Фаворит

Лицето му пламтеше от гняв, докато разказваше за това.

— Какво стана после? — попитах.

— Ами след германците и японците не исках да се предам лесно на някакви дребни боклуци по английското крайбрежие. Плащах няколко месеца, за да мога да си поема дъх, но петдесет излишни лири се намират трудно извън режийните и данъците. Бизнесът не е лош, но е дребен и при това положение не ми оставаше нищо освен пенсията ми. Никак не беше добре.

— Не повикахте ли полиция? — попитах.

На лицето на Томкинс се появи любопитна сянка от срам.

— Не — каза колебливо, — тогава не го сторих. Не бях разбрал откъде идват тези хора, а и ме заплашваха с какво ли не, ако обадех на полицията. Все пак не беше добра армейска тактика да се сблъскваш с враг, който веднъж ти е нанесъл поражение, без да си осигурил подкрепления. Тогава започнах да си мисля за куче. Чак след това отидох в полицията — каза той, като че ли се отбраняваше.

— Сигурно полицията би могла да затвори фирмата „Марконикарс“, ако я обвини в престъпления — казах.

— Да, може би, вие си мислите така — отвърна той, — но не е точно така. Знаете ли, че това е истинска таксиметрова компания. И то голяма. Повечето от шофьорите пътуват нагоре-надолу и дори не знаят какво всъщност става. Веднъж говорих с двамина и им казах, че компанията им служи за прикритие на рекет, а те отказаха да ми повярват. Мошениците изглеждат на пръв поглед съвсем нормални, нали разбирате? Също като останалите. Те пристигат с колите си до вратата ви, да кажем, точно когато настъпи време за затваряне, изглеждат съвсем невинни, влизат и искат парите; и като че ли нищо не е станало, взимат някой клиент и го откарват вкъщи срещу нормална тарифа — всичко е напълно почтено.

— Защо не си осигурите преоблечен полицай, който да седи на бара и да арестува таксиметровия шофьор тъкмо когато прибира парите? — предложи Кейт.

— Няма да свърши работа, госпожице — каза горчиво собственикът на заведението. — Първо, идват в различни дни и един полицай би трябвало да чака сигурно седмица, за да ги хване. Освен това няма повод за арест. Те имат полица за заем, подписана от мен за петдесет лири, и ако си имат неприятности с полицията, всичко, което трябва да направят, е да я покажат и не могат да бъдат пипнати. Полицията би помогнала, ако им осигурите някакви доказателства за пред съда, но когато става думата на човек срещу човек, не могат да сторят нищо.

— Жалко, че сте подписали такъв документ — въздъхнах.

— Не съм — отвърна засегнат той, — но много прилича на моя подпис, дори и аз бих се объркал. Веднъж се опитах да я грабна, но тарикатът каза, че това нямало голямо значение — щели да направят друга. Сигурно разполагат с подписа ми от някое писмо или нещо друго и го копират. Лесно е да се направи.

— Значи все пак им плащате — казах почти разочарован.

— Бъркате, уважаеми, не плащам — каза барманът и мустакът му щръкна войнствено. — Не съм им платил и петак повече от година. Откакто си взех Принц. Изпохапа четирима от тях за един месец и това ги обезкуражи, мога да ви кажа. Но все още се навъртат. Сю и аз не смеем много да излизаме и винаги сме заедно, а взимам Принц със себе си. Имам аларми срещу крадци на всички врати и прозорци те вдигат ужасна врява, ако някой се опита да се промъкне, докато спим. Но това не е живот, господине. Много лошо се отразява на нервите на Сю.

— Каква неприятна история — каза Кейт, като махаше лютеница от пръстите си. — Не може да продължавате завинаги така.

— О, не, госпожице, засега ги побеждаваме. Те не искат пари само от нас. Имат редовни жертви. Десет или единайсет кръчми като нашата — леснодостъпни места. И малките магазинчета, будки за тютюн и цигари, сувенирни щандове, такива неща, а и шест или седем малки кафенета. Но нито едно голямо заведение. Те скубят само фирми, в които работят самите собственици, като нас. Когато се забърках в тази работа, трябваше да посетя всяко от тези места и да питам направо собствениците дали плащат рекет за защита. Отне ми седмици, районът беше доста голям. Онези, които плащаха, бяха наплашени до смърт и не искаха да говорят, но разбирах кои са те само по начина, по който си държаха устата затворени. Говорех им, че трябва да спрем плащането и да се борим. Но много от тях имаха деца и не искаха да рискуват, така че не можех да ги обвинявам.

