Досиетата „Орегон“

Екипът избута лодката по покритата с тефлон рампа и скочи на борда веднага щом тя стигна до водата. Отделиха се от „Орегон“ в пръски от пяна и завиха, за да заличат дирята си.

Разстоянието между двата кораба изглеждаше малко на екраните на „Орегон“, но сега им се стори огромно. Морето беше спокойно и лодката леко се носеше по вълните, издигаше се, застиваше неподвижно за миг и после отново се спускаше в плавен ритъм. Външният двигател беше заглушен, но на Линда й се струваше, че боботи оглушително, макар да знаеше, че е почти безшумен дори при пълна скорост.

След пет минути вече бяха минали три четвърти от пътя. Командосът, който караше, угаси извънбордовия двигател, включи безшумния електрически мотор и по знак на Линда насочи лодката около кърмата на „Маус“, търсеше подходящо тъмно място, откъдето да се качат на борда.

Сухият док плаваше само с три възела, така че безпроблемно минаха зад него и се плъзнаха покрай десния борд. Корпусът нямаше отличителни знаци — просто сива стоманена стена, простираща се от носа до кърмата. Монтираните високо на перилата лампи осветяваха палубата, но в средата на кораба имаше тъмно пространство: една крушка беше изгоряла. Отправиха се натам. Командосът на руля непрекъснато променяше оборотите на мотора, за да държи лодката стабилна в развълнуваните води.

— Кука — каза Линда в микрофона.

Единият „тюлен“ вдигна до рамото си странно оръжие, което приличаше на голяма пушка, но от приклада до барабана на дъното на лодката имаше маркуч. Командосът активира лазерния мерник, вдигна пушката, прицели се в точка точно над перилата на „Маус“ и прошепна:

— Двайсет метра.

На светлината на малко фенерче с червено оптично стъкло партньорът му набра номер на клапана в горната част на цилиндъра и потупа стрелеца по рамото.

Той регулира дишането си — усещаше лекото издигане и снишаване на лодката — и зачака мига. Щом лодката застина на върха на следващата вълна, натисна спусъка.

От резервоара изригна точно премерено количество сгъстен азот и пушката изстреля къса гумирана стрела. Стрелата влачеше влакно от нанофибър, дебело няколко милиметра. В апогея на полета стрелата се разтвори и се превърна в кука, която прелетя над перилата и безшумно падна на палубата.

Стрелецът в лодката опъна влакното на закачената кука и свали оръжието.

— Готово.

Партньорът му откачи — макарата от пушката и закачи за влакното от нанофибър найлоново алпинистко въже. Задърпа го, докато не го прокара през малката макара на куката, и после го вързаха за халките на носа и на кърмата на лодката. Задърпаха с всички сили и вдигнаха лодката над водата. Така вече нямаше опасност някоя по-голяма вълна да я преобърне. А и ако я оставеха да подскача по вълните, докато оглеждаха „Маус“, стоманеният борд можеше да протърка гумата.

„Тюлените“ провериха дали пистолетите им са заредени и един по един се изкатериха горе.

Линда беше трета. Първият командос се прехвърли през перилата, прикриван от втория, и съобщи по предавателя, че всичко е чисто.

Линда стигна до парапета и погледна надолу. Гумената лодка се беше сгушила до сухия док далеч в мрака, а под нея се вълнуваше морето.

Командосът над нея й подаде ръка и я издърпа през перилата. Линда беше доволна, че дебелата бронежилетка предпазва гърдите й. Помисли си как би се оправила доктор Хъксли с нейния бюст.

Тримата образуваха защитен периметър около перилата, докато се качи и последният член на екипа. Той откачи куката и закачи лодката с муфа, която щяха да освободят, когато слезеха в нея.

Горната палуба на „Маус“ изглеждаше безлюдна. Всъщност не беше точно палуба, а по-скоро широка три метра платформа, опасваща целия кораб. Ако трюмът не беше покрит, палубата щеше да е като пътека по крепостните стени на железен замък. Линда се наведе и пипна защитното покритие. На допир приличаше на преплетени синтетични фибри. Твърдата материя беше опъната върху трюма. Линда я натисна, но тя дори не се огъна.

Единият командос извади от ботуша си нож „Гербер“ и понечи да среже плата, но Линда вдигна ръка и обясни със знаци, че двама от екипа трябва да претърсят периметъра на кърмата, а тя и третият ще огледат предната част на сухия док. Посочи и мястото, където щяха да се срещнат — оттатък широкия седемдесет метра трюм.

На палубата беше твърде светло, за да използват приборите за нощно виждане, но и твърде тъмно, за да вижда ясно. За щастие на платформата нямаше много места, където можеше да се крие пазач. Само няколко отдушника и машини осигуряваха прикритие. Следвана от командоса, Линда безшумно тръгна покрай перилата на десния борд, държеше пистолета на нивото на кръста си, очите й претърсваха сенките. Дишането й беше равномерно и леко, но тя усещаше пулсиране в гърлото си. Запита се дали екипът го чува по радиопредавателите.

Близо до носа имаше дървена рубка, където вероятно беше контролното табло за отварянето на трюма. На пръв поглед изглеждаше тъмна и безлюдна, но когато се приближиха, Линда видя ивици светлина, очертаващи затъмнените прозорци. Допря гръб в хладния метал на корпуса, наклони глава и се заслуша. Не разбра думите, нито езика, но определено чу гласове — на четирима мъже — и показа четири пръста на командоса. Той кимна.

Двамата се промъкнаха покрай рубката, без да изпускат от поглед вратата. Точно когато се скриха зад един огромен вентилационен отдушник, тя се отвори и на палубата излезе мъж. Линда си погледна часовника. Точно два и половина. Време за обхода на всеки два часа. Към първия пазач се присъедини втори. И двамата бяха в черни униформи, подобни на тези на екипа на Корпорацията, но за разлика от тях носеха на гърдите си малки автомати. Линда не позна модела, но това нямаше значение. Важното беше, че противникът е въоръжен много по-добре от тях. Пазачите приличаха на военни и тя предположи, че са наемници. Освен това подозираше, че те или други като тях са виновни за убийството на екипажа на „Авалон“ и за потопяването му.

Първият каза нещо на колегата си. На Линда й се стори, че говори на руски. Ех, защо Хуан не беше тук? Той знаеше идеално и руски, и още няколко езика.

Линда и командосът се дръпнаха в сянката на отдушника. Пазачите тръгнаха. Вървяха пъргаво, очите им следваха лъчите на фенерчетата, които носеха в левите си ръце — десните им бяха на зловещите малки автомати. На всеки няколко крачки поглеждаха над перилата, за да проверят корпуса на сухия док, после осветяваха черния плат, покриващ трюма. Не пропускаха нищо, така че беше само въпрос на време да забележат окачения до гигантския плавателен съд „Зодиак“.

— Втори екип, двама пазачи идват към вас — прошепна Линда в микрофона, когато мъжете се отдалечиха.

— Прието.

Заповедите й бяха да не оставят доказателства, че са се качвали на борда на „Маус“, но това очевидно нямаше да стане. Линда обмисли няколко сценария и реши, че има само един начин. Беше доловила полъх на цигарен дим, когато вратата на бараката се отвори, и можеше само да се надява, че единият от патрулиращите пазачи е пушач.

— На десет метра зад мястото, където окачихме „Зодиак“, има отвор на резервоар за баласт — прошепна тя. — Там ще ги обезвредим.