Фаворит

Наля ми чай и Кейт ми го подаде. Имаше сандвичи с гъши дроб и домашно направен кекс „Мадейра“. Обикновено избягвах по възможност следобедния чай, но днес заради отклонението до Брайтън бях пропуснал обяда и се чувствах много гладен. Пих и ядох, а леля Деб приказваше.

— Кейт ми каза, че сте жокей, господин Йорк. — Произнесе го така, като че ли този факт вдъхваше подозрение като криминално досие. — Разбира се, сигурна съм, че много се забавлявате, но когато бях момиче, това не беше подходяща професия при запознанствата. Но това е домът на Кейт и тя може да кани който й харесва, както добре знае.

— Сигурно — казах внимателно, — но Обри Хастингс и Джофри Бенет също са били жокеи и са били приемани добре в обществото навремето, когато вие сте били… хм… по-млада?

Тя повдигна една вежда изненадано.

— Но те бяха джентълмени — каза възрастната жена.

Погледнах към Кейт. Беше си сложила опакото на ръката върху устата си, но очите й се смееха.

— Да — казах на леля Деб със сериозно лице, — разбира се, че това е по-различно.

— Значи бихте могли да разберете — продължи тя, като ме гледаше вече не толкова студено, — че не одобрявам новия интерес на племенницата ми. Едно е да притежаваш състезателни коне, но съвсем друго да завързваш лични познанства с жокеи, които наемат, за да яздят чужди коне. Много обичам племенницата си. Не бих искала да направи неподходяща… връзка. Може би е все още много млада и води доста затворен живот, за да разбере кое е приемливо и кое не. Но сигурна съм, вие разбирате, господин Йорк?

— Лельо Деб! — каза Кейт, изчервена мъчително. Очевидно беше по-лошо, отколкото тя бе очаквала.

— Разбирам ви много добре, госпожо Пен — казах възпитано.

— Добре — отвърна ми тя, — в такъв случай надявам се, че ще прекарате приятно с нас. Мога ли да ви налея още малко чай?

Като ме постави на място и получи, както предполагаше, моята признателност, тя се подготви да бъде благоразположена домакиня.

Имаше спокойната властност на хората, чиито желания са били закон още от люлката. Започна приятен разговор за времето и градината си и как слънцето е накарало жълтите нарциси да поникнат.

После вратата се отвори и влезе един мъж. Изправих се на крака.

— Чичо Джордж — каза Кейт, — това е Алън Йорк.

Изглеждаше десет години по-млад от съпругата си. Имаше гъста, добре поддържана сива коса и розов тен на лицето, като човек току-що излязъл от банята. Ръкувахме се — дланта му беше мека и същевременно влажна.

Леля Деб каза без следа от неодобрение:

— Джордж, господин Йорк е един от приятелите жокеи на Кейт.

— Да — кимна той, — Кейт ми каза, че пристигате. Радвам се да ви видя.

Гледаше леля Деб, докато тя му наливаше чай, пое чашата и се усмихна със забележителна топлота.

Беше доста пълен за ръста си, но не беше дебел, с увиснал корем. Беше просто едър, като че ли бе подплатен и в крайна сметка изглеждаше весело закръглен. Притежаваше добродушното изражение, често срещано у пълните хора, известна мека, почти глупава отпуснатост на лицевите мускули. А същевременно ме гледаше преценяващо над ръба на чашата, с остри и неусмихващи се очи, потънали в тлъстина. Напомни ми за много бизнесмени, които бях срещал в работата си — потупващите се по гърба „ела-да-играем-голф“ мъже, способни с едната ръка да пият шампанско „Круг“ реколта 1949 и да хапват хайвер, а с другата да преглеждат и подписват важни договори.

Остави чашата до себе си, усмихна се и изражението му се промени.

— Много ми е любопитно да ви видя, господин Йорк — каза той, като сядаше и ми направи знак да сторя същото. Разглеждаше ме много внимателно, сантиметър по сантиметър, докато ме разпитваше какво ми е мнението за Божествения. Обсъждахме възможностите на коня заедно с Кейт, което означаваше, че аз говорех повече, тъй като Кейт знаеше малко неща, а общите познания на чичо Джордж за състезанията бяха замръзнали от деня, в който Обедно слънце бе спечелил дербито през 1937.

— Запомнил го е заради „Лудите кучета и англичаните“? — каза Кейт. — През цялото време отрича, но не мисля, че знае името на някой друг кон.

— О, разбира се, че знам — протестира чичо Джордж. — Буцефал, Пегас и Черната Беси.

— Тогава защо подарихте състезателен кон на племенницата си? — засмях се аз.

Чичо Джордж отвори уста, но я затвори. Премигна и накрая рече:

— Мислех си, че би трябвало да се среща с повече хора. Тук с нас няма младежка компания и смятам, че обкръжението й е доста затворено.

Леля Деб, която скучаеше мълчаливо заради конската тематика, отново взе участие в разговора.

— Глупости — каза рязко, — тя е възпитана и отгледана като мен, както се полагаше. В наши дни на момите им се дава много свобода и в резултат на това се увличат и обвързват с преследвачи на богатства или със случайно срещнати хора без добър произход. Девойките се нуждаят от строгост и напътствия, ако трябва да се държат като дами и да стигнат до подходящи, равностойни бракове.

В крайна сметка ми оказа милостта да избягва да ме гледа в очите, докато говореше. Вместо това се наведе и потупа спящия дакел.

Чичо Джордж смени темата с почти доловима въздишка и ме попита къде съм живял.

— Южна Родезия — казах.

— Така ли? — рече леля Деб. — Колко интересно. Вашите родители смятат ли да останат там постоянно? — Това беше внимателен опит за социална ориентация.

— И двамата са родени там — отвърнах.

— А ще дойдат ли да ви посетят в Англия? — попита чичо Джордж.

— Майка ми почина, когато бях на десет години. Баща ми би могъл да идва от време на време, но е много зает.

— Много зает с какво? — заинтересува се чичо Джордж.

— Той е търговец — казах, използвайки неопределения отговор, който постоянно давах на този въпрос. „Търговец“ беше общо понятие — покриваше от дребната цаца до това, което всъщност той беше: шеф на най-големия търговски концерн във Федерацията. Нито чичо Джордж, нито леля Деб не бяха задоволени от отговора ми, но не добавих нищо. Това щеше да притесни и разгневи леля Деб, ако ги запознаех с реалното си състояние след лекцията й за жокеите. Във всеки случай не го сторих заради Дейн — той се бе изправил срещу обществения снобизъм на леля Деб, без да има такава защита, която аз можех да използвам, а определено не се смятах за по-добър и ценен човек от него.

Вместо това изказах възхищението си от подредбата на розите по белите стени, което се хареса на леля Деб, но предизвика сардоничен поглед от страна на чичо Джордж.

— Пазим образите на прадедите си в трапезарията — рече той.

— Ще покажа на Алън — стана Кейт — къде ще спи и така нататък.

— С кола ли дойдохте? — попита чичо Джордж. Кимнах. — Тогава помоли Кълберстън — обърна се той към Кейт — да постави колата на господин Йорк в гаража. Нали ще го направиш, скъпа моя?

— Да, чичо Джордж — каза Кейт, като му се усмихна.