— И тогава какво направихте? — попита Кейт, увлечена от разказа.

— Взех Принц. Тогава беше на година. Имах известна представа за работа с кучета от армията и обучих Принц да стане истински боец.

— Наистина сте го сторили — казах, като гледах кучето, което сега си лежеше мирно в дървената колибка, отпуснало глава върху лапите си.

— Разходих го и го показах на някои от другите жертви — продължи Томкинс — и им казах, че ако и те си вземат кучета, ще прогоним таксиджиите. Някои от тях не разбираха, че такситата са замесени в тази работа. Бяха твърде уплашени, за да се интересуват. Както и да е, в крайна сметка много от тях си взеха кучета и аз им помогнах да ги обучат, но това е трудно, защото кучето се подчинява само на един господар, нали разбирате, а аз трябваше да ги уча да се подчиняват на някой друг, а не на мен. Но все пак се получи. Но не са толкова добри като Принц, разбира се.

— Естествено — каза Кейт.

Съдържателят на заведението погледна към нея подозрително, но тя внимателно нареждаше сандвичите на един поднос.

— Продължете — казах аз.

— Накрая някои от хората с деца също се присъединиха към нас. Купиха си елзаски догове или бултериери и уредихме система да водим децата на училище с кола. Редовните отивания до училище ги правеха доста уязвими, нали разбирате. Наех експерт по джудо и неговата кола не трябваше да прави нищо, освен да прекарва децата и майките им. Организирахме се да му плащаме заедно. Той е скъп, разбира се, но не може да се сравни с парите за рекет.

— Чудно — каза топло Кейт.

— Победихме ги наистина, но все още ни предстои работа. Преди седмица разбиха кафене „Раковина“, само на една пресечка оттук. Но сега имаме система да се справяме и с това също. Неколцина от нас отиват, за да оправят нещата, и събираме в шапката по нещо от всички, за да се купят нови маси и столове. Получиха елзаска кучка в кафяво и тя забременя, а те я оставиха в спалнята. Представяте ли си! Кучетата са най-доброто решение — каза барманът сериозно.

Кейт възторжено подсмъркна.

— Дали таксиметровите шофьори са нападали някого от вас лично, или винаги нападенията са били върху собствеността? — попитах.

— Имате предвид извън това, че ме удариха с моя бутилка по главата ли? — Мъжът дръпна ръкава си и показа края на един белег към рамото. — Дълъг е към петнайсет сантиметра. Трима от тях ми се хвърлиха една вечер, когато отивах да пусна писмо. Това беше точно когато Принц бе изпохапал един от техните хора и като глупак бях излязъл без него. До пощенската кутия имаше само една крачка, нали разбирате? Все пак грешка. Те ме направиха на каша, но и аз не им останах длъжен. Казаха ми, че ще ме нападнат отново, ако отида в полицията. Но веднага позвъних на момчетата в синьо и им разказах всичко. Разпознах човека, който ми сряза ръката — млад, рус здравеняк, — и моите показания му струваха шест месеца затвор — продължи той със задоволство. — След това внимавам да не правя и стъпка без Принц и те никога не успяват да се доберат толкова близо до мен, за да ме докопат.

— А какво стана с другите жертви? — попитах.

— Същото като с мен. Трима или четирима бяха бити и наранявани с ножове. Снабдих ги с кучета и убедих някои от тях да се обадят в полицията. Бяха вече минали през най-лошото, но все още доста уплашени, за да свидетелстват в съда. Доколкото знам, досега бандата не е убивала никого. Все пак няма смисъл, нали? Ако някой умре, няма да може да плаща…

— Не — казах замислено, — предполагам, че няма да може. Освен това сигурно допускат, че една смърт ще изправи всички други на нокти.