работят, сякаш не чуваха воя. Шофьорът също изглеждаше невъзмутим.

Джипът спря пред голям хангар и звукът изведнъж секна. Савич осъзна, че е затаил дъх, и шумно го изпусна, после попита с жест шофьора дали вече може да махне предпазителите от пластмаса и дунапрен. Индонезиецът кимна и каза:

— Разбира се. Ние тук сме свикнали.

— Какъв е този звук?

— Трионът за кораби — отвърна шофьорът, направи му знак да се приближи до външния асансьор на десететажната сграда и го предаде на друг служител, който му даде твърда пластмасова каска с предпазители за уши.