Фаворит

Изпитах болезненото чувство, че може би птичката е отлетяла, докато се бях обаждал на Лодж и бях изминал километъра от таксито дотук; после си спомних за колата отвън и в същото време, като гледах какви проводници излизат от радиостанцията, забелязах тънък, изолиран с пластмаса кабел, който водеше по стената нагоре към тавана.

Като се молех стълбите на старата сграда да не скърцат, тихо и бързо се изкачих нагоре и притиснах ухо до вратата на главния офис на „Л. С. Пърт“. Пред носа ми имаше надпис, изрисуван с големи букви. „Влезте, моля“ — гласеше.

Заради солидното качество на вратата от епохата на регентството можех да доловя само гневен съскащ звук, но този път шепотът ми бе така познат, че трите сантиметра махагоново дърво не можеха да го прикрият.

Той беше вътре.

Косата на тила започна да ме сърби.

Прецених, че са изминали седем или осем минути, откакто говорих с Лодж. Ако исках да дам възможност на полицията в Брайтън да намери таксито и да запише нещо от това, което щяха да чуят по радиото, не трябваше да рискувам да прекъсвам съскащия глас твърде скоро. Но също така не можех и да стърча тук, докато полицията пристигнеше. Заставих се да броя бавно до сто и това бяха най-дългите три минути в живота ми. После избърсах дланта си в панталона и внимателно хванах филигранната стъклена брава на вратата.

Натиснах я тихо и отворих на няколко сантиметра вратата.

Гледах право в неосветената стая. Той седеше на едно бюро, обърнат с гръб, към мен, и като че ли гледаше към улицата. Неоновата реклама примигваше пред прозореца и периодично осветяваше сумрачните й форми в червено. Червени отблясъци пробягваха по алуминиевите пепелници и се плъзгаха по металните ръбове на канцеларските шкафчета. Ред черни телефони, наредени като армия на едно дълго бюро, хвърляха интересни, ъгловати сенки върху стената.

В следващите секунди съскащият шепот загуби част от безплътната си заплаха, макар че това, което произнасяше в момента, беше почти истерично агресивно.

Очевидно отворената врата не бе предизвикала въздушно течение, защото човекът на бюрото продължи да говори в микрофона, без дори и да подозира, че стоя зад гърба му.

— Убийте го, убийте го — каза той. — Ликвидирайте го. Той е някъде там, в гората. Той е животно. Преследвайте го. Обърнете колите към гората и осветете терена. По-добре тръгнете да претърсвате между дърветата. Флетчър, организирай ги. Искам Йорк мъртъв, и то бързо. Застреляйте го. Смажете го.

Мъжът спря за момент и се закашля, като че ли нещо бе заседнало на гърлото му. Ръката му се протегна към чаша с вода и той отпи.

Гласът на Флетчър прозвуча тънко през един високоговорител на бюрото.

— Не сме забелязали и следа от него, откакто навлезе в горичката. Допускам, че може би е минал незабелязано край нас.

Мъжът на бюрото се разтресе от ярост. Отново започна да шепне с груб, изпепеляващ тон.

— Ако се измъкне, ще си платите. Ще си платите, казвам ви. Искам го мъртъв. Искам го смазан. Каквото искате направете с него. Използвайте веригите и боксовете с шипове. Разкъсайте го на парчета. Помнете, че ако оцелее, това е край за всички ни. — Шепотът прерасна в нормален тон, после в някакъв задушаващ се крясък. — Изтръгнете му червата… смажете го… унищожете…

Продължи известно време да измисля по какъв начин би трябвало да бъда убит, докато стана ясно, че мозъкът му вече не е съвсем наред.

Внезапно реших, че съм слушал достатъчно. Отворих широко вратата, натиснах с пръст ключа и запалих лампите. Изведнъж стаята бе обляна в ярка светлина.

Мъжът на бюрото се обърна рязко и ме зяпна.

— Добър вечер, чичо Джордж — казах тихо.

Седемнадесета глава

Очите му бяха изпълнени със злоба. Безгрижното изражение бе изчезнало, скритата му личност беше излязла наяве и бе агресивна и дива като на всеки крокодил. Ако се съдеше по външните закръглени контури и провинциалния джентълменски костюм, това все още беше забавният чичо Джордж на Кейт, човекът, пишещ за детски издания, водещ съпругата си на матинета, но лицето принадлежеше на онзи, който бе забил нож в Джо Нантуич и насъскваше кръвожадната тълпа да ме разкъса.

Ръката му се плъзна по бюрото и грабна револвер. Беше голямо, старомодно оръжие, неугледен, но достатъчно смъртоносен и насочен право в гърдите ми. Решително гледах чичо Джордж в очите, а не в черното дуло на револвера. Пристъпих крачка напред.

Това беше моментът, в който залагах на карта безопасността си.

Чичо Джордж се колебаеше.

Видях проблясъка, отрезвяването. Въпреки всичките си грехове, въпреки ужаса, който сееше върху живота на другите, лично той никога не бе извършвал насилствен акт. Когато ми предаде заплашителното предупреждение по телефона същата сутрин, в която се готвех да гостувам в дома му, ми каза, че не обича да наблюдава насилие; и въпреки това, или може точно заради това, той изпитваше удоволствие да изучава жестокостите на примитивните нации, поне така смятах. Помислих си, че е от този вид хора, които обичат да наблюдават жестокости, които никога не биха извършили сами. И сега, въпреки гнева му към мен, не бе в състояние да ме убие на момента, така — лице в лице.

Не му дадох време да се опомни. Една бърза крачка и бях вече хванал китката му. Опита се да стане. Намери твърде късно сили да убие и натисна спусъка; куршумът безцелно се заби в стената. Извих със сила ръката му встрани и измъкнах револвера от дланта му. Мускулите бяха меки и слаби, а освен това не знаеше и да се бие.

Тласнах го обратно на стола, като му изкарах въздуха с юмрук, после се наведох и изключих микрофона. Безпокоях се, че полицията или таксиметровите шофьори биха могли да чуят това, което щях да кажа.

Чух прошумоляване, когато разтварях палтото му. Пребърках го. От един вътрешен джоб измъкнах парченце кафява хартия и го разгърнах на бюрото. Старецът се мъчеше да поеме дъх и не се опита да ме спре. Прочетох това, което бе написано там.

Адресът на Джо.

Обърнах го. В единия ъгъл от другата страна бяха небрежно надраскани, като че ли някой не беше сигурен в правописа и бе използвал най-близкото парче хартия, следните думи:

Чичен Итца

Чичен Итса

Читсън

Не пилета, не Чичестър. Чичен Итца. Бегло си спомних, че бях чувал това име и преди. Мисля, че беше име на някакъв император; за мен нямаше никакво значение. Но заради тези думи Джо бе умрял. Оставих листчето на масата и реших, че полицията може би ще го намери за нужно.

Истерията бе напуснала чичо Джордж. Внезапно заприлича на болен и стар човек, чието време бе изтекло. Не чувствах състрадание към него; но не състраданието към чичото на Кейт ме бе довело в „Марконикарс“, а именно любовта към Кейт.

— Полицията ще бъде тук след по-малко от десет минути — казах, като се опитвах да говоря бавно и разбрано. Той се размърда в стола и направи безпомощен жест с пухкавите си ръце. — Те слушаха какви ги говорехте по радиостанцията — продължих.

— Двайсет и трети? — очите на чичо Джордж се разшириха и в гласа му се долови следа от гняв. — Двайсет и трети не отговори на последните ми няколко повиквания.

— Ще бъдете обвинен в подстрекателство към убийство — кимнах. — Най-малкото, доживотен затвор.