Фаворит

— Ще направя, както ми казваш — съгласих се аз.

Пит ме побутна с коляно.

— Залозите за Адмирал отново скачат — каза ми, — ако се изложиш на тази гонка, тълпата ще те убие. И аз също — ухили се той.

— Ще се опитам да оцелея — ухилих му се весело в отговор.

Адмирал се оказа чудесен за езда, така както изглеждаше и преди да го яхна. Изправяше се точно пред препятствието, скачаше в най-подходящия момент и не се нуждаеше от помощта ми. Имаше ниския, плуващ ритмичен галоп на истински бърз бегач и след първото препятствие нататък усещах гонката като възбуждащо удоволствие. Придържах се към съвета на Пит и минах една обиколка, без да го пришпорвам много, но след като стигнах последната бариера заедно с други два коня, сритах Адмирал в хълбоците и дръпнах юздите му. Той скочи точно в последния момент и се приземи от другата страна, като още във въздуха спечели две дължини и изпревари другите два коня, като че ли бяха падащи листа. Стигнахме без труд до финала — категорични победители под топлите приветствия на трибуните.

В заграждението, където разседлаваха конете призьори, скочих от седлото и разкопчах подпръга. Адмирал се държеше като че ли е бил на учебен галоп, и ребрата му леко се повдигаха, когато дишаше. Потупах блестящия му кестеняв гръб, като открих, че не се беше изпотил много, и попитах Пит:

— Какво, по дяволите, би станало, ако наистина се напъне?

— Ще грабне Националния приз, не по-малко — отвърна Пит, като се обърна на пети и махна шапката от главата си, за да приеме поздравленията на заобикалящите го.

Аз се усмихнах, нарамих седлото и тръгнах към стаята с кантара да се претегля, а после да се преоблека. Познатата радост от победата се разпространяваше по крайниците ми, топла като гореща баня. Бях в състояние да се премятам презглава в съблекалнята, ако не си давах сметка, че конят получаваше високата награда, а не жокеят.

Пит викна зад гърба ми да побързам и да изпием заедно по чаша за победата, така че се преоблякох бързо и излязох, за да се присъединя към него. Той ме повлече към бара до сградата на тотализатора и спряхме до тясното пространство, където Джо бе загинал. Сега на отвора беше поставена висока до рамото ограда, която да възпира търсачите на сензации. Ръждивокафявото петно на чакъла беше всичко, останало от Джо.

— Ужасна работа — каза Пит, като влизаше в бара. — Къде е бил, казваш, преди да загине?

— Ще ти кажа някога — отвърнах небрежно. — Сега повече ме интересува кога отново ще се състезавам с Адмирал. — И докато пиехме по чаша, говорехме само за конете си.

Когато се върнахме в стаята с кантара, открихме двама мъже, които ни чакаха до вратата, облечени в шлифери, пристегнати с колани. Носеха меки шапки и тежки обувки и имаха особеното, заплашително излъчване, характерно за много от униформените полицаи.

Един от тях бръкна в палтото си, извади сгъната призовка и я размаха към мен.

— Господин Йорк?

— Да?

— Инспектор Уейкфийлд ви изпраща поздрави и ви моли да дойдете до полицейския участък, за да му съдействате при разследването, моля. Думичката „моля“ беше някак си пришита към цялата фраза.

— Много добре — отвърнах и помолих Пит да предаде на Клем да се погрижи за такъмите ми.

— Разбира се — кимна той.

Тръгнах с двамата мъже през портала на хиподрума към паркинга.

— Ще взема колата си и ще ви последвам до управлението — казах.

— На шосето ни чака полицейска кола, сър — каза по-едрият от двамата. — Инспектор Уейкфийлд ни каза да ви доведем с нея и ако нямате нищо против, бих искал да направя така, както ми е наредил.

Усмихнах се леко. Ако инспектор Уейкфийлд ми беше шеф, и аз щях да кажа същото.

— Добре — съгласих се веднага.

Пред нас недалеч от портата бе паркирано блестящо черно „Уолсли“, а до него бе застанал униформен полицай. На мястото до шофьора седеше друг мъж, с нахлупена ниско шапка.

От дясната ми страна пред редицата от паркирани конски фургончета развеждаха напред-назад няколко от състезателните коне от гонката на Адмирал, за да им отпочинат краката, преди да бъдат натоварени за пътуването до дома. Между тях бе и Адмирал с Виктор коняря, който гордо пристъпваше до главата му.

Тъкмо казвах на човека отдясно — по-дребния от двамата, — че това е моят кон и че наистина е много хубав, когато страшна изненада ми спря дъха, все едно че ме ритнаха в корема.

За да се прикрия, изпуснах бинокъла си за наблюдаване на състезанията и се наведох да го взема бавно, а придружителите ми направиха крачка напред и ме изчакаха. Взех каишката и я преметнах през рамото си, като едновременно се изправях и поглеждах през рамото си назад, откъдето бяхме дошли. От последния ред коли ни деляха около четиридесет метра тревна площ. Нямаше никой освен няколко хора в далечината, които се прибираха вкъщи. Погледнах часовника си. Току-що бе започнала и последната гонка.

Без да бързам, се обърнах, очите ми безизразно минаха покрай мъжа отдясно към Адмирал, който сега постепенно се отдалечаваше. Както обикновено след състезание, беше наметнат с чул, за да избегне бързото изстудяване, но все още беше с юздата си. Виктор щеше да я смени с юлар, когато го заведеше в конския фургон.

Големият недостатък на Виктор беше тромавостта му. Надарен с инстинктивно чувство за конете и вродено умение да се грижи за тях, той никога не се беше издигнал над най-елементарното равнище след четирийсет години живот в конюшните и никога нямаше да стане нещо повече. Трябваше да се справя с положението, без да разчитам, че ще ми бъде в помощ.

— Виктор! — викнах и когато се обърна, му махнах да доведе Адмирал към нас.

— Искам да се уверя само, че краката на коня са в ред обясних на двамата мъже. Те кимнаха и ме изчакаха, по-едрият пристъпваше от крак на крак.

Не смеех да погледна още веднъж — за трети път, — но във всеки случай знаех, че не съм сбъркал.

Мъжът от дясната ми страна носеше връзката, която бях загубил в конското фургонче край Мейдънхед.

Тя беше направена от парче коприна, изтъкана специално, и ми бе подарък за двайсет и първия рожден ден от един производител на текстил, който искаше да върти бизнес с баща ми. Имах още две връзки като тази и един шал: ситната мрежа от червени и златни параходчета, комбинирана с буквата „И“ на масленозелен фон, беше уникална шарка, щампована върху коприната.

Бързо се запитах възможно ли е един млад служител от полицията да придобие по честен път връзката ми. Фермерът Лоусън не я бе намерил и никой от хората му — също. Беше твърде голямо съвпадение точно тази връзка да се появи на врата на човек, който ме караше да вляза в една кола и да се повозя заедно с него.

Това беше атаката, която очаквах, и за малко щях да попадна право в клопката. Да се измъкна сега, когато капанът беше готов да щракне, не беше съвсем лесна работа. „Полицейската“ кола беше спряла точно пред портата, на десетина метра пред нас, а шофьорът й стоеше до торпедото и гледаше в нашата посока. Заплашителният вид на двамата здравеняци придружители сега изглеждаше далеч по-зловещ в сравнение с начина, по който полицаите се държаха с негодниците. Единият от тях може би бе убил Джо.

Ако покажех и най-малкия знак на съмнение, сигурен бях, че тримата щяха да ме набутат бързо в колата и да потеглят сред облак прах, като оставят Виктор да докладва не съвсем уверено какво е видял. И с това всичко щеше да се свърши. Очевидно щеше да бъде от онези пътувания, от които пътникът просто не се завръща.

Явно планът ми да подаря на Уейкфийлд един опит за убийство съвсем не беше добър. С един бандит бих се справил. Но не и с трима, а да не забравяме и четвъртия, който седеше в колата.